Елизабет седеше в лодка, която плавно се движеше по протежението на широк канал. От двете му страни, отвъд предпазните огради от ковано желязо, боядисани в бяло, растяха високи дървета с гъсти корони, които хвърляха дебела сянка на фона на изпъстреното с розово и лилаво следобедно небе. Пищни сгради от камък и мрамор с позлатени куполи и високи минарета бяха построени навсякъде – включително и по средата на канала. Водата беше толкова чиста, че Лизи можеше да види как най-близката такава пред нея е стъпила на масивни каменни подпори, които се издигаха от дъното. Два моста свързваха сградата с бреговете на канала. Още мостове кръстосваха каналите от бряг до бряг или между сградите и, също като тези, се издигаха високо над водата, за да допуснат плаващите ветроходи.
Миришеше на дъжд и зеленина. Елизабет вдигна лице към небето и вдиша дълбоко познатия аромат. Като затвореше очи, почти можеше да си представи, че е в Рива.
„Акъла ли си загуби, шейа?” – стресна я ядосаният глас на силуета: – „Да му предложиш това?”
Лизи отвори очи раздразнено и погледна към него. Седеше срещу нея и черни нишки тъмнина се отделяха като дим от тялото му. Изглеждаше много ядосан. Това я уреждаше чудесно, защото и тя му беше ядосана.
Намръщи му се, протегна ръка извън лодката и го напръска качествено с хладната вода. Тя се стече по лицето му точно както би се случило, ако беше направено от плът, а не от мрак.
– Лош Франк! – скара му се.
„Напръска ли ме, шейа?” – изгледа я объркано силуета, преди да се намръщи насреща й: – „Не може да ме пръскаш, когато ти се карам.”
– Не можеш да ми се караш, когато съм ти ядосана! – върна му тя и го наплиска отново. – Ще ме кълве той! Почти ми пусна кръв!
„Трябваше да ти пусна!” – озъби й се, преди сам да загребе вода и да я плисне към нея: – „Да се предлагаш на страшниците! Просто така! Луда ли си, шейа?”
– Да се предлагам?! – викна му, бършейки гневно вода от очите си. – Сигурен ли си, че искаш да използваш точно тази дума?
„Ще дойда с вас, Калахан. О, да, ама разбира се, че ще ви бъда Сянка, Калахан!” – преправи гласа си силуета и отново пръсна вода към нея. Елизабет не беше чувала нещо по-травмиращо през живота си: – „Те използват Сенките като роби, шейа. Знаеш го, нали?”
– Първо, не звуча така! – наплиска го със злоба. – И второ – просто те е яд, че вече няма да съм ти под носа и няма да можеш да ми досаждаш!
„Все едно точно страшниците ще ме спрат.“ – изсумтя с нещо много подобно на веселие. – „Никога няма да те изоставя.” – заяви й, като в същото време взе нова шепа вода и я плисна върху нея: – „И ме е яд, че захвърляш живота си! А видя как се отнасят със Сенките. Ще те използват и ще те захвърлят като ненужен парцал, шейа.”
– Престани да ме мокриш, нечистите да те вземат! – викна му и изтръска ръце в негова посока, опръсквайки го с водата от прогизналата си блуза. – Виж каква локва направи в лодката с тези твои лапи!
„Отива ти да си мокра, шейа.” – този път силуета й се усмихна, показвайки два реда заострени бели зъби, а погледа му се плъзна по нея, преди да каже: – „Виждам, че не носиш амулета. Не го ли харесваш?”
– Какво общо има… – Елизабет погледна надолу към тялото си и изпищя. Беше облечена в жълта рокля с красива бродерия, която беше толкова ефирна, че цялото мокрене я беше направило практически прозрачна. Момичето скръсти ръце пред гърдите си и се сви, хвърляйки вбесени погледи към Франк. – Спри да ми се хилиш като перверзен чичка и ме изсуши!
„Не.” – отговори й, като също скръсти ръце, преди да й повтори: – „Много ти отива така.”
В отговор Елизабет го замери със сандала си. Един сноп мрак се стрелна от тялото му и го хвана на сантиметър от носа му, оставяйки го до него на пейката.
„Ще хвърлиш ли още нещо по мен?”
– Ще те изхвърля от лодката! – изръмжа му, продължавайки да се свива.
„Защо?” – попита я невинно.
– Боговете са ми свидетели, Франк, ако не престанеш да ме зяпаш така и не ме изсушиш веднага, ще те накарам да проклинаш деня, в който реши да се занимаваш с мен! – заяви му войнствено.
