Не мога без твоето рамо
Не мога без твоето рамо
Обожавах дядо си Георги. Имах две баби, но един-единствен дядо, който ме караше да се чувствам най-щастливото дете на света. После татко го замени, когато дядо си отиде. Ако майка се грижеше да съм нахранена и чиста, папа ме възпитаваше. Той ме учеше как да рецитирам Ботев. Не просто да го науча наизуст, а да усетя как, първо "гора зашуми, чак после вятър повее..." На много неща ме научи и аз по негов маниер предавам всичко на синовете си. Според него родителите са ти най-добрият приятел, разбрах го. Знаят го и мойте деца. Когато и той си отиде, аз вече бях голяма... Справях се някак си. Но ми липсваше дълго време, ей така, за съвет. Нямаше при кого да изтичам за готов отговор на всичко.
Най-малкият брат на мама ми е един от най-добрите приятели. Той пък ми рецитира Пушкин, Есенин... Понеже се виждаме рядко, все не ни стига време да се наприказваме. Обожавам тези трима мъже и се стремя да им подражавам. От дядо се опитвах да се уча да съм добра. Харесваше ми и чувство му за хумор. От татко съм наследила, така поне казват, неговото чувство за хумор. Май наистина ми е наследство. И това, че той ме учеше, че няма невъзможни неща. Обичаше да казва: "Невъзможно е само да си обуеш панталоните през главата." Сега вече и това е лесно - има капси. За него всяка задача имаше по две решения. И всичко беше „фасулска работа." С него ми беше лесно, без него - ужасно трудно. Вуйчо пък ме научи да не ям чужд хляб. Понякога ми казват, че приличам повече на негово дете, отколкото децата му.
Седнали сме на чашка водка при мама. С мъжа ми, както винаги, седим един до друг или един в друг и вечно се щипем, хапем. Ние сякаш не сме семейни. Татко обичаше да казва: „Пълните ми сърцето с радост. Когато ви виждам така, знам, че всичко ви е наред. Само да не ви виждам да се карате." Така и този ден, точно както когато татко беше жив. Хапваме, пийваме, закачаме се. И изведнъж вуйчо стана сериозен.
- Виждам, че живеете добре. Виждам, че се разбирате, но, момче, искам да ти кажа едно. Само да нагрубиш племенницата ми, само нещо да й се случи, косъм да й падне от главата, земята ще преобърна, ще те намеря и... Да знаеш, с мен ще си имаш работа.
Уж вече съм голяма. Самата аз имам двама големи синове, дето са ми закрила, брат, който казва, че за мен е готов... Обичана съм, но какво ми стана... Прегърнах вуйчо и заплаках като малко дете на рамото му. Така плаках, че чак хлипах. От цялата си душа и сърце. И му бях благодарна, че го имам. Тогава разбрах, колкото и да съм силна, колкото и да се опитвам да съм опора на всички... Май хич не е лошо всеки да има своето рамо, на което да поплаче. Дори и най-силният човек, ей така, за всеки случай. Не бях плакала отдавна и се наплаках. Но това бяха сълзи на благодарност към човека, когото много обичам. Когато той се разболя, му писах писмо, в което го помолих да се държи, поне докато аз се пенсионирам, пък после ще му мислим. Писах му да си събере всичките сили, защото животът ми без него ще бъде друг. Той знае, че е моето рамо, аз пък съм неговата светлина. Така сме ние, трябва да държим фронта, заради другия поне.
Тримата мъже, на които искам да приличам. И двете ми деца, на които искам да предам това, което съм научила в живота. Как да не съм щастлива с такива прекрасни мъже, невъзможно е!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Светлана Лажова Todos los derechos reservados
)
