С проскърцащ такелаж, военният кораб "Вълноборец", покрит обилно със скреж, си проправяше път на запад.
  Брадите на моряците блестяха на топящото се в мъглата слънце. Замръзналата фигура до борда отново насочи поглед напред. Трудно бе за вярване, че вижда каквото и да било, но и никой не знаеше докъде се простираха дивите сетива на вожда им.
  Тежки дни бяха белязали друмите на Бранител Дантас. Мнозина се наложи да посече сам, а за други - смърт се раздаваше от който падне. Оплискаха се хубавите му ботуши с безверническа кръв. Ала и там сочеше ясно и бързо какво да се прави, та никой не успя да се отърве от неговия съд, макар враговете да знаеха земите далеч по-добре от пришълците. С естествената страхопочит, възпитавана още през годините на съзряването си, се отнасяха войниците към своя водител и до един бяха готови да предложат себе си на пътя на смъртта, посегнала отгоре му. Той минаваше през полетата, осеяни с прекършени маждарци, забодени в калта като победител и в студеното око на тежкия му щит се отразяваха погромите над безверниците, без да тупне сърцето му веднъж в повече.
  Ала мълчаха сега подчинените му. И те, неуморните носители на правдата, стъпкали съпротивата на зло и всеземна заплаха, по подобие на Дантас, сега си позволяваха мисли за тихи, сухи места със завивки и топли гозби. Трудно беше да се разбере това по израженията им - досущ еднакви със своите кухи, слабо подвижни очи и заскрежени подвеждия, а устните им, залепени, мръзнеха под четинестите им рижави бради, които нямаха време да избръснат.
  -Хардиг!
  Едно от лицата изникна до рамото му. Дантас притисна със скърцане ръкавиците си една о друга:
  -Виж дали няма умрели.
  Без да се обърне, Бранителят слушаше как звънтят ризниците и тропат ботуши по скованите от студ дъски на палубата. Сетне дочуваше яда на ледените води и отново скърцане, полюшване и мъртъв въздух, забравил човешка реч.
 
  Дечурлигата лудуваше по улиците на Верни град, плашейки дори навикналите с човешкия шум птици. Майките следяха отрочетата си с разцъфнали лица, или приказваха оживено по площадите с облицовани в сребро воински статуи, без даже да се сещат за тях. Търговията почиваше. Всеки, съпричастен към събитието, излизаше отвън, на прохладно, и ставаше част от хорската суета. Макар никой да не знаеше кога точно и как ще отбележат завръщането на героите, те вдигаха глави нагоре, сякаш ги очакваха да слязат от самото Небе, или пък тичаха до железните порти на Двореца, надничаха и се питаха един друг, та дано научат нещо. Денят на тази късна есен, загубил окончателно своите измерения от събитията, с които бе белязан, просветля и донесе на многолюдието безпределна радост и омая със собствения си ход, който приближаваше войските на Небето до самото им гнездо. Там ги чакаше разхубавилият се престолен град, по прозорците и покривите на който вече се редяха най-нетърпеливите.
  Бранител Дантас - Първи меч на Небесен край, Избранник с прозвището Правдоносеца или още "Слънчевия меч", даден му от самия Просветител Борас само преди година, щеше да надигне вълни от песни и гръмки ръкопляскания още с приближаването си.
  Ликът му щеше да сияе в едно кротко задоволство, подхранвано от мощния тропот на крака, който щеше да го съпътства, възседнал огромен жребец със сребърна сбруя. Тълпата щеше да го притиска от вси страни, виковете й да плашат птиците, а земята да тръпне под стотиците ходила. Той щеше да плува сред населението на Верни град и да изглежда повече от великан сред него. И нито веднъж нямаше да сведе поглед, да си позволи усмивка, жест или повод на ликуващите да си мислят, че ги забелязва. Щеше да се озове зад портите на Двора и да слезе от коня си. Край него щяха се редят безброй желаещи да го зърнат. Но той нямаше да се изгуби в небивалата суматоха. Не. Той бавно щеше да завърти глава, сякаш за пръв път вижда къде е попаднал и запечатвайки всичко с тоя си необикновен взор, да вдигне ръка за поздрав. За поздрав и благодарност.
