Щом се прибра обратно в дома на Ираж и замени тялото на стареца с това на Казра, Сам седна зад бюрото в кабинета си и затвори очи. Отърсвайки се от всички мисли за Малора, за частицата от него, която държеше в окото си, и какво ще му се случи, когато вещицата научи, че е изгубил ножа, потърси съзнанието на Елизабет. Насред стотиците, до които можеше да достигне в момента, виждаше нейното като наситено синьо сияние, точно като цвета на очите й. Протегна една нишка към него, докосвайки го внимателно. Просто така и последните капки напрежение се отцедиха и изчезнаха. Беше възнамерявал да я заведе на един красив плаж, който вече не съществуваше, но в последния момент промени решението си.
Лизи изникна в средата на стаята. Този път я беше оставил сама да избере как да се появи в съня и му се наложи да преглътне желанието да изръмжи, когато я видя отново със заплетена и сплъстена от кръв коса и в скъсаната, мръсна рокля, в която беше лежала в тъмницата в Рива. Винаги я носеше в началото – затова и Сам започна да я облича в други дрехи, надявайки се тя да забрави за всичко, което й се беше случило на Островите. Не му харесваше, че тя все още се вижда по този начин, затова, преди да се е усетила, прибра русата й коса на плитка и й даде свободен черен панталон, тъмнозелен потник, за който сигурно щеше да му се кара, и меки бежови ботуши. Целта му беше да й е удобно после, стига да имаше после, но откри, че и така й отива толкова, колкото и когато беше облечена в рокля.
Елизабет се огледа наоколо, търсейки го, но той все още не искаше да й се покаже. Въпреки това погледа й се задържа малко по-дълго върху него, сякаш някак си успяваше да усети присъствието му. Помисли, че ще тръгне към него или ще каже нещо, но тя се обърна и започна да разглежда стаята. Проследи как пръстите й се плъзнаха по тъмното дърво на бюрото му, по купчината хартия от едната му страна и изоставената отгоре писалка със сребърен връх, която използваше да се подписва върху търговските договори на Расул Ираж. Вдигна тежкия печат с герба на търговеца и прокара пръсти по ръбовете и вдлъбнатините му, преди да го остави, да се намръщи на мастилото по кожата си и да изтрие ръка в черния си панталон. Не беше свършила добра работа обаче, защото когато отмести един кичур от лицето си, успя да изцапа челото и скулата си.
Елизабет се огледа отново и след като отново не го видя, заобиколи бюрото и седна на стола. Сам не можа да сдържи усмивката си, като видя, че има място за още една като нея, а тя се намести удобно, като след кратък размисъл дори качи краката си на бюрото, кръстосвайки ги в глезените. И всичко това с малка, ехидна усмивчица.
Чарли трябваше да греши. Как можеше да я е страх? Та тя се държеше като котка, която се отърква във всички мебели, за да маркира територията си.
Можеше да разбере. Ако я притиснеше, ако нахлуеше още съвсем малко в ума й, можеше да научи всяка нейна мисъл. Можеше да знае с точност всяко нейно чувство. Беше деликатна, опасна работа, но Сам смяташе, че ще успее да се справи, стига да разполагаше с повече време и ако беше много, много внимателен и търпелив. Така беше извадил страховете й, когато… Преди.
Беше й дал дума да стои далеч от ума й обаче, макар тя да не знаеше. Мислите, чувствата и страховете й трябваше да си останат нейни, колкото и влудяващо да беше да се опитва да я накара да му ги сподели.
Елизабет беше започнала да трака с нокти по облегалките на стола и сега въздъхна отегчено.
– Колко още ще се криеш? – попита го, местейки поглед из стаята. – Ако не е удобен момент, предлагам да ме оставиш да се наспя.
