Тодака се замисли. Токио действително беше много, ама много опасен град, особено за някой, който се опитваше да дърпа конците на другите семейства. Тодака се беше освободил в младата жена. Беше й дал любовта си като за последно. Надяваше се все пак, че може би чрез нея щеше да има наследник. Не подозираше за връзката си с Хироюки. "Накрая всички свършваме в канавката! Накрая всички потъваме сами и обречени да страдаме в собствения си Ад!" тъжно заключи той. Не можеше да се каже, че беше възхитен или пък спокоен, но знаеше, че Бокузо и Яшимара нямаше да се издънят. Очакваше сериозна сделка и ако те си изиграеха ролите както трябваше, той щеше да бъде на огромна печалба - веднъж и завинаги. Токио имаше нещо странно в атмосферата си, което някак озадачаваше Тодака - невероятната и безгранична синя пролет, която лъхаше от всички страни. "Сякаш че вчера бяхме млади" продължи мислите си той, "а ето че влакът на живота наближава високата планина и става наистина страшно какво точно се крие отвъд!"
Трябваше да успее на всяка цена. Бокузо и Яшимара бяха обещали да го държат в течение и при първа възможност да осъществят връзка с него, за да уредят детайлите. Да, пристанището можеше да се окаже прекалено голям залък дори и за самия Тодака. Това място, тази златна мина, която беше пълна с невероятни възможности. Обикновено всяко семейство от Якудза се занимаваше само с един конкретен бизнес, но Тодака искаше да направи малко изключение. Искаше да бъде своеобразен новатор, докато все още имаше глава на раменете си и можеше да диша. Не се знаеше дали нямаше да посегнат на неговия живот като на предишния оябун. И това си беше съвсем в реда на нещата - безкрайният цикъл на живота и смъртта.
Да, трябваше обаче да проучи тези двамата - да разпорят скротума на някои от опонентите му си беше нещо, което вдъхваше респект. Но когато Тодака реши да се спре на някакво решение, той си спомни и още нещо. Онзи член на клана му, със странната татуировка, която означаваше смърт, беше имал поне правото на свободен избор. Беше опитал всичко и беше умрял в битка. Да, отстрани погледнато, битката му можеше и да изглеждаше безсмислена, но на практика той беше дал всичко от себе си, за да си свърши работата. Колкото и да се опитваше да проумее настроението му и душевната му нагласа, Тодака удряше на камък. Той дори не подозираше, че Хироюки искаше да спечели максимално много време, докато повечето играчи се изчистеха и не успееше сам да прибере каквото можеше и каквото му беше необходимо. Да, Хироюки искаше да прибере токените, защото новият световен ред, който идваше за кой ли пореден път, можеше да го свари неподготвен. Да, традициите си бяха традиции, но парите също си бяха пари. Навсякъде.
Когато беше посетил Токио, Тодака наистина забеляза, че кулата на мегакорпорацията се открояваше на фона на най-високите и представителни сгради. Беше направо огромна и височината й беше точно един километър. Сътрудниците й бяха усмихнати и си даваха вид все едно, че всеки момент щяха да тръгнат в неизвестна посока, за да изпълнят някаква поръчка. И все пак движение имаше. О, да, на това място изглежда, че кипеше живот. Или поне така изглеждаше.
Тодака знаеше, че групата на Инагава-кай, или по-точно цялото семейство, наброяваше поне петнадесет хиляди членове. Ако искаше да действа с голям размах, трябваше да обедини семействата и да контролира всичко, до което Якудза се беше докопала. Като направеше изчисления собственото му семейство имаше между двеста и триста постоянни членове, но понякога беше стигало и до две-три хиляди. Имаше нужда от много нови хора. От свежи попълнения. И от промяна на правилата на самата игра, която обещаваше да бъде крайно опасна и интересна.