  Както винаги.
 
  Като морски прибой идеха гласовете отвън.
  По хладовитите коридори се носеха отекващите му стъпки. Не пожела никой да го придружава. Стражите отдаваха шумно чест щом минаваше край тях. Цветовете на грейналите прозорци се плъзгаха по ризницата му. Огромната врата в дъното на коридора ставаше все по-огромна.
  Зад нея - благовонен въздух, светлина, заляла всичко и всички.
  Слуги, превели се пред почитаемия посетител с диплести одеяния, докосващи пода.
 - Зората предсказа повече от изгрева.
  Пристъпващ твърдо и отпуснал длан на вехтия, напукан от времето колан, Дантас забеляза, че край Наместника са се сбрали повечето от приближените  му - нещо, което Бранителят приемаше с неудоволствие, което нямаше как да бъде разгадано от никой присъстващ. Поклони се.
  - Нима можехме да се надяваме на по-скъп гост!
  - Благодаря ти.
  Кимна Наместник Ханас и разпери ръце, надявайки се жестът му да бъде оценен от неговия стар приятел. Но породи само усмивка - кратка и някак меланхолична.
 
  Позабравил вкуса му, сега Дантас си наливаше щедро от виното, взето от самата Дворцова изба. Премерените му движения го водеха до прозореца с изкривен от влагата перваз, откъдето сега се виждаше пустеещата площ за военни тренировки. Уморените войници бяха облагодетелствани с топла храна и почивка. За тях нямаше по-висше благо от това. Не можеше да има - Небето забраняваше потапянето им във води, от които не можеха да бранят волята му с тази несломима мощ, която въплъщаваха сега, насядали в сумрачните Казарми, с паници в ръце, потънали в мълчание и нямо задоволство от стореното. Пламтяха гърдите от горд огън и то тъй, че и скотското съществувание бе повече от поносимо под топлината му.
  - Добри са вестите. Радват се. Но малцина знаят що всъщност си сторил там, под светлия небосклон, отвъд изумрудените води. Навярно смятат, че с невидим жезъл си замахнал и си прогонил злините вдън земя, а?
  - Не е нужно да е различно.
  Човекът се дръпна от прага и застана със зачервеното си лице наблизо. Дантас едва-едва се обърна, та рече:
  -Налей си, Олдас.
  Поканеният, който не бе кой да е, а Втори меч на Верни град, вдигна брадичката си нагоре, сякаш души и се смръщи.
  - Наместникът сигурно почти не те е разпитвал. Вярва ти той премного.
  - И защо не?!
  Олдас послуша съвета на бойния си другар. Отпи с доволство от чудното вино и хлопна чашата о голата маса.
  -Не щат слова истините! Те само ни сочат къде бъркаме и как да избягваме истинските си врагове. Или да се борим с тях. До сетен дъх. Покоси ги ти, приятелю. Покоси ги силно и без пощада, та стените на Двореца сега и те шепнат името ти.
  - Оставих пълновластник.
  - Лека служба. След разгрома над всичко живо там сигурно и дивите зверове ще падат в нозете му, да не се върне Правдоносеца.
  Дантас не го чуваше.
  - Седемнайсет пленника се търкалят в тъмниците долу. Нека има съд за тях - тук той прокара уморено длан по лицето си - ако смятах, че заслужават друга участ - отдавна да бях им я въздал.
  Кимаше Олдас замислено с пълна с рубинена течност уста.
  - А подкладителят?
  - Загина.
  - От твоята ръка?
  Въздъхна Дантас и изгледа тежко посетителя. Онзи почти се усмихна.
  - Каква чест за теб се полага, другарю мой! Велика! Ала всичко туй, заслужил си го - не ще и дума.
  -Небето го реши. Не аз.
  - Знае се, знае се.
  Дантас отново се поизвърна и размърда челюст неспокойно.
