Елизабет седеше в лодка, която плавно се движеше по протежението на широк канал. От двете му страни, отвъд предпазните огради от ковано желязо, боядисани в бяло, растяха високи дървета с гъсти корони, които хвърляха дебела сянка на фона на изпъстреното с розово и лилаво следобедно небе. Пищни сгради от камък и мрамор с позлатени куполи и високи минарета бяха построени навсякъде – включително и по средата на канала. Водата беше толкова чиста, че Лизи можеше да види как най-близката такава пред нея е стъпила на масивни каменни подпори, които се издигаха от дъното. Два моста свързваха сградата с бреговете на канала. Още мостове кръстосваха каналите от бряг до бряг или между сградите и, също като тези, се издигаха високо над водата, за да допуснат плаващите ветроходи.
Миришеше на дъжд и зеленина. Елизабет вдигна лице към небето и вдиша дълбоко познатия аромат. Като затвореше очи, почти можеше да си представи, че е в Рива.
„Акъла ли си загуби, шейа?” – стресна я ядосаният глас на силуета: – ...