ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ: НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ ПЕТЕЛА ТЕОДОР!

- Я, какво е това? - Роси държеше в ръката си пъстро перо от опашка на петел и го показваше на баба си.

- Това ли? Я ми кажи къде го намери, моето момиче!

- Тук, беше скрито в ей тая възглавница! Бабо, това да не е приказка за някой петел?

  Баба им се усмихна , седна на дивана и ги гушна и двамата с Виктор.

- Умницата ми тя...Как пък се досети, миличка? Точно сега си припомних, че в тая възглавница е скрита приказката за смелия петел Теодор, който съвсем сам се пребори с двама крадци на топки и така помогна на училището на Нана.

- Разкажи, разкажи! - развикаха се децата.

-Приказката започва с това, че Нана, която всички наричаха вироглавата Нана, защото не слушаше никого и често си просеше наказания, трябваше да отиде на село при леля си и да остане там, защото родителите й заминаваха на работа в чужбина и не можеха да я вземат със себе си поне засега.

  Леля й живееше в голяма къща на два етажа и сутерен. Имаше и една малка стаичка на тавана, където се бяха настанили ято нахални гълъби и никой не можеше да ги изгони оттам. В двора растяха лехи със зелечуци, много плодни дръвчета и няколко прекрасни храста люляк, които ухаеха силно. Когато цъфнеха през пролетта, някои хора, които не живееха в селото, идваха на гости на приятелите си специално за да се наситят на прекрасния им аромат. След тях пък цъфтяха акациите, после розите и още много прелестни цветя, които лелята на Нана отглеждаше. Разбира се,  имаше куче, казваше се Бруно, непримирим враг на лисици, белки и невестулки и пъстра котка, рижа, черна и бяла.  Котетата й  бяха толкова различни по цвят, че може би поради това не се спогаждаха и постоянно се караха кой най-много обича майка си.

- Разбира се, че аз я обичам най- много! Вижте колко съм бял, а и на мама коремчето е чисто бяло! – викаше Снежинката и се опитваше да покаже нокти.

- Не е вярно, аз съм най-доброто коте и най-много обичам мама, беше готова да се бие и Чернишка - не виждате ли, че аз съм черна досущ като лапичките и муцунката на мама!

- Да ме прощавате, не оставаше по- назад Рижо, ама много сте глупави! Не сте ли видели гърба на мама, риж е също като мене, ясно ли ви е защо с нея се обичаме толкова много?

  Само едно коте не вземаше участие в споровете. Беше се изтегнало на припек пред вратата и силно мъркаше.

- Я го вижте тоя, развика се изведнъж Снежинката, не стига, че е сив, ами и хич не му пука! Не прилича на никой от нас, нито на мама!

- Че защо да му пука, той е осиновен, толкова ли не разбирате! Хей, ти, Пушилка, не си ни брат, разбираш ли? Прибрахме те само заради стопанката, така да знаеш!

  Преди няколко дни леля Мира беше намерила Пушилката заровен в купчината въглища, мръсен и треперещ от студ. Тя го изкъпа, стопли и занесе при  котката Васа, която веднага го  прие и дори се занимаваше  с него повече, отколкото с рожбите си, защото беше слабичък и не умееше да се грижи за себе си. Постепенно Пушилката се оправи, но предпочиташе да се излежава и да спи през повечето време, вместо да рови в цветята като другите котета.

 Изведнъж се чу строг глас:

-Ей, вие, шарените кълбенца, я да млъкнете! От вас не мога да разбера дали ми е време да кукуригам!

  На перваза на прозореца на втория етаж беше кацнал голям петел с прекрасни бели, черни и червени пера и сърдито клатеше глава. Котетата уплашено млъкнаха и се сгушиха едно в друго, в миг забравили кавгите си, защото клюнът на петела беше остър и извит, а шиповете на краката му заплашителни.

- Майка ви ми поръча да ви наглеждам, докато е на лов, но вие изобщо не слушате! Пак сте ровили в лехата с момините сълзи, нали? Повечето коренчета са изровени и листата вече увяхват, ако стопанката не ги види и полее, съвсем ще изсъхнат и няма изобщо да цъфнат! - и петелът силно изкукурига.

- Какво има, Теодор?- попита леля Мира, която точно влизаше в двора .  С едната си ръка дърпаше голям червен куфар на колелца и го влачеше след себе си, а с другата държеше момиче на седем - осем години с  рошава къдрава коса,   шарен панталон и жълта блуза. – Влизай, Нана, сигурно си много изморена от пътуването. Сега ще си починем и ще хапнем сладолед.

    И леля Мира влезе в кухнята бързо, така че не видя как Нана се изплези на петела и котетата.

-Какво невъзпитано момиче! - възмути се Теодор.- Дано само да не закача кокошките и да не мъчи котенцата!