„Това е един от малкото дни, които не проклинам, шейа.” – каза й все така усмихвайки се насреща й.
– Ще започнеш! – закани му се. – Нямаш представа колко много…
Но тогава изведнъж спря да усеща хладния бриз по мократа си кожа и осъзна, че Франк не само я е изсушил, но я е и преоблякъл. Сега носеше кремави на цвят панталон и блуза от почти прозрачна коприна, с къс ръкав и деколте, което, ако беше още малко по-дълбоко, щеше да е неприлично. Бяха нежно избродирани със златни орнаменти, които проблясваха на светлината в чудновати извивки, а тоалета й се допълваше от удобни зелени пантофи, които бяха в един цвят с колана и камъка, който висеше на шията й.
„Удобно ли ти е така?” – попита я силуета и й подаде широкопола шапка в същият тревисто зелен цвят.
Никога не й беше удобно в неговата компания, а днес – по-малко от всякога. Дрехите й вече не прозираха и не бяха прилепнали за тялото й, но ако се съдеше по втренчения поглед на Франк, съвсем спокойно можеше и да е гола пред него. Елизабет стисна деколтето си, така че да го затвори, и нахлупи шапката на главата си. Един кичур се спусна пред очите й, карайки я да забележи, че косата й беше руса и дълга. Както едно време. Момичето въздъхна и го прибра зад ухото си.
– По-добре е. – отвърна и го погледна. На гърдите му все още се забелязваха сребристи белези. Някаква мисъл, почти дежа вю, загъделичка съзнанието й, но преди да успее да определи какво точно беше, то се разтвори във въздуха. Лизи въздъхна пак. Прехапа устна и след кратка борба със себе си, кимна към раните му: – Боли ли?
„Ще мине.” – каза разсеяно силуета, преди да се изправи и да й подаде ръка: – „Искаш ли да разгледаш наоколо?”
На Лизи не й убягна опита му да отклони вниманието й. Дори обикновено само заради това да беше достатъчно да настоява да се върнат на темата, сега нещо я спря. Може би беше как зъбатата му усмивка потрепна съвсем леко, може би беше напрежението, което се появи в раменете му. Във всеки случай реши да не упорства. Вместо това кимна леко, пое ръката му и се изправи до него.
– Къде сме?
“В Прилия.” – отговори й силуета и точно когато Елизабет реши, че няма да каже нищо повече, той продължи: – „Полуострова на запад. Само че това е от преди около стотина години. Преди водните магьосници да изсмучат живота и от него.”
– Преди около сто години? – повтори Лизи и го изгледа. – Колко стар си точно?
„Над сто.” – усмихна й се и каза: – „Затвори си очите, шейа.”
Над сто? Лизи дори не можеше да си представи какво е да живееш толкова дълго. Сещаше се за поне десет неща, които искаше да го пита само за начало, но си беше научила урока от предния път, когато й стана лошо, заради внезапната смяна на сцената. Затова сега го послуша и затвори очи. Само след миг лекото поклащане на лодката под краката й изчезна, а вятърът стана малко по-свеж. Когато погледна отново, вече се намираха на един от мостовете над канала. Чак сега, като можеше да види по-голяма част от сградите, си даде сметка колко ясни са. И не само те – дори шарените сенки, хвърляни от дърветата, не й носеха онова усещане, че се е озовала в картина. Единствено хората бяха неясни.
Прилия трябваше да му е направила силно впечатление, за да я помни в такива детайли. Лизи можеше да разбере защо. Градът беше кръстосван от канали, покрай които бяха засадени дървета и ярки цветя. Хора се разхождаха бавно по мостовете и алеите и отнякъде се носеше аромат на топъл хляб и цъфнали цитрусови дървета. А ако погледнеше напред, можеше да види и лазурните води на морето, с което се свързваха каналите.
Елизабет пусна ръката на силуета и се облегна на парапета на моста, гледайки града отвисоко. Макар дори столицата на Рива да не беше толкова грандиозна, по някаква причина пак й напомняше за Островите. Мъката по дома я прободе по-силно, отколкото беше очаквала. Никой не я искаше там, а ако някога се върнеше, щеше да бъде убита на мига. Повтори си го няколко пъти, но очите й продължаваха да щипят.
Усети как Франк застана до нея и побърза да погледне на другата страна, преструвайки се, че разглежда.