Лежейки върху леглото, изпотен от здравата нощна езда, тъй като почти не беше уморил девойката, която се надяваше да убеди да го дари с наследник, Тодака знаеше, че при реален резултат Бозуко и Яшимара нямаше да се правят на гърмяни зайци, а ще действат по свое собствено усмотрение и това ги превръщаше именно в толкова високо ценени кадри.
Тодака реши все пак да подкупи някои кръгове и единственото, до което се добра за Хироюки беше, че се виждаше с жена на име Юрия и тя означаваше нещо за него.
Ето че все пак двата токена бяха свършили работа. Тодака не беше толкова непредвидлив. Струваше си да рискува, но да изпревари събитията. Времето течеше, а при неговата възраст от почти петдесет и пет години, това означаваше много. Нямаше да остави поста си без някой достоен заместник. Но по-важно беше, че започваше като че ли да прозира част от цялата картина. Вярно, че беше много малка част, но все пак беше нещо.
Пристанището на Кобе беше шансът му за излизане от цялата работа с чест и достойнство.
Бокузо и Яшимара трябваше този път да покажат много повече. И тогава им хрумна една невероятна идея. Въпреки че имаше много пари - най-вече благодарение на Хироюки и на собственото си положение на глава на клан. И все пак беше обкръжен от огромни опасности, които на практика му пречеха да разсъждава трезво. Дори бързото и претупано събрание на основните мафиотски босове не беше достатъчно той да почувства достатъчно сила и власт. Понякога буря повреждаше огромен брой важни контейнери при морските превози, които трябваше да бъдат превозени до определена дестинация. Макар официалният собственик на пристанището да беше една от най-големите японски корпорации изобщо, връзките й с Якудза оставаха. Да, нейният логистичен клон управляваше именно този порт, а задачата на Бокузо и Яшимара беше да приберат улова като крадци на дребно и да влязат в борда на директорите. Естествено, татуировките им бяха умело заличени, но и те нямаше да показват своите ръце или крака на показ. Толкова беше просто. И все пак при постъпване на служба се проверяваше дали евентуалният кандидат беше бивш член на Якудза. И ако се откриеше и най-малкото съмнение, службата му се отказваше. И той биваше публично заклеймен като член на групите на насилието. Тодака разчиташе, че тях двамата никой не ги знаеше, а дори и да научеха кои точно бяха, щеше да има достатъчно време да реагира и да направи нещо по въпроса. Наистина броят на контейнерите беше огромен, а понякога в някои от тях имаше и стока за милиони. Този път морето беше нанесло щети на почти две хиляди контейнера. Тодака нямаше да се поколебае и наистина да придобие невероятното богатство, което щеше да му позволи да излезе от играта - поне формално, а малко по-късно и завинаги. Искаше само покой за изтерзаната си душа.
Бокузо и Яшимара разполагаха с огромен интелект и сериозни познания по счетоводство и финанси, тъй като бяха огледални копия на собствения си шеф - Хироюки и той ги беше възпитал добре. Така че умението им да убиват не беше основното, което владееха. Това беше само и единствено сериозен коз в ръцете им. Имаше и още нещо. Ако в хода на разследването, след избирането им за членове на борда на директорите, те намереха някаква част от повредените контейнери чрез сътрудничество с властите, това би затвърдило позицията им. Естествено, някои от останалите можеше да бъдат плячкосани - поне донякъде. Този път се очакваше пратка за близо сто и петдесет милиона, а може би дори и двойно повече. Така че, ако Тодака успееше само два-три пъти да приложи този номер, печалбата му беше в кърпа вързана. Пък и осъзна, че онзи нещастник, опитал се да убие Хироюки, поне беше имал истинска цел в живота си. И беше умрял като самурай. Макар и само в собствените си очи.
Толкова самотен всъщност беше животът му. Нямаше никакъв шанс за спасение на душата му. Пък и Тодака, макар и шинтоист осъзнаваше тъжната реалност - края щеше да дойде. За някои - сега, а за други - по-късно. Но какво всъщност беше смъртта и нейната измамна реалност? Къде започваше живота и къде завършваше? Кое беше истинското - онова, което виждаха очите, или невидимото беше много по-важно?