 Нана, обаче, изобщо не мислеше да се занимава с някакви котета и кокошки. Тя беше градско момиче и затова веднага извади телефона  да си направи селфи и да се тагне в селото. Не че беше много важно, но така приятелките й щяха да знаят на какво е подложена.

  Нана изобщо не искаше да ходи на село, а още по- малко, да се прехвърля в друго училище. Чудеше се как ще я приемат и дали ще си намери приятели там, а пък трябваше и да пътува с училищния автобус. Това, което не знаеше, беше, че и леля й беше притеснена как ще се справя с възпитанието й.

  И така,  вече беше  нощ и леля Мира настани Нана в най - хубавата  стая на втория етаж, постели завивките на новото легло с мек матрак и й пожела лека нощ. Може да се каже, че момичето бързо заспа, наистина се беше уморило от пътя. Но внезапно се събуди от силно кукуригане. 

  Петелът Теодор беше заел позиция на перваза на прозореца и се дереше като полудял.

-Спри, веднага спри! Млъквай, ти казвам ! - развика се Нана. – Абе ти не чуваш ли? –и тя посегна да хване опашката на петела, дръпна я силно и едно перо остана в ръката й.

 Теодор не очакваше такова поведение и чак подскочи от обида.

-Олелее,  нападат ме! Коя си ти, че да ми казваш да млъкна? Аз имам график,   госпожице, и точно в три трябва да кукуригам!

- И защо? Има ли някой, който да става в три, кажи ми? Или просто така си свикнал,  да тормозиш околните? Глупав петел...

  Петелът се замисли. От една страна, наистина никой не се будеше в три, но от друга...абе, тая дребната ли ще му казва кога да кукурига! И на всичкото отгоре, беше му отскубнала най- красивото перо! И той изкукурига пак.

- Какво се е случило? – събуди се мъжът на леля Мира, чичо Кирил- Защо Теодор кукурига вече трети път? И четвърти! Нещо трябва да е станало!

  Стана внимателно от леглото, грабна бухалката, която държеше под леглото и тихо излезе навън. Там ожесточеният спор продължаваше, а между репликите Теодор продължаваше да кукурига, без да обръща внимание, че е вдигнал на крак цялата къща.

  След като се убеди, че няма крадец и че лисицата не е в курника, нито пък плъхове са нападнали малките зайчета, чичо Кирил се скара на Теодор и се прибра, за да си доспи.

   Вече се беше развиделило и Нана отново се събуди от кукуригане.

-Абе, ти няма ли да млъкнеш? –развика се тя и понечи да хвърли пантофа си по петела. Но в същия миг се досети, че вероятно е време за училище и май наистина ще трябва да стане, за да не изпусне училищния автобус. Петелът може и да не беше  особено умен, но ставаше за аларма.

- Няма да мога да те изпратя на автобуса, каза леля Мира на Нана, трябва да отида в кравефермата, има една болна крава и трябва да я прегледам. Ще кажа на Теодор да дойде с тебе!

  Пропуснахме ли да отбележим, че леля Мира лекуваше животни и разбираше езика им? Е, сега вече знаете.

  И така, Нана тръгна към спирката с Теодор, а леля й се качи на колелото и тръгна към фермата. Скоро автобусът пристигна, Нана се качи и седна отпред. Сигурно трябваше да махне на Теодор за довиждане, но му беше сърдита и си затрая.

  Какво направи петелът, обаче?

„Никога не съм ходил на училище, помисли си той, дали да не отида да видя какво правят децата там?“

  Речено - сторено! Теодор подскочи, изпърха с криле и кацна на покрива на автобуса, който в това време потегляше. Никой не го видя и така, покачен отгоре, като наблюдаваше пътя и нивите наоколо, благополучно пристигна в училището. Естествено, не можеше да влезе в класната стая с Нана, затова се настани на перваза на прозореца и започна да разглежда училищния двор отвисоко. Изведнъж, нещо необичайно привлече погледа му. Двама непознати се промъкваха към физкултурния салон и се опитваха да влязат вътре. Застанаха под един отворен прозорец и единият се качи на раменете на другия, бутна крилото и скочи вътре.

- Крадец! - изкукурига Теодор, но никой не го разбра. Чуха го само децата в класната стая и се развикаха:

- Госпожо, госпожо, на прозореца има петел!

- И кукурига! Много е хубав, госпожо!

 Учителката се приближи към прозореца и ахна от учудване. Теодор важно се разхождаше по перваза на прозореца и продължаваше да кукурига. И вторият крадец се беше вмъкнал през прозореца, а охраната никъде не се виждаше!

- Тихо, ученици!- извика госпожа Драгова. –Някой знае ли откъде се е появил тоя петел? Някой виждал ли го е преди? Ще се обадя да дойдат да го свалят оттук, сигурно няма да може сам.

- Обадете се на пожарната, госпожо!-предложи отличникът Пресиян, който се беше преместил на чина до прозореца и внимателно наблюдаваше петела.-Аз ще стоя тук и ако вземе да пада, ще се опитам да го спася!

