Не те пускам, обич моя...

    Веднъж вече се случи... Беше толкова отдавна и толкова неочаквано, че не можех да мисля - истина ли е, не е ли... Всеки ден ГО срещах на път за института- бяхме студенти. Вървях ту пред него, ту след него, но не добивах куража да го заговоря, нито пък той мене. Често го виждах с НЕЯ. Тя ме разглеждаше скрито, както и аз нея и все ми се струваше, че ми съчувства за болката...Аз пък се опитвах да я оправдая... ТЯ имаше ли вина?!...Навярно се е влюбила в него без да подозира за моето присъствие!..

   Дните ми се изнизваха в надежди - с много сълзи, с много въпроси, на които все не намирах отговорите. Той също не ме търсеше за някакво обяснение...Тъжно, но и смешно, нали? Та може ли някой да си отговори защо губи една обич, защо я заменя с друга?...

  И така... Всеки продължи по своя път, но аз често се връщах назад в спомените по него, гледах снимките ни, подаръците ми от него в хубави празнични мигове. Още чувах нежните му думи и все се питах - защо, защо?... И днес дори още се питам... ДНЕС ли казах?... Та това ДНЕС е вече на повече от 50- годишно!...Днес децата ни са на тези години. Внуците ни са студенти... Но ПОЛОВИНКИТЕ ни ги няма до нас отдавна. Той я загуби много по- рано, отколкото аз моята. След две години от смъртта на съпруга ми се срещнахме случайно - впрочем - случайно или не, не зная... Може би е съдба просто... Седнахме в кафенето, споделихме си житейските патила - работа, деца, но към общото ни минало и дума не отворихме. Разговорът ни бе привидно спокоен, ту за едно, ту за друго и скрито се споглеждахме, за да открием белези от годините по лицата, по очите и косите ни...На раздяла си разменихме телефоните - просто така, при нужда от помощ, ако се наложи. Но аз усещах в себе си оная изгубена тръпка, ония щастливи мигове преди някогашната раздяла и ми се стори, че ще ги продължа от този момент, от сега, стига да чуех от него дори звук за начало, дори знак някакъв...Толкова възможно ми се стори това!...

     После много често мислех за това внезапно изригнало чувство, стояло на топло в душата ми. Прегърнах го, исках го, усмихвах му се скрито колчем си разменях с него някоя дума отдалеч, задочно... Пък и нашата ТРЕТА възраст, която по законите природни изживявахме, имаше своите нужди... Болежките, над които се смяхме тогава, ни припомниха народната мъдрост, че човек се жени не за младини, а за старини.

    Животът ни продължи отново по своя кръговрат - аз на село, той в града. За него не зная, но аз отново го допуснах в мислите и сърцето си. Всеки миг, всеки ден и нощ аз скрито разговарях с него, споделях, обаждах му се по празници и рождени дни... Дори потърсих старите тефтери с пожълтелите страници, в които си водех дневник и открих първите стихчета, посветени на НЕГО. Наивни са, но искрени и пълни с младежки порив и чистота. Четях ги, а се усмихвах през сълзи и си спомнях мига, в който се роди това първо мое словесно творение. Но то отприщи нещо заглъхнало в мен и привечер, когато слънцето клонеше към залез, аз го изпращах с притворени очи и мислено си редях думите в стихчета. Пък много ми помагаше и моята практика - бях учителка по литература.Обичам много и да чета книги. Навремето все ги оставях недочетени - с надеждата като се пенсионирам, да си ги дочета.

      А стиховете ми... Те се раждаха на мига, по различни поводи , спонтанно...Дори се натрупаха за цяла стихосбирка! В удобни моменти от нашите разговори по телефона му бях споделила, че имам доказателство за моите литературни способности. Той приемаше това с насмешка, но в гласа му долавях скрита гордост, че е вдъхновил НЯКОГО със своите стихчета. Обещаваше да се видим скоро и да му ги прочета.

   Но грижите и отговорностите ни към децата, внуците, проблемите с тях ни поглъщаха времето, пък и здравословни проблеми ни правеха чести болнични пациенти.

   Но аз продължавам да си живея с моята първа обич, да си говоря и наяве, и насън с нея, да очаквам нова среща, а защо не и някакъв щастлив край... Децата в свои орбити пътуват и едва ли сме точка от техния житейски дневен ред. Ще ни забележат едва когато вече няма да можем да се грижим за себе си сами, когато станем безпомощни. А до тогава?... И колко далече или близко ще е това ТОГАВА? Как да живея, питам се аз, щом обич отново душата ми владее? За него - не зная, пък и нямам сили за това да му призная... Затуй не те пускам, обич моя! С теб ми е добре и искам дните ми да са все с теб до края.Всеки ден се будя с благодарност, че посрещам изгрева, че изпращам залеза, че слушам песента на птиците, че те викам... Ела! Ела и гост бъди ми. Ще поседнем на по чашка вино, ще се взрем през дните ни назад, в годините... Ще ми дойдеш ли гост сега?!...

   Не зная какъв край да сложа на моята изповед, но докато сърцето обича, ще живея с моята обич, няма да я пусна, защото тя е мечта, тя ми е надежда, тя е в моите изгреви и залези, тя е моя живот. Не е ли прекрасно?