Тодака не се беше потил за наследник, защото такъв беше законът на природата, а защото такъв беше законът на живота - законът за оцеляването. Животът беше едно огромно страдание и той трябваше да плаща. Трябваше да го прави постоянно. Мъката в душата му беше огромна, но той намираше упование във факта, че все пак следваше своя път.
Спомни си, че навремето беше имал двама сина. Всеки един от тях беше толкова различен. И толкова специален. Тодака беше напуснал майка им толкова отдавна и не можеше дори да си спомни имената им, защото те се бяха родили след раздялата. Не се беше върнал. Не се беше обърнал назад. Искаше да ги направи силни. Да ги научи какво е животът. Да бъдат по-силни, отколкото той самият беше някога. Да, животът беше пълен с обрати и неочаквана карма.
Кармата беше нещо, от което нямаше бягане. Нямаше мърдане. Нямаше измъкване. Тодака осъзна, че рано или късно нещата, следвайки своя кармичен ход, идваха там, където следваше да бъдат. Беше толкова очевидно. Не, нямаше как да се случи всичко това. Никак не беше редно. Мислите му се насочваха в грешна посока, която можеше да бъде взета като слабост. Но не беше.
Разбира се, той не подозираше за връзката си с Хироюки или пък с този странен член, който му се беше явил като подчинен за известен период от време. А всъщност беше неговият роден син. Трябваше да му се признае, че имаше къса памет за нещата, които не му изнасяха. О, да, имаше нещо в това синьо небе. Този порив на вятъра. Тази синя пролет.
Бокузо и Ямашира се справиха блестящо. И никой не се усети кои бяха, но трябваше да платят на един много опитен в заличаването на татуировки. О, наистина болезнено чувство беше самото им премахване. Искаше се мъжество за изтърпяването на подобни болки и страдания. Това беше своеобразен катарзис на истината. И болката. Защото само в болката и страданието беше истината.
С подправените документи, запазвайки някои много малки части от биографията им, която беше изменена до неузнаваемост, те успяха да бъдат вкарани в борда - не без протекциите на съответните структури на огромния логистичен клон на тази компания, която се явяваше официален собственик.
О, колко гладко вървеше изпълнението. Но Бокузо и Ямашира очакваха известно количество подводни камъни, които трябваше да се преодолеят. Не беше толкова просто да се слеят с множеството, а трябваше да следят за точната локация на контейнерите. И да помислят колко можеше да се отмъкне. Трябваше да подкупят и част от граничните власти, които охраняваха крайбрежието. Трябваше да платят на специално обучени доносници. А мълвата лесно можеше да се разчуе. Имаше един-единствен начин това да се избегне. Но от съображения за сигурност, те се отказаха да вършат всичко сами. И се спряха на Юшима. Ако той занесеше нещо на Хироюки, толкова по-добре. Това само щеше да затвърди лоялността им. Но времето изтичаше. Не беше толкова просто. Как можеха да се компенсират толкова силни недоразумения в живота? И как можеше да се изкупи чувството за вина.
Те държаха Тодака в течение за своите ходове и му се изповядваха дотолкова, доколкото беше нужно. Един странен симбиоз между корпоративизъм и бандитизъм, който ги водеше напред. А накъде? Те не знаеха.
Още навремето учителят по калиграфия на Тодака му беше направил забележка и му беше обяснил, че когато мръднеш дори малко ръката си, значението на йероглифа можеше да се промени до неузнаваемост. И той не забрави никога своя урок.