  - Буен хлапак.
  - И опасен. Без жалост, братко.
  В мрачнината на стъклото той забеляза как Бранителят зад него прокарва пръст по дългия си врат. Това го накара да стисне отново пестци, сякаш е на бойното поле. После обаче се умири чрез дълбока въздишка, за да се отдаде на меланхоличното си състояние. И на качественото вино.
  - Тъй е право. От тях може да произлезе зло, по-голямо от нашите представи, щото с повече от видимото общуват. Нищо, що застрашава земния мир не може да иде от него самия... В Двореца също покълват понякога адски семена. Пази се, пази от тях, а щом попаднат в ръцете ти - без милост! Не биха те жалили те, макар понякога тъй мил и нещастен вид да имат, та мнозина да отвръщат глави, неспособни да гледат унищожението на нещо тъй красиво, ала покварено, братко, чернодушно и злобно отвътре.
  Отегчено се настани на креслото хубавият Дантас, та изгледа продължително стърчащият с чаша в ръка неканен гост.
  Като се размърда мудно, с известно нежелание, Олдас, полека се отдели от масата и рече гърбом:
  - Не вярвам да закъснееш. За тебе ще е гощавката, юнако! Царска!
 
  Отрано бяха захванали да извиват кръшно гласовете на певците. Прозорците на Двореца светеха издалече и подсказваха, че нещо забележително се случва зад стените му. По градините се шляеха велможи с чаши в ръце. Смеховете им се чуваха надалеч.
  Оставил виното пред себе си, Бранителят седеше вглъбено на мекото кресло. Беше дочакал. Тази вечер щеше най-сетне да я види и от това някаква смътна тревога обхващаше цялото му тяло, такава, каквато не бе чувствал дори под звъна на мечовете в кървавата жътва на Небето. Ясни бяха всички негови спомени, та нищо не му убягваше, за да разбере какво се таеше у душата на тая девойка. Но хладен вятър нахлуваше понякога и отвяваше тия благи помисли, та дори укор към себе си му носеше той, наедно със свещения глас на Просветителя. През червеникавата течност лежаща в стъклото пред него се цедяха дълги прави линии светлина. Бранителят чуваше приготовленията за веселбата и коравото му сърце тръпнеше от непознати емоции. Да ги владее бе негово призвание и извечен дълг. А сега - непосилна задача. Отново се пренесе назад и я видя в белите си одежди и горд вид, приказно красива. Но как плахо го поглеждаше тя! О, той щеше отново да си припомни нейните очи с цвят на летен небосклон, прекрасният ú съвършено бял лик и златни коси. Представи си я там - във възхитителната си бяла премяна, зарадвана от срещата им, а алените ù уста щяха да тръпнат, жадни да изговорят думи, които не биваше. Дантас стисна в ръка хладната бутилка. Прокарвайки пръст по гладката ú повърхност, той закладе буйство към самия себе си и решително стана.
  Самотно крачеше по стълбите, водещи нагоре. От прозорците, край които минаваше мъдукаха последните дарове на стопилия се ден.
  Шумотевицата бе съвсем близо. Ето я - зад тежките врати на салона, тя го зове със своя сладък глас, да я опита, той сам да стане част от нея за да я насити с още повече наслада и бележити спомени за присъстващите. Там се спря. Като див звяр душеше въздуха, усещащ с нечовешките си сетива заплахите. Крачките си пресече не по воля, а по стар инстинкт. Тук, в сърцето на Небесен край, където бе сбрана цялата святост в земен образ и където трябваше да намери убежище, опасност долови и запълзяха сякаш огнени мравки по врата му. Неясно смути го тя, без да му остави нещо в повече от оная безпричинна тревога, която често се носи в душата, без умът да успее да я забележи.
  Под ниските забрала го следяха от тъмните процепи Дворцовите стражници и той си даде сметка, че се е задържал твърде много пред прага на неизбежното златно приветствие.
