Рита Консуело лежеше в болничното си легло, примряла от ужас, че ще й вземат детето. Мъчеше се да запази хладнокръвие, знаеше, че трябва да запази хладнокръвие, но мисълта, че може да загуби Рамон направо я побъркваше. Образът на четиригодишното момче се бе забил като клин в съзнанието й. По бледото й чело бяха избили ситни капчици пот. Дланите й потрепваха нервно.

  – Госпожице Консуело, получихме сигнал, че не полагате достатъчно грижи за детето – каза служителят от „Грижа за детето“ – плешив мъж на около петдесет години.

  – Уговорила съм се с колегите си, те осигуряват необходимото. Има покрив над главата, храна също. Когато се възстановя, ще се погрижа нищо да не му липсва, заклевам се – проплака Рита.

  Малкият Рамон бе настанен в склада на бензиностанцията, в която Рита работеше преди инцидента. Колегите й нямаха нито време, нито желание да се занимават с него, но поне храна му даваха. Обаче през нощта детето оставаше съвсем само и с плача си дразнеше охранителите.

  – Не е редно да живее само – изсумтя служителят.

  – Скоро ще ме изпишат от болницата. Всичко ще е наред. Аз много го обичам и съм готова дори живота си да жертвам за него. Повярвайте ми! Аз съм добра майка!

  Служителят изгледа скептично гипсирания й ляв крак, който стърчеше вирнат нагоре, окачен на два клупа от памучен плат. Само стъпалото й бе останало на свобода, но бе клюмнало навътре като увехнало цвете. Рита се бе завила добре с одеялото, за да не се вижда, че превръзката обгръща талията й, стигайки почти до гърдите.

  – Научих от лекуващия ви лекар, че още дълго трябва да лежите тук, така че току-що ме излъгахте. Съветвам ви повече да не ме лъжете.

  – Извинявайте. Но аз съм силна, скоро ще мога да ставам. Не смятам да кисна тук дълго.

  – Детето има нужда от нормална среда. Ще се намерят много желаещи да го гледат. То ще е щастливо при приемното семейство.

  – Рамон иска да е с мен. Питайте го!

  – Госпожице, вие не се представяте добре като родител!

  – Моля ви!

  – Къде е бащата?

  – Остана в родината ми. Всъщност… той ни изостави. Но аз се справям и без него.

  – Брак имате ли?

  – Не.

  – Работите тук незаконно. Това го проверих.

  – Искам да осигуря добро бъдеше за сина си, затова имигрирах.

  – Но се събрахте с лоши хора и пострадахте…

  – Не съм виновна, господине. Повярвайте ми! Връщах се от пазар с велосипеда си. Десетина бандити ме наобиколиха и започнаха да се гаврят с мен. Опипваха ме, късаха ми дрехите. Опитах се да избягам, страх ме бе да не ме изнасилят. Те ме подгониха в един изоставен склад. Подхлъзнах се и паднах от една платформа. Болката бе ужасна, имах чувството, че умирам. Онези подлеци избягаха. После за щастие дойде линейка и медиците се погрижиха за мен. Всичките ми спестявания отидоха за лечението. Проявете милост!  

  – Много съжалявам за случилото се, и ви разбирам напълно, но… трябва да осигурим дом на детето.

  – Моля ви, моля ви, моля ви! Дайте ми още един шанс! Ще осигуря пари за гледачка, ще опитам да се измъкна максимално бързо от болницата!

  – Господи, та вие сте в гипс до кръста! Чак сега забелязах. Мислех, че само кракът…

  – Имам счупване в горната част на бедрото. Наложи се да обездвижат и тазобедрената става, за съжаление. Разберете, състоянието ми не е чак толкова лошо. Почти нямам болки.

  – Добре, след седмица пак ще направя проверка. Ако за детето не се полагат адекватни грижи, вземаме го. Убеден съм, че така ще е най-добре за всички.

  – Моля ви!

  – Няма какво да ми се молите. В тази страна има закони. Приятен ден, госпожице Консуело. – Служителят се врътна и излезе, а Рита отпусна глава на възглавницата и започна да лее сълзи. Цялото й тяло се тресеше. Другите пациентки се опитаха да я успокоят, но не успяха. Рита имаше чувството, че целият свят се разпада. Не спираше да повтаря името на сина си.

  Час по-късно Рита помоли да й донесат патерици. Бе твърдо решена да проходи. Ако можеше да се грижи за себе си, щеше да може да се грижи и за малкия Рамон. Един лекар започна да протестира, каза, че й е рано да става, но Рита бе непреклонна. Бе длъжна да се бори геройски, за да задържи детето.

  Успя някак си да измъкне пострадалия си крак от платнените „окачалки“, да го извърти настрани и да го свали ниско към пода. И дотук. Болката, която се стрелна към хълбока й, бе чудовищна. Сякаш мощен чук блъскаше строшеното й бедро.

  След като си почина, Рита се подпря несръчно на патериците и опита да се надигне. Чувстваше се тежка цял тон. Всичко пред погледа й се размазваше. Успя да отлепи за момент задника си от леглото, но нищо повече. После изведнъж й се пригади. За секунди всичките й сили се бяха изцедили. Легна си с помощта на санитарите и дълго плака.