– Над сто, а се занимаваш с шестнадесетгодишно момиче? – попита го. – Все едно не беше достатъчно зловещ преди.
„Защото те харесвам, шейа.” – каза й силуета. – „Казах ти, ти си различна и искам да си добре. Което няма да стане, ако отидеш при страшниците.”
– Те знаят как да се справят с такива като мен. – отвърна Лизи.
„Нямат никаква идея какво да правят с една Сянка, шейа.” – личеше си, че се опитва да е разумен, но гласът му пак прозвуча заплашително и недоволно: – „Няма да оцелееш и година при тях. И няма да научиш нищо. Това ли искаш наистина, шейа?”
Елизабет предпочете да не отговори на това. Не искаше силуетът да я обвини, че се опитва да си намери вратичка, за да се измъкне от сделката им – да не се опитва да умре, ако не иска той да убие всички, на които някога е държала.
– Нямам по-добър вариант. – каза му.
„Можеш да останеш тук.”
Лизи поклати глава. Мястото й не беше в Хайрани, в Рива или където и да можеше да нарани някого.
– Ще е най-добре за всички, ако отида с Калахан в Ордена.
Лизи чу как Франк изръмжа при споменаването на Калахан, но не се обърна да го погледне.
„Ще е добре единствено за страшниците, шейа.” – продължи да ръмжи силуета и се облакъти до нея на парапета: – „Тук имаш приятели, работа, учиш езика и дори далширът иска да работи с теб. Искаме те, защо ти не ни искаш?”
– Не е това. – каза му. Преглътна трудно. – Изобщо не е това.
„Тогава какъв е проблемът, шейа? Защо не искаш да останеш с нас?” – продължи да настоява Франк.
Защото за всички щеше да е най-добре да я няма. Да изчезне. Да не се беше раждала изобщо. Дори природата беше против Сенките, отнемайки им способността да имат деца. Никой не искаше още чудовища.
Елизабет се престори, че прибира един кичур зад ухото си, като вместо това изтри сълзата, която се измъкна.
– В Хайрани всичко е прекалено различно. Фриниа ми е много по-близка като нрави. И не е толкова безбожно горещо. – каза му в крайна сметка, надявайки се да не осъзнае, че само се оправдава.
„А ако намеря място, което повече да ти напомня за Рива и да не е толкова горещо? Тогава ще останеш ли, шейа?”
– В Хайрани трябва да си богат, за да живееш на такова място, а аз не съм. – изтъкна му и добави, преди да е успял сам да предложи: – И няма да взема нищо от теб.
„Можеш да работиш.“ – предложи й: – „Както правиш последната седмица.” – но не й даде време да му отговори нищо на това: – „Измисляш си оправдания, шейа, и не искаш да ми кажеш какво всъщност те тревожи. А мога да подуша, че си разстроена. Кажи ми какво не е наред, за да го оправим.”
При това вече нямаше как да не се обърне и да го погледне.
– Да подушиш? – повтори възмутено.
„Точно така. Мога да подуша когато те е страх, кога си щастлива, когато ме лъжеш и когато си нещастна. А сега си нещастна, шейа, и искам да знам защо.”
А Елизабет невинно си беше мислила, че просто няма с какво още да я ужаси.
– Защото някакъв странен силует ме души! Как ти звучи това като за начало?!
„Не странен силует. Приятел.“ – поправи я сериозно. – „И не те душа. Всяко едно същество има миризма. Аз просто мога да го подуша, докато дишам. Това е.”
– Тогава… – запъна се. – Тогава спри да дишаш!
И с това се отдръпна от перилата и закрачи гневно по моста.
„Но на мен ми харесва как миришеш, шейа.” – Франк беше само на крачка зад нея.
– Естествено, че ти харесва! Винаги съм си мечтала някакво откачено същество да ме преследва и да ми обяснява как мириша на пържола! – изръмжа му.
„Не е на храна, шейа.” – чу гласът му до рамото си, а в следващият миг усети как лицето му се допира до врата й и как въздуха се раздвижи, когато той вдиша дълбоко: – „Мирише на нещо свежо, тайнствено и чисто. Миришеш на амара.”
Елизабет скочи напред и се обърна към него. Не можеше да прецени дали е повече ядосана или уплашена, но цялата беше настръхнала. Не й харесваше да е толкова близо до нея и определено не искаше зъбите му, които сега показваше в усмивка, да са толкова близо до шията й. А още по-малко й се нравеше, че и той я оприличава някак на цветето. Също като Сам.