  И мина най-сетне през вратниците, зейнали честито пред хода му. Мина гордо през цялото множество, събрало се на гуляй в негова чест и ни веднъж не удостои с нещо ония, чиито поздрави и похвали чуваше, докато се приближаваше все по-близо до самия Наместник, който го чакаше с благоговеен взор и старческите му ръце трепваха от време на време от искрена радост. Той приветства смелия воин и бавно се огледа наоколо, сякаш да види дали има все още някой, който не се е обърнал с очакване към него.
  -Да прославим Небето и името на Дантас, Бранител на волята негова! Донесъл нам своята победа в услуга на едно дело, което тачим всички живи люде, нека поздравим велегласно тоя юнак, комуто ничия добродетел не е чужда, а никоя похвала - незаслужена!
  Салонът се изпълни с ръкопляскания. Дантас стоеше и виждаше как клатят глави тържествено и прехапват устни. Велможите - облак от хора, който тежи в пространството и тътне с глух глас. Бранителят потъна в него.
  Скритата надежда, че ще зърне жадувания човек сред всички, копнеещи да сменят дума или дори само поглед с него, го навести и застави да изостри сетивата си до пределни граници. Под студеният му облик бушуваше силната страст на човек, отдаден на нещо невъобразимо за всички тия, сипещи медени похвали и поздрави. Отвътре Дантас за пръв път в живота си се почувства победен от нещо - от самия живот. Без трудност задържаше безизразния си вид, но миговете взеха да се редят откъснати един от друг, та мнозина отдаваха нетипичната му разсеяност на умората. Това още повече засилваше чара на воина и усмивките срещу него ставаха 

по-широки.
  Озовал се на трапезата, той опря лакти о копринената покривка. Въздухът още трепереше от овациите. С небрежност отказа на Наместника да изнесе реч за завръщането, но кимна вяло по-късно, когато той му каза да разкаже за случилото се по време на вечерята. Пред него имаше сребърни съдове и прибори, през метър по огромната маса бяха наредени тежки вази с благоуханни цветя. Листата на някои бяха росни. Капките изглеждаха като течно злато. Той дишаше благия им дъх и местеше очи. Колоните, задната част на стълбището, по което сновеше прислугата, по облеклата на присъстващите и техните еднакви до едно лица, които будеха само досада.
  Наместникът говореше някъде далеч от него, ала сред обкръжението му я нямаше. Под омайните звуци на придворните музиканти, пеещи с цялата сила на своето изкуство, умирайки да доставят по-голямо удоволствие на днешния герой, той горчиво стискаше юмруци.
  И даже щом започна, вечерята, не се превърна в приятно събитие за него. Гледаше пълните, полуразкривени от мазна храна лица, които мляскат благовъзпитано и се обръщат почтително към него. Тракането на приборите той чуваше по-ясно от словата им. Но на всички даваше хубави отговори, та малко останаха неудовлетворени от ответа, който получаваха, щото толкова умел в словесното изкуство бе Бранителят, та всеки се захласваше от чудния му изказ, без всъщност да обръща внимание на същността му. Блюдата виеха пари на дългата маса. Дантас бавно и ясно говореше за премеждията, отровния въздух, който ги посрещнал там, отвъд морето, за болната земя и болното и тътнещо небе, за подивели и зли хора, отдали се на слабостта си и отрекли се от самите себе си. Описваше им кратко, но хубаво сблъсъците между войниците и отстъпниците и без да смущава придворието, поднасяйки им сянката на човешката жестокост пред широко отворените, жадни очи, той подтикваше умовете им да рисуват далечни и несъразмерни с истината картини. Оживено идеха въпроси, които той поемаше с безизразност и без дори да вижда оня, комуто го задаваше, започваше да говори все тъй бавно и отчетливо в негов отговор. Ушите се наситиха на прекрасните му думи и сякаш всеки искаше да пита, не от любопитство, а от нуждата да чуе медният му глас да се лее в изящния словоплет, пленил всички на тая царска трапеза.