  Борбата на Рита продължи и през следващите дни. Тя не спираше да се опитва да става. Всички се удивляваха на упоритостта й. Стенейки и пъшкайки, тя успя да направи първите си крачки. Отпусната с цялата си тежест върху патериците, тя пристъпваше внимателно. Всяко по-рязко движение й костваше раздираща болка в бедрото. Стъпалото на болния й крак бе като дървено заради засегнат нерв и при допира на пръстите в пода често се усукваше навътре. Рита осъзнаваше, че има опасност да си строши още нещо, но не се предаваше. Три дена по-късно вече щъкаше из коридора, изминавайки десетки метри. А когато си легнеше, заспиваше моментално от умора.       

   Щом се чуеше със сина си по телефона, Рита засияваше и, каквато бе дребничка, заприличваше на момиченце. Но тези мигове на щастие бяха кратки. Другото бе титанични усилия и постоянна борба с болката. Младата жена обаче вярваше, че скоро ще успее да се измъкне от болницата. Вярваше, че няма да й вземат детето.

  Служителят на „Грижа за детето“ не остана доволен от факта, че Рамон продължава да живее сам, но даде още една седмица отсрочка, виждайки, че Рита е по-добре както здравословно, така и психически.

  – Вие сте добра майка – каза той, – но в никакъв случай няма да правя компромиси, да знаете. Радвам се, че сте по-добре, дерзайте.

  Рита вече бе напът да измоли изписване от болницата, когато стана беля. На връщане в стаята, след третата за деня разходка в коридора, тя се спъна в една табуретка и падна настрани, върху хълбока си. Стреснати от писъците, лекари и санитарки се притекоха на помощ. Минута по-късно Рита припадна.

  Зарастващата кост се бе пропукала отново. Заради надигналия се оток старата гипсова превръзка бе заменена с нова, която бе почти същата, като изключим факта, че  ъгълът на крака спрямо горната част на тялото бе намален. Тоест когато Рита бе в легнало положение, пострадалият й крайник стърчеше още по-нависоко. Категорично й забраниха да става от леглото, не че тя имаше сили за подобно геройство.

  Рита Консуело знаеше, че ще й вземат детето. Налегната от адска депресия, тя плачеше постоянно. Започнаха да й дават още по-силни лекарства, от които тя спеше но четиринайсет часа на денонощие. В главата й като змии се промъкнаха мисли за самоубийство. Тя не виждаше живот за себе си без Рамон. Престана да яде и се наложи да я сложат отново на системи. Беше се предала, никъде не виждаше надежда.

***

  Една мрачна петъчна вечер в болничната стая влезе млад мъж с гола глава и татуирани предмишници. Тялото му бе едро и силно, очите – пусти. Той се приближи до леглото на Рита, която си бе взела лекарствата и спеше дълбоко. Загледа се в бледото й, измъчено лице, в отпуснатата й до страничната табла малка длан, във вдигнатия й нависоко счупен крак. Суровите му груби черти за момент се отпуснаха.

  Той не се реши да седне на табуретката. Или бързаше, или нервност го караше да стърчи пръв. По едно време протегна ръка, сякаш за да погали Рита по челото, но се отказа. Стойката му подсказваше, че е напрегнат. Извади бял плик и го сложи на шкафчето.  

  Преди да си тръгне, потърка плахо стърчащото от превръзката босо стъпало, което бе на височината на гърдите му, загледан в дребните топчести пръсти  и меките извивки на петата и свода. Рита не усети нищо, продължаваше да спи като заклана.

  Когато се събуди два часа по-късно, Рита чу съседката си по легло да казва:

  – Миличка, мъжът ти идва.

  – Мъжът ми?

  – Поне аз си помислих, че е мъжът ти. Гледаше те някак странно. Не  стоя дълго. Остави един плик, погали те по крака и си тръгна. Нищо не каза.

  Рита се пресегна и взе плика.

  – Как изглеждаше този човек?

  – Ами… всъщност аз го заснех с телефона си. Не знам защо ми щукна тази идея. Ето, виж го.

  Виждайки снимката, Рита Консуело едва не изпищя от ужас. Това бе един от бандитите, които я бяха подгонили в опит да я изнасилят. Те я бяха открили! Сигурно искаха да си отмъстят, задето се бе оплакала в полицията! Ами ако бяха отвлекли Рамон!

  На Рита й се гадеше от нерви, едва успя да отвори плика с треперещите си пръсти. На листа вътре пишеше:

  „Аз бях там, когато пострадахте. Вината отчасти е и моя. Съжалявам за случилото се. Съжалявам, че се събрах с лоши хора. Моля да ми простите. Когато ви видях да се гърчите от болка, разбрах, че трябва да избера друг живот. Издадох бандата на полицията, скоро и аз ще вляза в затвора. Заслужавам тази участ, напълно я заслужавам. Искам да ви помогна, затова оставих немалка сума при детето ви. Разбрах, че се канят да ви вземат Рамон. Дано не се стигне дотам. Парите са за него и за вашето лечение. Ще се моля за вас и за детето ви. Ще се радвам някога да ви видя здрава и щастлива. Опитайте се да ми простите!“

  Рита се хвана за сърцето и въздъхна с облекчение. Мислеше единствено за Рамон и за това, че вече няма опасност да го загуби. Чувстваше се щастлива.