„Моментът винаги е удобен, шейа.“ – каза й, изниквайки до нея. Лизи подскочи, оттласквайки се назад и стола й се наклони опасно. Сам се протегна и подпря облегалката с ръка, усмихвайки се на девойката: – „А на теб удобно ли ти е така?“
Тя му се мръщеше, вкопчила се за ръба на бюрото и с все още стърчащи във въздуха крака.
– Защо винаги трябва да изникваш така!
„Ако не бях изникнал, нямаше да те хвана, преди да паднеш.“ – усмихна се насреща й.
Елизабет го прониза с поглед.
– Само се мислиш за забавен. – заяви му и скочи от стола. Заобиколи бюрото и тръгна към прозореца отсреща. По-далеч от него. – Какво е това място?
Той я проследи с поглед, отчитайки напрежението, което се беше появило в стойката й. Изглежда Чарли може и да се окажеше прав и тази мисъл изобщо не му се понрави. Но реши да си даде още малко време да я наблюдава.
„Кабинета ми.“ – отговори й и виждайки я как се обърна да го изгледа въпросително, добави: – „И на мен ми се налага понякога да работя.“
Едната й вежда се повдигна скептично нагоре, но Елизабет не каза нищо. Вместо това отвори широко прозореца, притваряйки очи доволно, щом вятъра довя миризмата на морето долу и разроши няколкото кичурчета, които се бяха измъкнали от плитката й. В следващия миг се хвана за перваза, подскочи и провеси половината си тяло отвън.
Тялото му реагира само. Сърцето му ускори ритъм и преди Сам да се усети, вече беше направил две крачки към нея. Още крачка и щеше да я сграбчи за гърба на потника и да я дръпне обратно в стаята. Вместо това, когато осъзна, че тя няма да падне, просто застина на място, припряно отпускайки ръка до тялото си, радвайки се, че тя е с гръб и не можа да стане свидетел на героичният му опит да я спаси. Миг по-късно усети ново, съвсем непознато чувство за него, което много силно граничеше с това да се чувства тъп. Това беше и мига, в който гласът на Чарли сякаш сам изникна в главата му и подигравателно каза „Срам, Казра, вика му се срам.”
– Това в Ан Налат ли е? – попита го момичето.
Виждайки как тя се хвърля със скок към отворения прозорец, напълно беше забравил, че това е сън, който той беше направил и където нищо не можеше да се случи, ако той не го позволи. Лизи нямаше да падне и нямаше да се нарани или да се убие, ако той не го поиска и дори и нещо да й се случеше, можеше просто да я върне, както беше правил хилядите пъти преди. Но дори само мисълта отново да й причини болка накара стягането в гърдите му отново да се появи. Още едно нещо, което не трябваше да усеща, ако проблема идваше от тялото. Сега той нямаше тяло и това усещане не трябваше да е там, но беше. Той разсеяно вдигна ръка и почеса гърдите си в областта, където трябваше да се намира сърцето и усещането беше най-силно. Само че помръдване от прозореца му напомни, че няма време да мисли точно сега какво става с него.
„Да.“ – каза и за негова изненада, този път гласът му излезе леко дрезгав. Още едно нещо, което не знаеше, че може да му се случи в съня. Прочисти гърло и поясни: – „В края на града е.“
Елизабет отново се напрегна. Погледна го през рамо, видя, че е съвсем близо до нея, и се върна обратно в стаята, отдалечавайки се за пореден път под претекст, че иска да разгледа свитъците и папките, подредени върху една от десетките лавици, закачени на гладката каменна стена.
– В хубавия край? – попита го и издърпа внимателно един свитък, разтваряйки го, за да го разгледа. – Мислех, че само на а‘азвамът му е позволено да живее на скалите до морето.