– Не прави така. – нареди му, търкайки мястото, където беше усетила дъха му. – И не ме сравнявай с това цвете.
„Няма друго, с което да те сравня, шейа. Просто миришеш на амара.”
– Ако бях цвете, щях да си раста кротко в полето и да не се занимавам с теб! – каза му. Знаеше, че не се държи съвсем рационално и че не е добра идея идея да му показва слабост, но в момента не й оставаше много, за да се разплаче отново. Само където Сам го нямаше този път, за да я разсмее. – Не ме наричай „амара“. Продължавай да ме наричаш шейа, каквото и да значи това, но не и „амара“.
Лизи отново се обърна и закрачи по моста. Дори не разбираше защо е толкова разстроена сега. Животът й беше отишъл по дяволите още преди месеци. На този етап вече трябваше да е свикнала и да не обръща внимание, още повече, че една голяма част от нея наистина вярваше, че Боговете я наказват, защото е Сянка – и то съвсем справедливо.
„Означава „малка”. – обади се силуета зад нея след малко.
– Какво? – попита го объркано.
„Шейа” означава малка.”
Каза го някак тихо и сдържано, сякаш дори не беше сигурен дали да говори, което я накара да спре и да го погледне отново. Мракът, изграждащ тялото му, се вихреше съвсем бавно, като почти прозрачни струйки се издигаха и изчезваха във въздуха. Не беше виждала точно това досега. Не беше ядосан, това знаеше със сигурност. Тогава…?
Тревожеше се, осъзна. За нея. Чудесно. Беше накарала дори чудовището, което я беше измъчвало, да се притеснява.
Лизи не разбра какво точно промени това, но в следващия момент вече се оказа невъзможно да спира сълзите си.
– Още ли искаш да знаеш какво ми е? – попита го.
„Да.” – каза й, а за миг ръката му трепна, сякаш ще се вдигне към нея, но в последният момент се отказа. Вместо това силуета пристъпи крачка към нея и й каза: – „Кажи ми какво ти е, шейа.”
– Искам… – думите заседнаха в гърлото й, удавени от сълзите. Не можеше да спре да плаче, а трябваше да го каже. Трябваше да го накара да разбере, за да може всичко това най-накрая да приключи. Пое си пресекливо дъх и опита отново: – Искам… Искам да умра. Просто искам да умра, Франк. Не искам повече… – за момент гласа й изчезна отново, но трябваше да довърши. – Моля те. Просто ме остави да умра. Единственото, което правя е да наранявам хората около мен. И дори когато се опитам да помогна, отново ги наранявам! Животът ми няма смисъл и е по-добре да умра! Моля те!
Той я гледаше така, сякаш не знаеше какво да каже или направи. Няколко мига просто се взираше в нея, преди ръцете му все пак да се вдигнат и да се отпуснат върху рамената й, стискайки я съвсем внимателно.
„Защо, шейа?“ – попита я, а когато Лизи само поклати глава, той продължи: – „Не си направила нищо, с което да заслужиш да умреш. Не си живяла, не си видяла нищо, а има толкова много неща, които може да видиш, научиш и направиш. Можеш дори да помагаш на хората да се освободят от фантомите, ако това е нещото, което искаш да сториш, шейа. Можеш да спасиш десетки, стотици хора.”
Лизи отново поклати глава.
– Не мога да спася никого. – изхлипа. – За всички ще е най-добре да ме няма. Да изчезна, преди да нараня някого отново.
„Помогна на родителите на убитата жрица.” – припомни й силуета: – „Ако не ги беше освободила от фантомите, до месец и двамата щяха да са напълно обладани. Ти ги спаси, шейа. И го направи съвсем сама, с двете си ръце.”
– И с двете си ръце убих онзи работник преди това. – изхълца Лизи и вдигна лице към неговото, искайки да го накара да проумее, да види какво точно е тя. – Хареса ми, Франк. Хареса ми да го пробода с… с кръвта си. Хареса ми усещането, когато шиша потъна в гърдите му. – преглътна, отвратена наново от себе си. – Не мога да позволя това да се случи отново. Не искам да съм… това нещо! Но то е вътре в мен! – потупа с ръка гърдите си. – Калахан е прав – тук има чудовище. Усещам го всеки ден! И една част от мен всъщност иска да го остави да прави каквото иска, защото тогава не ме боли! Това не е нормално, Франк!