Юшима беше правилният човек, който жадуваше да се справи с това. Той беше самотник в живота и ненавиждаше мръсотията му. Познаваше Кабукичо, познаваше сводниците, безкрайната серия от така наречените алкохолни кули, където в едно надпиване се въртяха стотици хиляди долари - макар и рядко. Знаеше, че всичко това е просто един театър. И играта никога нямаше да спре. С него или без него - все тая. Но дългът му към Хироюки беше огромен и той знаеше, че работеше за своя шеф - не заради парите или силната протекция, която беше спусната над него, а заради онова синьо небе, което беше над всички. Онази свобода, онази синя пролет. Юшима не се вълнуваше от глупости и понятия като справедливост или оправдана омраза. Той знаеше, че имаше път, който трябваше да се следва - и само това имаше значение. Иначе в живота си той беше сам и самотен като куче. И знаеше отлично, че хостовете в Кабукичо също бяха самотни, евтините уличници, които продаваха телата си в този район на Токио, също искаха да избягат от ужаса на действителността. На абсолютната празнота на небитието. Какво по дяволите?
Юшима искаше да вика, да плаче, да убива, но осъзна колко беше безполезно това. Та колелото на живота се въртеше и всичко беше толкова логично. Направо нямаше дори място за съмнение.
След като се погрижиха за контейнерите, двамата - Бокузо и Ямашира - осъзнаха, че трябваше да направят и още нещо. Стоката трябваше да се пласира по много майсторски начин. И това нямаше как да се случи без тяхното участие. Тодака им беше наредил следното - ако стане напечено, да убиват, но да се доберат до най-важните контейнери, тъй като от това именно зависеше собственото им оцеляване. О, колко жадуваха да приберат от дланите на морето огромните богатства. Малцина знаеха, че освен наркотици, понякога имаше и неща, които дори не се знаеше какви са. Въображението им говореше, че можеше и да попаднат на нещо такова. И трябваше да дадат всичко от себе си.
Морето на Япония беше коварно. Сякаш искаше да убие хората и да ги потопи. Искаше да измие от челата им огромния позор, който се беше спуснал като воал пред очите им. Какво ли щеше да бъде изкуплението им?
- Никога ли не си искал да направиш нещо с живота си? - обърна се Бокузо към Яшимара, който беше по-първичният от двамата. - Да усетиш онази нега, като след мощно освобождение в някоя уличница. Да направиш онова, което се очаква от теб. Ти ковеш съдбата си. Ти можеш да бъдеш там, където другите не могат и да направиш нещо, което се пада на малцина богоизбрани като нас.
Двамата претърсваха внимателно контейнерите и усещаха, че скоро ще се натъкнат на нещо, което щеше да промени живота им завинаги. Онази мъртвешка обреченост може би щеше да отстъпи мястото си на истинския живот и постоянното надбягване със смъртта щеше да придобие смисъл. Колко стъпки деляха някого от пълното забвение?
Дано успееха този път и Тодака може би щеше да ги направи оябуни, което щеше да ги доближи до заветната им крайна цел на цялото им земно пътуване. Те бяха млади едва на по тридесет или тридесет и две-три. Но не очакваха, че щяха да прекарат твърде дълго време на тази земя. Щяха да бъдат тук толкова дълго, колкото им беше отредено.
Хироюки провери всички нива на сигурност на своето жилище. Усили постовете, но не преставаше да си блъска главата как онзи беше успял да се добере до него самия. Не беше толкова лесно, нито толкова просто. И все пак имаше една малка пролука в системите за сигурност. Може би просто беше влязъл по вътрешните водосточни тръби, който все пак минаваха през специално изградени за това зони, така беше избягнал алармите и с малко канго беше пробил дупчици, които после беше обединил в общ отвор - колкото да се провре.
- Изобретателно копеле! - беше заключил той. - Наистина може би ми е брат или нещо подобно!
Естествено, той каза това на шега. Но не подозираше колко близо беше до истината. Едва ли щеше да се намери някой, който да потърси трупа му, който щеше да бъде разнесен от уличните кучета. Странно беше, че някак си се случваха все такива умопомрачително брутални съвпадения в живота му.
