Рита Консуело лежеше в болничното си легло, примряла от ужас, че ще й вземат детето. Мъчеше се да запази хладнокръвие, знаеше, че трябва да запази хладнокръвие, но мисълта, че може да загуби Рамон направо я побъркваше. Образът на четиригодишното момче се бе забил като клин в съзнанието й. По бледото й чело бяха избили ситни капчици пот. Дланите й потрепваха нервно.
– Госпожице Консуело, получихме сигнал, че не полагате достатъчно грижи за детето – каза служителят от „Грижа за детето“ – плешив мъж на около петдесет години.
– Уговорила съм се с колегите си, те осигуряват необходимото. Има покрив над главата, храна също. Когато се възстановя, ще се погрижа нищо да не му липсва, заклевам се – проплака Рита.
Малкият Рамон бе настанен в склада на бензиностанцията, в която Рита работеше преди инцидента. Колегите й нямаха нито време, нито желание да се занимават с него, но поне храна му даваха. Обаче през нощта детето оставаше съвсем само и с плача си дразнеше охранителите.
– Не е редно да жив ...