Учудването на Елина премина в срам. А срамът бързо се засили и я накара да извърне глава настрани. Струваше й се, че бузите й горят. „Не, не е нормално това. Аз не съм такава“ – помисли си тя и се опита да вземе под контрол емоциите си. Задиша дълбоко, като се стараеше да не мърда нервно ръце. Възбудата обаче не изчезваше, тялото й тръпнеше от странни копнежи. „Само да не разбере. Само да не разбере“ – казваше си наум тя. „Какво става с мен, по дяволите! Не съм такава, мамка му, не съм!“

Нищо не бе предвещавало такова развитие на нещата. Първоначално Елина бе концентрирана изцяло в преборването с болките, за друго тя не можеше да мисли. Така че появяването на възбудата бе повече от изненадващо, като гръм от ясно небе. Да не говорим, че лекарят не бе неземен красавец – имаше грубовати черти и неатлетично тяло.

Наместването приключи сравнително бързо, за десетина минути, но за Елица тези десетина минути бяха като години. Тя на два пъти бе на косъм от припадък. Голямата мъка свърши и точно тогава изникна онова недопустимо чувство. Дали то не бе свързано по някакъв начин с края на болките, само един Господ знаеше.

Иначе Елина имаше сериозен приятел от половин година, който я задоволяваше напълно във всички аспекти и за когото тя възнамеряваше скоро да се омъжи. Тя смяташе, че това сегашното е нещо като изневяра и се опитваше отчаяно да го озапти. Само че тялото й не се подчиняваше на гласа на разума и копнееше за ласки от този грозноват лекар. Калинов май беше? Да, Калинов. Срам, срам. Дали хората не се побъркваха, когато преживееха тежък инцидент?

– Как се нареди така, мило момиче? – попита медицинската сестра, която бе слаба и чевръста, но в доста напреднала възраст.

Елина веднага се впусна в обяснения. Целта й бе чрез бърборене да измести фокуса си на внимание и да се успокои.

– Онзи идиот мина в насрещното платно и ме джасна. Никакъв шанс да реагирам. Джип срещу моя малък форд Ка. Двигателят май се навря в купето и премаза краката ми, виждате. Дано онзи да изгние в затвора. Адски гадно беше, макар че в първите минути не изпитвах болка, само ми се виеше свят. Какво ще стане с мен, не знам. Май ви отворих много работа. Е, пак добре, че оцелях. Страх ме е да не осакатея. И да не лежа дълго в болница. Аз спортувам активно, спортувах де. Скоро почнах нова работа, в изпитателен срок съм. Вероятно ще ме разкарат. Няма значение. Майната им. Моят приятел чака отвън. Сигурно се побърква от тревога миличкият. Баща ми е с инфаркт. Не бива да го тревожа. Той не трябва да разбира, че съм пострадала. Е, няма как да не разбере, но… дано да не се стресне много. Все пак не съм на умиране. Вие се погрижихте за мен. Благодаря. Сигурно всеки ден се занимавате с такива неща. Едва ли съм най-тежкият случай. Страх ме е обаче. Аз… по принцип съм все на крак. Нима ще се наложи да лежа месеци? Приятелят ми ще се измъчи. Планирахме да ходим на море. Имаме роднини в Созопол. Всичко бяхме организирали. Да му се не види. Ще имаме проблеми с изплащането на заема. За мебелите взехме пари назаем. Дали от банката ще се съгласят да разсрочат…

Лекарят подхвана многострадалния й ляв крак под прасеца и го повдигна внимателно, после още по-внимателно подпря босото стъпало в покритите си от белия плат на престилката гърди. Елина изохка.

– Боли ли? – попита той и я стрелна с притеснен поглед.

– Малко – отвърна Елина. Нямаше как да признае, че е изохкала не от болка, а от друго.

Той поопипа крайника, явно проверяваше състоянието му, след което нахлузи върху него нещо като бял чорап. Започна с бавни движения да заглажда фината материя, а отдолу кожата тръпнеше приятно. Елина стисна зъби, за да възпре надигащия се стон. Молеше се полата да скрива добре бикините.