Юрия се очакваше да роди скоро. Може би детето щеше да бъде момче. А защо не? А от внедряването на Бозука и Яшимара бяха минали кажи-речи седем месеца. Те му бяха дали възможно най-изчерпателни сведения за своя напредък в групировката на Тодака, който скоро щеше да стане толкова силен, че щеше да може да се разправи кажи-речи с всеки.
Юшима се вмъкна в апартамента, в който беше той - единственият простосмъртен, който беше дарен с подобна привилегия. Носеше ценна информация. Знаеше онова, което касаеше Хироюки. Знаеше слабостта му. Знаеше болката му. Знаеше колко много очакваше новините му.
- Да, наистина Тодака излиза, че е Ваш баща. И няма съмнение. ДНК-анализът не лъже. Не ме питайте какво ми струваше да го направя. А онзи, когото сте убили, е бил родният Ви брат.
Хироюки не се трогна твърде много от това. Но все пак се опита да покаже загриженост.
- Толкова шум за нищо. Но тази информация може да се окаже твърде ценна. Дори в най-близкото бъдеще, което още сега чука на вратата ни и заплашва да ни смаже.
Юшима също беше започнал да получава токени като форма на възнаграждение от Хироюки. Смяташе, че беше редно да бъдеше възнаграден. Защото само споменаването им, отваряше пред него и най-здраво залостените врати.
- Човек има толкова стойност в живота, колкото влага от себе си - замислено промърмори Хироюки. - Всичко на този свят е път на Дао. А аз нямаше как да избегна цялата вихрушка, която заплашваше да се стовари върху мен с убийствена сила. Е, значи законът за кармата е бил активиран. Все пак мнозина ще се опитат да ми отмъстят. Може би Тодака знае или подозира нещо. А може би не! Кой може да ти каже това? И къде свърша всичко?
- Честно казано, не вярвам - осмели се да го прекъсне Юшима. - А и едва ли му е пукало толкова, но свързването на съдбите Ви наистина е удивително. Светът е толкова малък. А Страната на изгряващото слънце дори още повече. Като си помисля, че допусках, че познавам хората...
За услугите си Юшима получи цял токен и сумата от петстотин хиляди долара. Това трябваше да му стигне и за останалата част от операцията, тъй като неизменно трябваше и да раздава дребни суми под форма на хонорари и най-обикновени подкупи.
- А как е било осъществено самото нападение? - реши да привърши разговора Хироюки.
- Точно, както предполагахте! Презимето му е Ямачи, което от японски ще рече справедлив, и в крайна сметка презимето на самия Тодака е същото. Но... трябваше да съм сигурен. Да, действително е искал да Ви накаже! Все пак допускам, че е имал и друго намерение! О, може би целта му е била да изчисти собствената си карма, като е направил този опит - осъзна парадоксалността на думите си Юшима. - Бездната на очистването може да бъде бездънна и някои дори никога да нямат възможността да се измъкнат от нея! Никога! Веднъж пропаднали в кладенеца на мрака!
Двамата мъже се загледаха в небето. Беше толкова изкуствено, че повече от това нямаше накъде. Синьото небе с красиви бели облаци, които искаха да демонстрират онази божественост, която стоеше в основата на сътворението.
Бокузо и Яшимара наистина се бяха добрали до много ценни находки - освен известно количество наркотици, имаше фалшиви пари, а също и китайски артефакти - най-вероятно също фалшиви, но с много високо качество на изработката. Да, със сигурност можеха да приберат и за себе си, но Хироюки им беше казал, че няма смисъл да крадат, защото сам щеше да им даде много повече и с това да ги компенсира напълно. И той знаеше да държи на думата си. Една част - естествено по-голямата щеше да отиде при официалните власти. Пратката трябваше да стигне при Тодака, за да може той да задвижи следващата част от плана. Да, цялата стойност на задигнатото от тях беше около сто милиона - не чак толкова много, колкото бяха очаквали. И все пак повече от достатъчно за начало.
© Атанас Маринов Todos los derechos reservados