Главната квартира на Якудза в Кобе беше точно такава, каквато трябваше да бъде. Да, може би Якудза беше онази губеща ръка при играта на карти, но за сметка на това тя беше надеждно скрита зад множество полулегални бизнес начинания. Тя и първа се беше притекла в помощ на гражданите при земетресенията в Кобе, които се бяха случили преди години. Нейните членове бяха известни също и като борьокудан, което само по себе си беше доста стряскащо, но честно казано - те не обичаха това название. Те просто бяха потомци на аутсайдери и това всеки, който беше запознат с дейността им, знаеше действително добре. Приемът беше в една от стаите на внушителната бяла триетажна сграда, която разполагаше с двор, който за японските стандарти минаваше за огромен. Зданието разполагаше и с балкони. Да, тази сграда беше плод на съдебни спорове в далечното минало, тъй като сега годината беше 2035 и светът определено изглеждаше по-модерно отпреди двадесет години, но мястото си беше кажи-речи същото.

- Виждаш ли как свършваме всички? - запита го Тодака. - Виждаш ли за какво става въпрос. Ние сме нужни на това общество. Ние сме неговите ангели-хранители, макар и за някои да сме просто грабители и престъпници. Мъжката дума определено не е онова, което беше в миналото. Това ли е краят на пътя на всичко питам аз.

Хироюки изпита уважение към своя събеседник, но работата не търпеше отлагане и трябваше да действа незабавно.

Първо трябваше да постигнат устна договорка по отношение на някои сфери на сътрудничество - и по-специално кога Якудза щеше да си затваря очите пред действията на мегакорпорацията и какви точно облаги щеше да получава в замяна. Определено мегакорпорацията разполагаше с неизчерпаеми ресурси предвид факта, че служителите й бяха повече от един милион души и постоянно увеличаваха персонала.

- Вие не просто ще получавате пари от нас - предложи Хироюки, - а ще можете да разчитате на действително сътрудничество особено когато се касае за въпрос, от който зависи Вашето оцеляване.

- Сделката изглежда интересна - прокашля се Тодака, - и все пак съм длъжен да запитам защо точно сме Ви нужни, след като очевидно можете и да свършите това сами. Забележете, питам само по задължение и от чиста формалност.

- Първо Якудза е лицето на Япония и второ - тук Хироюки направи дълга пауза, - няма никаква причина да отнемаме Вашата работа - когато има проблем, първо се отзовавате Вие - така както си е било винаги. Просто партньори. Имате три дни за размисъл. А междувременно бих искал да поостана в Кобе и да извърша някои формални наблюдения. Надявам се, че това няма да попречи на уговорката ни, а дори ще повиши доверието помежду ни.

Тодака се почеса зад ухото. Такова предложение беше доста примамливо. Якудза беше съдила държавата за компенсации чрез продажбата на същата тази квартира и прочие и прочие. Много от бившите членове или бяха минали в други браншове или просто вирееха в малки групи. Като цяло звучеше справедливо, въпреки че, колкото и смахнато да звучеше, Тодака все пак се чудеше за това своеобразно сътрудничество. Спомни си онази стара поговорка "Твоят живот е твоето доджо."

Е, какво пък нямаше да загубят нищо, дори можеха да възстановят лоялността на много от предишните сътрудници, а понятието оябун - щеше да означава както винаги - татко.

Стиснаха си ръцете.

Хироюки помоли Тодака да го поразведе из Кобе, но дискретно, като охраната щеше да ги следва от безопасна дистанция.

Хироюки не беше напускал Токио от цяла вечност - отпреди онези двадесет години, които бяха неговата синя пролет, белязана с много убийства и кръв, тонове кръв. Японските убийци обикновено се биеха с каквото им паднеше - на обществени места велосипедите бяха предпочитано средство за бой и мнозина бяха пребивани и смазвани до смърт именно с тях. Просто отново беше въпрос на оцеляване. Но се използваше и всичко, което можеше да влезе в употреба. Нещата не ставаха като по филмите. Просто трябваше да се живее.

Там някъде Хироюки усети лицето на истинския живот - едно озъбено свирепо куче, което обаче иначе носеше човешка душа. Просто прераждането му беше на по-ниско ниво и то трябваше да тегли своята кучешка съдба. Съдбата на любезен и верен помощник, който иначе нямаше как да вирее без своя стопанин. Който и да беше той.

Кобе беше един доста интересен град, който предлагаше значително количество забавления и не на последно място бизнес възможности, но Хироюки все пак реши да проучи защо именно той беше център на организация като Якудза. През първия ден обиколиха някои от основните места - посетиха дори някои културни забележителности, но всичко това беше в името на това Хироюки да разбере що за място беше това. Той видя със собствените си очи моста Акаши Кайкио, посетиха и парка "Мерикен", където се пазеха останки от най-мащабното и разрушително земетресение в историята на Япония, което се беше случило през толкова далечната 1995 година, тоест три години преди раждането на самия Хироюки.

- Тук ние успяхме да се изправим отново - тъжно заключи Тодака.