Пръстите му се плъзнаха за миг около петата, изглежда за да премахнат някаква гънка в плата. При омотаването с вата докосванията вече бяха едва доловими, което позволи на Елина да се поуспокои. Но в един момент тя усети тупкането на сърцето на доктора под стъпалото си и възбудата отново се засили. Дали пулсът не бе ускорен? „Ох, ще се разтека като сладолед на обедно слънце! Аз не съм такава! Не съм! Какво ми става, по дяволите?“

Водата плискаше при топването на ролките гипс. Странен звук, като от морски вълнички. Ах, как й се искаше сега да е на море с приятеля си, а не да лежи натрошена в травматологичен кабинет. Примря от тревога, като си помисли какво я чака в идните седмици. Лежане, болки, неприятности. Но пък приятелят й Свилен щеше да се грижи за нея и да й помага. Да, той щеше да се погрижи за всичко.

Само че сега Свилен бе отвън, а Калинов работеше върху нея съсредоточено и побъркващо нежно, така поне й се струваше. „Не съм такава! Този мъж е чужд! Просто си изпълнява задълженията! А аз се държа като мръсница! Дали по погледа ми не личи… Дали няма някакъв издайнически блясък…“

Елина притвори очи. Усещаше леко поклащане при омотаването с ролки влажен гипс. Омотаване, заглаждане, омотаване, заглаждане. Лек натиск при глезена и петата, за да се придаде на превръзката нужната форма. После търкане и потупване около коляното. После леко грубовато пристягане на бедрото и бързо, всеобхватно приглаждане с длани. „Пръстите му са само на сантиметри от… Дано да не е видял! Дано не е разбрал!“

Тя изпъшка, не бе успяла да се въздържи. Добре, че в този момент Калинов се бе извърнал и разговаряше със сестрата.

След издърпването на чорапа надолу пръстите се оголиха. Елина усещаше топлият на доктора дъх върху тях, сякаш той се канеше да ги целуне. Разбира се, това не стана. Просто стърчащият плат бе фиксиран към стъпалото с помощта на ивица гипс.

– Този е готов – каза Калинов и отиде да си измие ръцете. – Не е страшно, нали? – попита, поглеждайки през рамо.

– Не. Даже … – На върха на езика й бе да каже „беше приятно“.

– Какво даже? – Гледаше я с настойчив поглед, докато си бършеше ръцете.

– Ами… очаквах да боли.

– Ще се появи болка, когато отмине действието на обезболяващите.

– Както се разохка по едно време, момичето ми, помислих, че не ти е добре – подхвърли сестрата. В очите й се четеше загриженост, не подигравка.

– Добре съм.

– Хайде да опаткаме и другия крак, че ме чакат да сложим фиксатори на едно бедро – каза Калинов и отново запретна ръкави.

Процедурата бе повторена и при десния крак. Елина прие новата порция помествания, подръпвания и докосвания сравнително спокойно, защото възбудата й отчасти се бе оттекла. Не че тревожната мисъл „Не съм такава!“ не продължаваше да тормози съзнанието й.

Десният крак бе обездвижен по по-различен начин – при изпънати коляно и стъпало. Превръзката пак достигаше до средата на бедрото, но долу покриваше само глезена и петата, оставяйки на показ почти цялата извивка на свода. Не че така Елина можеше да мърда пръстите си по-свободно, напротив, чувстваше ги безсилни, някак приклещени.

Калинов сякаш прочете мислите й.

– Движението е затруднено заради засегнат нерв. За няколко седмици проблемът би трябвало да отшуми. Оставям ви тук да съхнете. Ще намина да ви видя по някое време. Сестрата ще ви даде подробности около настаняването.

– Добре – изпъшка Елина. – Дълго ли ще лежа в болницата?

– Колкото се налага, госпожице. Състоянието ви не буди тревога, но при такива счупвания трябва да се внимава. Заредете се с търпение.

– Благодаря, че се погрижихте за мен.

– Това ми е работата – усмихна се Калинов и излезе.

Сестрата се запиля някъде и Елина остана сама. Изведнъж й стана адски криво. Разплака се. Дълго хлипа, докато, подпряна на лакти, гледаше опакованите си в бяло крака.

Докторът се появи след около половин час. Изгледа учудено Елина.

– Ама вие е още ли сте тук?

– Ами…

– Да нямате болки?

– Трае се, засега.

– Като ви гледам очите…

– Поплаках си, съжалявам. Като ме връхлетяха едни мисли…

– Хубаво е човек да си поплаче, когато му е тежко. Така му олеква. – Той се приближи и я потупа по рамото. Жестът бе трогателно несръчен.

