Не те пускам, обич моя...
Веднъж вече се случи... Беше толкова отдавна и толкова неочаквано, че не можех да мисля - истина ли е, не е ли... Всеки ден ГО срещах на път за института- бяхме студенти. Вървях ту пред него, ту след него, но не добивах куража да го заговоря, нито пък той мене. Често го виждах с НЕЯ. Тя ме разглеждаше скрито, както и аз нея и все ми се струваше, че ми съчувства за болката...Аз пък се опитвах да я оправдая... ТЯ имаше ли вина?!...Навярно се е влюбила в него без да подозира за моето присъствие!..
Дните ми се изнизваха в надежди - с много сълзи, с много въпроси, на които все не намирах отговорите. Той също не ме търсеше за някакво обяснение...Тъжно, но и смешно, нали? Та може ли някой да си отговори защо губи една обич, защо я заменя с друга?...
И така... Всеки продължи по своя път, но аз често се връщах назад в спомените по него, гледах снимките ни, подаръците ми от него в хубави празнични мигове. Още чувах нежните му думи и все се питах - защо, защо?... И днес ...