Не мога да заспя преди да ти кажа...
Тази нощ пак се скарахме и легнах късно. И въпреки, че вече наближава 4, все още не мога да заспя. Както обикновено, компютърът е оставен включен и десктопа ми, на който са тези две сладки слончета, вървящи едно до друго и докосващи се с хоботи, свети право към мен. Имам чувството, че чаках цяла вечност да се появи черният скрийнсервър...
Утрото дойде досадно бавно. Може би съм спала 3-4 часа, но дори не съм разбрала кога. Сякаш бях мигнала и навън беше станало светло. За една нощ се бях превърнала в робот! Станах без дори да полежа мързеливо в леглото, направих си кафе, но без да навра нос в тенекиената кутия преди това със затворени от удоволствие очи. Безразлично долях чашата с мляко, без да гледам развълнувано как цветовете някак си се гъделичкат, докато не станат един - светлокафяв, дори бежов. Те, разбира се, го правеха, просто на мен вече ми беше безразлично. Изпих си кафето адски бързо, което никога не правя! Дори не си разгледах профилите и пощите, преди да изляза. Сякаш беше безсмислено... Безсмислено беше и какво ще облека, и с кой парфюм ще се напръскам, безсмислено беше дали ще се гримирам. Всичко нямаше смисъл, защото бях прекалено тъжна от раздялата ни (една от многото), за да придам смисъл на тези дреболии. Времето навън беше скучно. Един обикновен, нормален... ден без теб. Беше като декор от пиеса, нещата не бяха така живи, ако разбираш какво искам да кажа. Докато гледах в земята, търсейки добра причина да ти се обадя, нещо оживя. Болка. Шум от набити спирачки. Коленете - там беше най-силно, краката, главата. После спрях да чувствам краката си, нямах сила да помръдна ръцете. Наоколо ми имаше гласове, светът се беше събудил, но аз заспивах... Болката започна да ме напуска. Премигвайки, последното, което видях беше мръсната земя, осеяна с фасове. Мислех си - дали не си пропушил пак, след като снощи те ядосах? Не е ли странно? Имам предвид - това да е последната ми мисъл? Някой жени ги е страх, че, след караница с партньора им, той може да потърси друга... Мен ме е страх да не пропушиш! Ха! Гледах тялото си и как хората около него се суетяха и плачеха, някой набираше номера на "Бърза помощ"... Дали няма да пропушиш?!?! Паникьосах се! Започнах да им викам някой да ти се обади от телефона ми, падна ей там, но никой не ме виждаше, чуваше. Разплаках се от безсилие... И тогава се събудих. Навън беше светло и аз направо подскочих от изненада. Колко истинско беше! После грабнах телефона- нямам минута, секунда за губене, няма място за колебание. Ами ако, като изляза, ме блъсне кола?!
-Ало?
-Обичам те!
-Моят кривчо! - :) - И аз те обичам!
-И... искам да те питам нещо, ама ми отговори честно!... Пушил ли си снощи?
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Таня Атанасова Todos los derechos reservados
Браво, момиче! Чудесно е!