  Едва-едва докоснал се до храната, Бранителят се надигна от стола си. Повечето бяха станали вече, та и той изпита тая необходимост. Когато се обърна, забеляза, че се подготвя продължаване на тържеството с музика и танци. Няколко от нестеснителните вече се бяха отделили в далечните ъгли, или дори на терасата, и се даряваха с ласки. Сивите му очи се спряха на грейналата месечина, чиито лик хвърляше своята премяна по стъклата на терасата. Ясното небесно светило лежеше като мъртво на фона на подскачащите край него огньове.
  -Не излизаш от устите. Главата си залагам, че същото важи и за умовете. Виждаш ли ония двамата там? Единият е Астиг - търговския отговорник на града. Чудак, който няма да се откаже от последната капка бира, дори да го бесят с нозете нагоре. Другият пък е Савиг - оръжеен майстор, за когото се твърди, че навремето е спечелил облог с покойния Наместник Лурас, чупейки с голи ръце подкова, в замяна на който му е било разрешено да отвори ковачница в богатия квартал - абсолютен прецедент. И двамата сега говорят за теб и подвизите ти. Надигат чаши и умуват, изпитват гордост, радост, завист и срам наедно, затова се обръщат като сови ту наляво, ту надясно и се мъчат да се сетят какви точно думи си им дал в отговор на техните въпроси. И не могат. Няма и да успеят. И срамът надделява, ала виното е упойващо и слепите им очи пулсират, езикът и устните дебелеят и скоро и двамата няма да се сещат за какво са си говорили и дори, че въобще са се срещнали там, в сърцето на веселбата, дирейки отговор на въпроси, които след малко въобще няма да ги интересуват или дори помнят. Ще знаят само, че са пили в твоя чест и ще се сещат за бляскавия ти вид и всеобщата възхита по тебе, която в началото им е било трудно да възприемат, а после ще съжаляват, че не са били част от нея. Пий и ти, братко. Пий, та изтрезней от смут и самовглъбение!
  Един рубин блесна по бокала, който Олдас надигна. Пресушил го, той се запъти между ефирните облекла, за да се изгуби сред тях и да се добере до място, на което да го напълни отново.
  Вурлиг, един от старите люде със синя кръв тук, се доближи до героя и му заговори.
  - Слушах със секнал дъх разказа ти, юнако. Приеми моите дълбоки почитания и благоговение.
  Изслуша неволю Дантас това и все пак обърна лик към неочаквания си събеседник. Той го гледаше кротко, но по непонятно нахален начин.
  - Голямо добро правиш нам, ала не знаем как да се отплащаме подобаващо на люде като теб.
  Бранителят опита да се отдръпне от гъмжилото. Наоколо се носеха танцуващи двойки и ехтяха приказните гласове на най-добрите певци в Небесен край, от които и свещите на тавана танцуваха. Доближи се до терасата, дето нямаше много хора и можеше да наблюдава случващото се, може би още под влияние на неосъзнатата надежда, с която бе прекрачил прага. Провлачените стъпки го проследиха и тук. Той чу отново сухия, дрезгав глас на Вурлиг.
  - Добре е да се знае какво е добро и какво - не. Няма съмнения у теб, боецо. Слушах добре - покосил си рожбите на Бездната без да трепне хубавата ти ръка. Ала другите - що да сторят, кажи. Ах, колко тежко е да се бориш срещу неща, които се претворяват през вековете, та не остават ни помен от прежния си облик, да ги разгадаем и сами да се опазим от пъкленото им влияние. Още едно лукаво семе от долните земи изникна тук, сред нас. Ала що можехме да сторим - нищо. Знаем го. Говорим си, каним се и плачем горчиво, щом осъзнаем, че сме безпомощни под тази прокоба. Светъл лъч намираме в Небопоклонническия храм и целуваме ръката на Просветителя. Той се усмихва и ни наставлява, обича ни като непорочните висини на Небето и всякога забелязва заблудите и посланията от Бездната преди нас. И ти, юначе имаш неговата дарба, но и сила, срещу която и скала би отстъпила. Да се чудиш как не намираме обяснение за някои неща, които трябва да тъй прости. И ни идва да заплачем от безсилие, подобно на нещастно дете. Позорно е. Ала не виждаме - що да правим, как да прогледнем, та нивга вече да не допускаме близко до себе си издънки от други светове? О, грешно семе, кой ли го сее?! Ала сред нази пада все то и расте, вие се и става по-голямо и високо от нас, без да го забележим. И едва когато сянката му стане дълга и студена, усещаме полъха на Бездната.