„Калахан е идиот. Не знае какво говори. А онова, което си изпитала, е съвсем нормално, шейа. Случва се на всички Сенки, когато започнат да използват силите си.” – сълзите отново потекоха по-силно по лицето й при тези думи, но той не я пусна: – „Нормално е да се чувстваш добре, че няма да умреш. Нормално е и да се страхуваш от себе си, защото ти си силна, шейа, но не знаеш как да контролираш тази сила. Когато се научиш да го правиш, няма да убиваш, освен ако не искаш да го правиш. Но тогава нямаше избор. Беше или ти и страшника, или той. И направи правилният избор. Онзи мъж вече беше загубен. Дори и да беше махнала фантомите от него, той нямаше да оцелее. Някои неща просто не могат да бъдат поправени, но пак можеш да спасиш много, стига да се научиш да го правиш правилно. А това няма да стане при страшниците.”
– А тогава при кого? – попита го задавено. – Кой според теб може да ме научи? Кой изобщо ще иска да научи Сянка да владее силата си?
Той я погледна озадачено.
„Аз, шейа.“ – каза простичко. – „Аз мога да те науча. Мога да ти покажа как да ползваш силата си.”
– Ти?
Мисълта дори не й беше минала през ума. Макар да беше най-очевидното решение, за нея Франк не беше някой, от когото да търси каквато и да е помощ. Въпреки уверенията му, че е на нейна страна, не беше лесно просто така да забрави всичко, което й беше причинил. Нито, че можеше да реши във всеки един момент, че вече не му е интересна и да започне отново. Но тук не ставаше въпрос за нея и за нейния живот. Даже предпочиташе Франк да се отегчи от нея и да я убие. Междувременно обаче не можеше да си позволи да продължава както досега. Колкото и да не й се искаше, тя беше Сянка, а с това идваха и способности, за които не знаеше почти нищо. Магията обаче беше нейна, каквато беше и отговорността да не нарани никого с нея.
– Ще го направиш ли наистина? – попита го тихо.
„Да. Ще те науча да използваш уменията си, така че да не направиш нещо, което не искаш.” – увери я: – „Но, за да го направя, трябва да останеш тук и да не ходиш при страшниците.”
Елизабет замалко да се засмее.
– Естествено, че има условие. – промърмори сама на себе си и поклати глава. Не можеше да повярва, че всъщност се беше надявала да е иначе. – Глупачка.
„По-скоро наивна.” – каза й сериозно силуета, привличайки обратно вниманието й върху себе си: – „Страшниците ще те използват, шейа. Ще очакват от теб да бъдеш тяхна робиня и да изпълняваш всяко тяхно нареждане, докато най-накрая не умреш. Ако си мислиш, че някой от тях го е грижа за теб, жестоко се лъжеш.”
– Ти наистина не схващаш, нали? Не виждаш нищо нередно в това, че ми е харесало да убия човек. Сигурно дори не разбираш защо съм разстроена. Те обаче знаят и няма да ми позволят да го направя отново. – каза му, изтри очите си и си наложи да спре да плаче. Пое си дъх няколко пъти, преди да се почувства достатъчно уверена, че гласът й няма да трепери, и му каза: – Щом няма да ми помогнеш, искам да се събудя.
„Защо си толкова твърдоглава? Шейа, те не само няма да те спрат, но и ще те карат да убиваш. Използват Сенките, за да убиват другите нечисти, Сенки като теб, които не им се подчиняват, и обладаните хора.” – каза й, но дори не й даде време да го осмисли, преди да допълни: – „Дори и да искаха да те научат, няма да го направят правилно, защото никой от тях не разбира. Ако си мислиш, че си чудовище сега, не искаш да знаеш какво ще бъдеш, след като те приключат с теб.“ – тъмнината на лицето му се завихри по-бързо. Явно вече беше приключил с притеснението и се връщаше към гнева. За дълго време не каза нищо. Накрая издаде някакъв звук между пуфтене и ръмжене: – „Ще те науча. Но ще трябва да ме слушаш, шейа. И да ми вярваш. Мислиш ли, че може да направиш поне това?”
Елизабет го погледна.
Беше ли готова да му се довери? Не. Определено не. Но чувствата й нямаха никакво значение.
– Да. – каза му бързо, преди да е размислил. – Ще го направя.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Todos los derechos reservados
Това ми беше и целта, като писах тази част - да покажа, че е още много млада, объркана и уплашена. Радвам се, че се е получило.