- Но аз те обичам – смотолеви той може би за стотен път.
 - Ако го кажеш още веднъж, просто ще те изхвърля – мило му казах, широко отворих вратата и още по-широко му се усмихнах – Абсолютно съм убедена, че от теб ще излезе чудесен баща... татенце.
Това е моя характерна особеност – колкото съм по- бясна, толкова по-лъчезарно се усмихвам. Сега направо греех. И как иначе, когато отвътре пламтях цялата.
Тази история май я започнах от края, но си имам причина – прекалено съм объркана. Работата е там, че понякога случайности в живота са подредени по начин, който те кара да си мислиш, че не са никакви случайности, а поредица от закономерности, специално създадена, за да го съсипе. В случая става въпрос не само за моя живот, струва ми се. Защото този, дето излезе така сломен от вкъщи е моят така наречен приятел, вече бивш.
Връзката ни продължи няколко месеца, започна бурно, разви се пламенно, с много любов и всеотдайност, и също така бурно и приключи. През цялото това време нито сме говорили за брак, нито сме градили планове за общо бъдеще – просто се наслаждавахме на близостта си с убедеността, че имаме ли обичта си, имаме всичко, от което се нуждаем. Бяхме неразделни, заживяхме заедно почти от самото начало на връзката ни.
От скоро бях започнала точно такава работа, за каквато си мечтаех, и си мислех, че това е щастието – какво повече можеше да иска човек в този живот, освен усещането, че си нужен и обичан, че си истински жив.
Обожавахме да пътуваме заедно и през тези няколко месеца бяхме използвали почти всеки уикенд, за да се измъкнем от града. За това лято бяхме запланували истинска морска почивка, най-малко десетина дни, при неговия брат на морето. Говорехме за това месеци по-рано, мечтаехме го, сънувахме го, бяхме обсъдили всички подробности и очаквахме отпуските си с нетърпение.
Всичко се срина пред очите ми, когато разбрах, че не мога да си взема полагаемите ми се дни по това време, бях от най-новите служители във фирмата и нямах право на избор. Освен това за мен оставаше „приятното” задължение да поема и част от задачите на излизащите в отпуск колеги, защото оставахме само аз и друга една новобранка.
Освен че мечтите ми за морска лятна идилия се сгромолясаха с трясък, терзаех се и как ще го приеме той, подозирах, че преживяването никак няма да е приятно. Стана точно както си мислех – той реагира твърде бурно и емоционално, типично в негов стил. Беше като малко дете, на което са отнели играчката и сега целият свят му беше крив, и естествено, най-много аз. Сякаш на мен ми беше много приятно, че ще остана в офиса, вместо да се изтягам на плажа.
Както и да е, наложи се да го успокоявам, защото той стигна до такива мащабни изводи, че не само лятото му е съсипано, но едва ли не целият му живот от тук насетне ще тръгне накриво, че щом така се случва с първата ни дългоочаквана съвместна почивка, това ни очаква и занапред, и прочие мрачни тълкувания и пророчества.
Аз нямах нужда от разведряване – нали на мен всичко си ми беше наред, какво по-хубаво да си изкараш лятото в работа, така де. Криво ми беше, естествено, но за мен не остана ред да похленча, а и каква полза. В един момент ми дойде до гуша от неговите шумни вопли и страдания и настоях да замине сам.
Боже, сякаш предизвиках Третата световна! Като че ли не на морска почивка го изпращах, ами на заточение в Сибир. Бях засипана с укори и тежки погледи, изкара ме едва ли не най-безчувствената жена на света. И заяви, че нямало да мръдне от вкъщи, щял да си прекара отпуската пред компютъра, само и само да сме си заедно. Това било най-важното за него. Как съм си представяла, че ще се чувства сам без мен, що за приятна почивка би било това. Абсурд!
Изслушах търпеливо всичко, съгласявайки се, след което след някой и друг ден му помогнах да си събере багажа и той замина. До последно беше с увесен нос и унило изражение, но все пак по някое време се сети, че вероятно и за мен това не е повод за малък празник и се държа много мило.
Обаждаше се по няколко пъти на ден, в началото звучеше не особено възторжено, постоянно повтаряше колко му липсвам, после усетих, че морето го е заредило с онзи оптимизъм и жизненост, както се случваше обикновено. Когато се прибра изглеждаше чудесно – освежен и с чудесен тен, изпълнен с нежност след раздялата ни, по-любвеобилен от всякога.
Мина доста време от тогава, вече съвсем бяхме забравили за това, когато изненадващо ми се обади моята най-голяма дружка от университета. Навремето бяхме в една група и станахме неразделни, чак до завършването, когато тя се омъжи за един колега и замина с него в родния му град. Чувахме се често, но последния път тя беше изпаднала в тежка депресия. Претърпяла тежка операция, след която ù казали, че няма да може да има деца, а малко преди това се беше развела. В този труден за нея момент бе взела решение да замине при приятели в чужбина, за да се устрои и да опита да започне живота си отначало.
Сега се върнала за известно време и искаше да се видим. Бях много приятно изненадана, звучеше жизнено и свежо. Точно така и изглеждаше, когато се видяхме – за тези няколко години се бе превърнала в истинска красавица, явно живота в чужбина ù се бе отразил добре. Искрено се възхитих на прекрасната йù външност, а тя въодушевено ми разказа за новата среда и приятелите, които е намерила.
- Имаш вид сякаш си се омъжила най-малкото за милионер!
- Не, но... – тя ме хвана за ръката и ме погледна палаво – понякога живота си прави такива шеги! Толкова време живях навън, но там не открих подходящия човек за себе си.
- Значи си го открила тук? Кога успя!
- Виждаш ли, аз... много го харесвам, наистина, чудесен мъж е. Но има още нещо и то е толкова вълнуващо. Случи се чудо, миличка! Ще имам бебе! Въпреки всичко!
Прегърнах я.
 - Ама това е страхотна новина! Той сигурно е на седмото небе!
 - Виж, аз самата разбрах съвсем наскоро и... още ми е трудно да повярвам.
 - Не си му казала? Какво чакаш, това е такава новина...
В това време чух, че приятелят ми се прибира и се приготвих да ги запозная. Е, нямаше защо да си правя труда, сещате се. Ясно е, че и тримата бяхме достатъчно шокирани, за да реагираме неадекватно, но като се замисля, май най-нормално се държа приятелката ми. Заяви кратко и недвусмислено, че още на другия ден си заминава и не желае да се намесва във връзката ни, за нищо на света.
 - Но вие имате дете, за бога! – възкликнах аз – И то се нуждае и от двама ви.
След което се заинатих и не исках да слушам никакви обяснения повече, и започнала веднъж, вече не можех да престана. Този вариант ми се струваше най-приемлив и най- честен за всички, така че още на другата сутрин се изнесох при нашите.
Не твърдя, че съм права да настоявам за това. В края на краищата животът си е техен и те ще решат да се женят или не. Много е възможно да постъпвам погрешно, отхвърляйки любовта му заради случилото се, но... какъв избор имам всъщност? Не бих могла да продължа живота си по стария начин и просто да се правя, че нищо не се е случило. Може би някой би могъл, аз не. И колкото и да ми е тежко, мога да приема дори и това, че в крайна сметка те биха могли да бъдат щастливи заедно. След случилото се вече не мисля, че нещо би могло да ме изненада.