Не питай дали те обича.
Дори денят му да е бил повече от лош, мислите черни и настроението буреносно – той е там, до теб. С ласка, поглед, усмивка – макар и леко измъчена. Но присъства. Ще те попита за твоята болка, за твоя ден, за твоите мисли и настроения. И ще те стопли. По онзи любим за теб начин, който познава много добре. Защото познава теб. Познава всяка твоя прищявка само по изражението ти, всеки ъгъл от извивката на устните ти при радост или болка, всеки нюанс на ирисите при щастие или гняв. Познава онази интонация, която се появява в гласа ти, когато искаш да се скриеш от целия свят. И ти предоставя най-сигурното място за това – прегръдката си.
Когато пренебрегва всеки един друг, дори най-близките си, за да ти помогне да разрешиш някой твой проблем – от дребните неуредици до големите спънки, огромните препятствия. Няма значение начинът. Но го прави. Дори и да нямаш нужда. Знае, че можеш да се справиш. Вярва в теб и ти го показва. За да бъдеш сигурна, че можеш да разчиташ на себе си, но и на него.
Когато гневно отблъскваш всеки и нараняваш преднамерено, само и само да не се налага да показваш болката си, той не те изоставя. Дори заради това да трябва да понесе няколко удара по егото си. Достойнството му не страда от това, страда само сърцето му, съпричастно. Успява да изплаче заедно с теб онази мъка, която така дълго и дълбоко криеш. Дарява ти мир, спокойствие и сигурност. И се опитва да те разсмее, винаги.
Когато споделя себе си така, както го правиш ти – от детските страхове и мечти до реалните нужди и желания. Напълно, отдадено, доверчиво, с надежда. С лудостта, странностите и баналностите си. Приемайки те с всички твои такива без опит да те промени.
Когато нежността на ръцете му изтриват всеки един оставен белег от други ръце и спомените ти започват вече само с него.
Когато молбата в очите му е по-голяма от живота, този негов живот е твой.

Не питай дали те обича.
Виж!