Хироюки кимна. По-възрастният му събеседник имаше право. И знаеше за какво говореше. Тогава и той се сети за една поговорка "Късно е да покриваш с топло одеяло надгробния камък."

Да, това беше същият този свят - просто, гледан от двама различни души. Две малки песъчинки в безкрая. Двете страни на една и съща монета.

На вторият ден от обиколката им Хироюки доби известна представа с колко членове разполагаше Якудза и какво беше нужно, за да се подобри бойният им дух. Едно от най-интересните неща, които обаче Хироюки не можеше да не отбележи бяха впечатляващите татуси на членовете на мафията. Всеки от тях имаше точно определено значение и показваше не просто принадлежност на съответния член към мафиотското семейство, но и точната му позиция, а дори може би и роля в него.

Да, Хироюки беше чистокръвен японец, идващ от мрачните улички на един от най-опасните квартали на Токио - Кабукичо, там където търговията с плът процъфтяваше, където светлините никога не угасваха и където движението никога не спираше, но този път той се смая.

Татуировката на Тодака включваше сложни флорални мотиви и прочутия Небесен Дракон - покровител на Киото.

- Все пак над нас е небето, приятелю - усмихна се Тодака. - А ние само служим. Трябва да покажем смирение.

Отново си стиснаха ръцете, след като напуснаха банята, където той беше представен на някои членове на семейството. Един от тях имаше татуирани числата 4 и 9 на лявото си рамо или както бяха японските им еквиваленти - ши и ки - и двете вещаеха смърт.

- Кой е той? - поинтересува се Хироюки.

- Ами, имаше много провинения, но оябун се погрижи все пак да го остави да служи, тъй като сметна, че няма право да му пречи да изкупи греховете си. Знаеш, че при нормалния случай, той трябваше да е мъртъв.

Хироюки погледна непознатия за него член, който с нищо не се отличаваше от останалите. Но у него имаше нещо. Нещо специално. Някаква отрицателна карма. Карма, която може би той щеше да чисти вечно. А, може би и в някой друг живот.

На третия ден той се запозна с представители на някои от най-мощните бизнес кръгове в Кобе, където посещението му вече привършваше. Японският бизнес етикет включваше доста особени елементи като поклон, чиято дълбочина показваше степенна на уважение към ответната страна. Но въпреки че Хироюки беше запознат с това, той се поклони по начин, който ясно да покаже, че наистина беше готов да служи, каквото и да означаваше това. Нещо, което беше забелязано от домакините - и той беше награден от тях също с подобен поклон.

Преди да си тръгне, той каза на Тодака:

- Знаете ли защо мегакорпорацията ми беше сложила онези прословути сини екрани, които даваха погрешна представа за живота на собственика на онзи апартамент на върха на огромния небостъргач? Защото той едва ли щеше да иска да преживее всички онези години, ако знаеше всичко това. Но дълбоко в себе си съм сигурен, че ние пак ще се срещнем под една или друга форма.

И Хироюки не грешеше, защото съдбата се движеше по странни пътища. Всеки от тях водеше към нова възможност!

Обратният път към Токио беше изпълнен с размисли. Хироюки беше видял достатъчно. Не, Якудза нямаше да загине. Може би тези негови братя имаха нужда от помощта му. Обществото ги преследваше, но те винаги бяха там, винаги готови да служат и да помогнат при нужда.

Тодака му беше разказал и за отцепването на членовете и причините за същото това отцепване. Да, това бяха техни проблеми, но мегакорпорацията нямаше да позволи на тази структура да загине, защото страната действително се нуждаеше от нея - още повече, че самата структура си беше напълно легална от техническа гледна точка.

Пътят от Кобе до Токио беше над четиристотин километра - така че лесно можеха да се очакват засади, които да поставят живота на Хироюки в опасност, но кортежът му беше готов да го защити. И някъде точно там те попаднаха на жестока засада. Някой стреляше по тях. За щастие колата беше бронирана, но който и да беше невидимият стрелец, амунициите му не бяха от обикновените. Най-вероятно използваше така наречените мейджър патрони с по-голямо количество барут, ако можеше да се съди по пукотевицата отвън.

Хироюки не искаше да се занимава с догадки, а бързо зае отбранителна позиция, която трябваше да запази живота му, и за всеки случай извади собственото си оръжие. Дори и в бъдещето, нещата си оставаха смайващо традиционни и Хироюки разполагаше с оръжие Валтер P38 - като всеки редови член на Якудза. Просто това оръжие си беше отлично! Сътрудниците му държаха винаги поне по един малък гранатомет, ако наистина нещо по-сериозно им се изпречеше. И честно казано, досега не им се беше налагало да го използват нито веднъж.

Кортежът набра скорост и се отдалечи. Скоро всичко утихна. Опасността остана далеч, далеч назад. Или може би не?

Хироюки беше почти сигурен, че това нападение не беше никак случайно. Които и да бяха тези - нямаха за цел да го убият, а само да го предупредят.