  Да, ти премахваше зли корени там, юначе, но и тук никнеха те. Па Просветителят усети тях и стори необходимото да ни избави от злочестина. Сами не бихме разбрали това. И тук не мога никого дори да виня. Та как можехме дори да предположим, че това невинно по вид момиче и то тъй хубаво, неземно хубаво, юначе, се е оплело от злото и коварни и нечисти дела твори под носа на самия Наместник, да го поживи Небето. В Двореца покълна то! Та кажи как ние, обикновените люде, да можем да разчитаме знаците, които ни праща Небето, как да се приучим да разпознаваме неговите, а също и наши врагове и да ги сразяваме своевременно?!! О, аз я знам нея от малка. Сираче беше и тъй не можа да я осинови никой, не и истински. Никого не обикна като свой роден баща, нито се обвърза с някой от младите, като порасна. А говорело е това за нея, ала кой да го разбере! Отлъчила се бе тя от тоя свят и с друг е влизала в общуване! Ех, ех, вещица се оказа девойчето, юначе, та го изгорихме наскоро. И сега ми е пред очите - без капка цвят по лицето, без да пророни дума, без сълза да блесне в очите й с цвета на сапфир. Та нормално ли е това, кажи?! Другите и вият, и се дърпат, и проклинат, па има и такива, които молят безумно за прошка и нас и самото Небе дори... Тежки мисли! Елин се казваше тя и Наместникът много я тачеше горкият, преди... Но как? Никой не знае - един ден всички посърнаха и сетне някой рече: "Елин приела Бездната." Туй беше. Но никой не се бе досетил, а една трапеза споделяхме! Тежко е тежко, юначе, когато злото се засели между нас и приеме красив и омаен облик, та приспи бдителността! Ти не си такъв - би разбрал на часа, стига да я видиш, да си поприказваш с нея. Чистотата на Небето струи от тебе - пред тебе би се разкрил звярът, ала уви - и това не се случи, та едва Просветителят узна я. Едва той.
  Напълни се с мрак душата на воина от тия думи. А те не преставаха - ронеха се пред него със същия ритмичен, омразен начин. Тлъстите, извити леко нагоре устни бълваха безспир.
  Залюля се залата под краката му. Смеховете влизаха гръмовно в ушите му. Не чуваше вече словата на тоя глупав, нищожен човек, който престорено повишаваше тон и гримасничеше, увлечен от собствените опасения и убеждения в същността на силите, които влияеха на света на човеците. И многословните обяснения и възклицанията се лееха напусто, поглъщани от стените зад Бранителя.
  Краката му го водеха бавно, тежко. Не губеше равновесие, макар да му се струваше понякога, че пропада надълбоко. Сивите очи със стоманен, зъл блясък се впериха в Олдас. С полуразкопчана ленена риза, той говореше плавно и спокойно, а ръката му описваше странни дъги в присъщите му жестикулирания. Окиченият с драгоценности бокал се бе поместил между пръстите му. Двамината му възторжени слушатели видяха приближаващия се Дантас и се усмихнаха по-широко, зарадвани. А Олдас като видя това, разбра на какво се дължи то, та и без да се обръща, надигна с кисела усмивка бокала, долавящ приближаването на героя. Но изчезнаха простодушните усмивки от лицата, щом дойде Дантас. Погледът им ги прогони. Студ и злост бяха сбрани в него, та всеки предпочете да го избегне, още повече щом и не знаеха на какво се дължи това. Странни бяха Бранителите и не бяха склонни да го винят тъкмо сега за тази неучтивост, дори и на прием като този, в негова чест. Сконфузено се отдръпнаха те с недоумение.