– Да, прав сте.

– Хайде сега в отделението да си почивате. – Той извика един санитар.

Елина изпита нов прилив на възбуда, когато силните ръце на доктора се плъзнаха под мишниците й.

Прехвърлиха я на носилка и я изнесоха в коридора.

Виждайки приятелката си, Свилен пребледня и скочи на крака. Неговите прегръдки, целувки и мили думи незнайно защо досадиха на Елина.

– Недей! Добре съм! Остави ме!

– Сега какво? – попита плахо той.

– Ще ме настанят в травматологията и ще лежа там поне месец, доколкото разбрах!

– Ужас! Толкова планове имахме…

– Съжалявам. Не катастрофирах нарочно с колата.

– Да, да. Утре ще намина да ти донеса каквото ти е нужно.

– Добре. Прибери се вкъщи и си почини. Не се тревожи за мен.  Ще се оправя. Обичам те!

– И аз те обичам, Ели.

– Животът продължава.

– Да, животът продължава, мила.

Животът продължаваше, но връзката им приключваше.

Първоначално Свилен бе много мил по време на свижданията. Носеше цветя и бонбони, и изпълняваше всички желания на Елина, макар че си личеше, че е изнервен. Нещата се промениха, когато се разбра, че болничният престой няма да е само месец.

Един следобед Свилен се закова пред леглото и като гледаше намръщено вдигнатите високо крака на Елина, заговори:

– Не ми се сърди, но няма да се получат нещата между нас. Млад човек съм и искам да водя нормален живот, не да кисна в болница. Доколкото разбрах, вашите са готови да те гледат, тоест няма да имаш нужда от мен. Красива си, без проблеми ще си намериш гадже, когато оздравееш.

Елица го гледаше със зяпнала уста. Трудно й бе да осмисли тези думи. Понечи да каже нещо, но буцата в гърлото й позволи само тих стон.

– Съжалявам, Елина – продължи той. – Можехме да си живеем добре, ако не бе станала тази простотия.

– Махай се! Веднага! – проплака младата жена и затвори очи.

Той не се нуждаеше от повторно подканяне. Врътна се и излезе. Бързите му стъпки заглъхнаха в коридора.

„Това е наказание, задето пожелах друг мъж“ – помисли си Елина, преди горната част на тялото й да се разтресе от ридания.

Седмица по-късно, при една визитация, Елина се престраши да каже на лекуващия си лекар:

– Бихте ли предали много поздрави на доктор Калинов? Той се погрижи за мен, когато ме приеха в болницата. Изключително мил и внимателен човек. Оттогава не съм го виждала и…

– А, той замина в чужбина. Там ще работи.

– Кога?

– Не знам подробности.

– О! Тогава на сестрата предайте, моля. Не й знам името. Дребна и пъргава жена, на около шейсет години.

– Сещам се коя е. Ще й предам.

– Благодаря.

Сестрата цъфна същия ден вечерта. Изглеждаше в лошо настроение. Придърпа една пластмасова табуретка и седна до леглото.

– Госпожичке, голям грях имаш. А и подпитваш нагло за доктора. Не те е срам! Какво като си в безпомощно състояние! Преспокойно мога да те шамаросам.

– Не разбирам…

– Не разбирала тя! Опита се да го съблазниш. Какво е това чудо! Размазана като хлебарка, а върти очички, пъшка съблазнително и мисли само за секс! Мръсница! Представям си като си здрава какво става! Мъжът й се вайка отвън, уплашен до смърт, а тя бройка доктора! Такива като тебе…

– Аз… не е точно така… съжалявам…

– Заряза всичко заради теб и замина. Преустанови всички контакти. Сменил си е телефона. Даже не знаем в коя държава е.

– Но защо…

– Защото смята, че не е редно да се влюбва в пациентка, затова. А той, глупакът… Как само страдаше, като гледаше как мъжът ти те прегръща и целува. Ама че тъпотия! Идваше да те вижда нощем, докато спиш. Обичам момчето като роден син. Такива като теб развалят всичко. Пожелавам ти бързо възстановяване, но само защото искам да се махнеш от това прекрасно място, където работят свестни хора. – Тя стана и тръгна към вратата.

– Чакайте! – викна Елина.

– Не желая да разговарям повече с теб!

Докато ронеше сълзи, Елина си мислеше с раздирано от мъка сърце: „Не съм такава! Не съм такава!“