- Глупак!- извика Теодор, но никой не го разбра- Като че ли не мога и сам! Нямам нужда от спасяване! А и тая Нана, защо не каза, че ме познава?

   В това време двамата крадци бавно се измъкваха от физкултурния салон. Единият носеше голяма мрежа, а в нея бяха всичките топки на училището!

„Но какво да направя?, мислеше си храбрият петел, никой не ме чува и не ме разбира! А охранителите пият кафе на автомата, виждам ги оттук!“

  Погледна настрани и видя голямата пита, която рояк оси бяха   изградили в ъгъла на прозоречната ниша. Без да се колебае, подскочи и с мощния си клюн я събори, заедно с осите върху главите на крадците! Стотици разлютени насекоми  излетяха като миниизтребители от разрушения си дом и нападнаха пакостниците, защото само те им бяха под ръка, по- точно, под жилата. Вдигна се страшна олелия, злосторниците се разпищяха и хукнаха да бягат като захвърлиха мрежата с топките. Осите ги последваха в плътен облак и страшно жужене огласи училищния двор.

  Двамата охранители изскочиха навън с чашите кафе , готови за решителни  битки.

-Не разбирам, каза госпожа Драгова, какво правят тия топки на двора?

-Госпожо, май са се опитали да ги откраднат!- обади се отново Пресиян- Но благодарение на тоя храбър петел, кражбата е предотвратена, а крадците наказани!

-И все пак, не мога да си обясня, как петелът е попаднал тук?

-Мога ли  да кажа нещо и аз, госпожо?- успя най- после да вземе думата Нана- Той се казва Теодор и леля ми му заръча да ме изпрати на автобуса. Аз се качих, а той не знам как е дошъл тук, сигурно е летял след нас...

- Глупости!- изсмя се друго момче, Радослав,- Петлите не могат да летят на такива разстояния! Качил се е тайно в автобуса, това е!

- Нямаше го там, госпожо, каза Нана, аз бях в автобуса, там нямаше никакъв петел! Може би е бил на покрива!

-  Това няма значение, каза учителката, важното е, че е забелязал крадците навреме и  ги прогони с подръчни средства!

    И тя отвори прозореца и натроши хляба от сандвича си на перваза.

-Благодаря! – учтиво каза Теодор, но всички чуха само едно тихо кукуригане и видяха поклон с пляскане на  крила. След това Теодор лакомо изкълва трохите, защото от борбата с крадците беше му се отворил голям апетит.

-Хайде да излезем на двора!- предложи госпожа Драгова- Така ще разберем какво са искали да направят двамата крадци и кой ги е изпратил за топките.

- Това е работа на ония повтарачи от футболната агитка на училище „Смелият кълвач“.-предположи господин Станев, учителят по физкултура, -Знаете, че в неделя имаме мач с  кълвачите за купата на седмокласниците! Изпратили са ги да ни откраднат топките и да не може нашият отбор да тренира! Но ние, Веселите скорци, не се предаваме, нали?

  Казах ли ви, че новото училище на Нана се казваше „Веселият скорец“? Не? Е, вече знаете.

  Скоро всички ученици бяха на двора и скандираха: “Теодор! Теодор!“ Духовата музика свиреше марша на училището, учителката по музика, госпожица Виолина Тромпетова, размахваше диригентската палка, а  до нея  бяха се наредили двете чистачки, които в бързината бяха излезли с моповете си и ги размахваха в такт с музиката.

  Ще попитате какво стана  с осите, след като петелът им разруши питата. Ами не знам, просто никой повече не ги видя, може би са преследвали двамата нещастници на разстояние, по- дълго от способността им да се ориентират и затова не са могли да се върнат и да нападнат героя на деня, смелият петел Теодор.

  А той самият все още гордо се разхождаше по перваза на прозореца и от време навреме кукуригаше, без да се съобразява с часа, докато съвсем пресипна и накрая само отваряше човка, но от нея не излизаше никакъв звук.

  Времето напредваше и ето, училищният автобус спря пред входа и учениците започнаха да заемат местата си. Теодор изпляска с криле, полетя и се настани на покрива. И, чудо! Гласът му отново се появи и с мощно кукуригане героят даде сигнал за тръгване. Автобусът потегли, а децата, които живееха в града и не си тръгваха с него, дълго махаха с ръце за довиждане. Разбира се, Теодор се покланяше учтиво с разперени крила. Той беше много добре възпитан още от малко пиле и знаеше как да се държи в обществото.

  Когато се прибраха, Нана разказа всичко на леля си и чичо си, които изобщо не се учудиха на смелата постъпка на петела си. Те го познаваха добре и можеха да разкажат още много случаи, когато се беше намесил в точния момент.

    И никой не подозираше какво отмъщение му готвят двамата злополучни крадци...

-