  - Не се забавляваш. Жалко. Разбирам те. Трудно е да бъдеш човек сред хората.
  Олдас почти не разпозна гласа му, когато той заговори:
  - Устата ти обича да говори премного, а умът май си почива през повечето време, другарю мой. Кога мислеше да ми кажеш?!
  - И с кое считаш, че съм заслужил укора ти, рицарю Небесен?
  - Събери си ума и си подбери хубаво думите! Пък после опитай да ми обясниш какво се е случило тук!
  - Винаги съм казвал, че е полезно да научаваш нови неща. Може да се окаже страшно полезно и ето, виждам те - не по-различен от всички останали, които пият, пушат и приказват дързости, в пълното си и сладко опиянение. Човек, отдал се на емоциите.
  Бранителят се обърна. Зачервен от виното и жегата, той говореше все тъй равно и горделиво.
  - Нима с това очакваше да те посрещна?
  - А трябва ли да гадая какво стои зад безбройните ти словоплети? Аз съм служител на Небето, воин, създаден да побеждава зло и нечистиви сили, да изгаря, коли, беси, заравя и прощава, аз съм този човек сред всички останали, аз, другарю мой! Моя е честта да пазя Небето от посегателства и не ще и дума, че щом целият град знае, аз не бива да оставам в неведение! Пръв аз трябваше да науча, разбираш ли?! Разбираш ли?! Аз отговарям за реда тука и аз съм господар над живота и смъртта, които се раздават в името на Небето! И кой, кой си позволи да ми отнема това право?!! Аз, Дантас, Небесния Избранник, Първи меч на Верни град и войскови водител, искам да знам!
  -Полека, вездесъщи.
  Дантас видя как ликът срещу него се изкривява от кипежа на кръвта.
  -Не си самин тук и в никакъв случай не си единствения, който има думата... През морето викът ми нямаше да чуеш, а ветровете едва ли щяха да ти го донесат преди да запалим огъня. Вещица изгорихме тук, не сторихме зло, а погубихме такова. Странен е поздравът ти сега, а пенливите слова, що блееш насреща ми, не ще ти донесат полза. Пред Небесен Избранник също стоиш, юначе. И ако отстъпиш крачка назад, ще видиш, че не си по-високо от мен. И нивга няма да бъдеш.
  Дантас наистина отстъпи. Заляха го ледените вълни на едно безумно отрицание на всичко. И тръпнещ от суровата им власт, той се отдалечаваше с глухи стъпки и празна душа, докато Олдас, сякаш някъде твърде далеч надигаше своя бокал и вино се стичаше по гладко избръснатата му брада. Нощта стана студена. Мразът й нахлуваше в черната сянка, клатушкаща се болно по Дворцовите коридори...
  О, безкрайна нощ, загърнала тяло, скроено за друго и превиващо се в мазните мъгли на свещите...
  Дълга и крива, сянката му лежеше по отсрещната стена. Юмруците му бяха страшно свити, та кокалчетата скърцаха побелели. Бранителят гледаше в някакво безумие празната си стая тук, в тихите Казарми и чуваше далечен прибой в ушите си, който прозвучаваше от време на време досущ като човешки глас. На обикновената маса с гол плот, гдето обичаше понякога да качва краката си, имаше само едно полупразно шише. То сякаш го бе чакало тук, знаейки, че господарят му ще се върне за него. Загорча му.
  С животинска ярост юмрукът му се спусна, та прекърши масата през средата и трески и прах полетяха край него. Чувстваше болка по-силна от всяка негова представа, такава, каквато не бе предполагал, че може да съществува - тя разкъсваше дробовете му без пощада, та не даваше дъх да си поеме. Мускулите му конвулсивно потреперваха, докато там, опрял коляно о посипания с отломки под, той сведе глава, придобивайки вида на някой опечален пред пресен гроб. Разстроените му дихания отблъскваха падналите връз лицето му коси. Последните стъкла от шишето сърдито звънтяха наоколо.  
  Слънчевият меч бе помръкнал.