„Така е.“ – потвърди й Сам, наблюдавайки я как постепенно се отдалечава от него, но за сметка на това не остави нещо по пътя си, което да не пипна и разгледа. Дали нещата й бяха интересни, или просто си търсеше нещо, с което да се разсее от мисълта, че той е тук? И отново в гърдите го прободе онова неприятно усещане, карайки го бързо да допълни, за да се разсее: – „Ние се намираме в скалите. Тук е по-прохладно.“ – замисли се й малко неуверено я попита: – „Харесва ли ти?“
Лизи вдигна лице към тавана, където камъкът беше останал малко по-груб за доказателство, че помещението наистина е издълбано в скалата. После огледа още веднъж кабинета. Струваше му се, че търси нещо.
– Прохладно е. – съгласи се момичето и го стрелна с бърз поглед, преди да се върне до прозореца и отново да се взре навън. – Не се бях замисляла, че…
Замлъкна смутено и рамената й отново се напрегнаха.
„Какво има, шейа?“ – попита я веднага и се доближи да види дали не е видяла нещо навън, което да я стресне.
Елизабет за пореден път избяга, оттегляйки се навътре в стаята. Плитката й висеше от едното й рамо и тя я приглаждаше и мачкаше с ръце.
Дали винаги беше правила така и той забелязваше чак сега, защото Чарли му беше казал, че тя се бои от него? Знаеше, че винаги е напрегната в сънищата – можеше да го усети в начина, по който нежния аромат на амара, който се носеше от нея, ставаше някак по-кисел. Но да се страхува? Трябваше да е по-добра в прикриването на емоциите си, отколкото бе смятал досега. Не му харесваше идеята да е пропуснал нещо толкова важно и да я е карал да се чувства толкова дълго така, като в началото.
– Нищо. – каза му. – Просто не се бях замисляла, че… Че живееш някъде. – замълча и добави по-скоро за себе си: – Въпреки че тук няма лични вещи. Само документи.
„Това е кабинета ми.“ – отговори й, потискайки желанието си да се намръщи. Тя не се успокояваше, само ставаше все по-изнервена, а това никак не му харесваше: – „Искаш ли да разгледаш и другите стаи?“ – и може би, за да я подкупи, добави: – „Има и библиотека.“
Проработи. Ръцете й спряха да дърпат плитката и Лизи вдигна лице да го погледне.
– Библиотека?
„Да.“ – усмихна й се леко, доволен от това, че притеснението й сякаш почти изчезна и посочи към вратата, която изникна на стената до тях: – „В съседната стая е. Ще ти я покажа.“
Библиотеката представляваше стая, малко по-голяма от кабинета му. И тук таванът беше оставен по-груб, но пода беше покрит с килим, а на прозореца беше направен удобен кът за сядане, където да можеш спокойно да се насладиш на гледката с книга в ръка. В другия край имаше две кресла с масичка между тях, а по всичките стени имаше подредени рафтове, които обаче не бяха много запълнени с книги. Сега като се замислеше, изглеждаха наполовина празни, но пак имаше достатъчно заглавия. Или поне се надяваше на Лизи да се видят достатъчно.
„Какво мислиш?“ – попита я, след като тя пристъпи вътре и погледа й сякаш се закова върху книгите, без да се отделя от тях.
Елизабет май дори не го чу, ами отиде до най-близкия рафт и започна да разглежда заглавията. Само след малко веждите й се свиха объркано и тя издърпа една от книгите, проследявайки с показалец очертанията на йероглифите.
– Това е на хайрански. – каза тихо и разтвори книгата, прелиствайки няколко страници. Погледна го объркано. – Аз не мога да чета хайрански, но разбирам какво пише.
„Малко ти помагам.“ – призна й.
Нищо в изражението й не се промени, но изведнъж кокалчетата на ръцете й побеляха, защото стискаше силно книгата.
– Помагаш ми? – попита го внимателно. – Пак ли си в главата ми?
„Не съм, шейа.“ – побърза да я увери, само където тя не изглеждаше по-успокоена, а даже напротив: – „Сънят е спомен за мен. Всичко тук е спомен.“ – махна с ръка, описвайки голям кръг около тях. От движението му Лизи трепна, но той се направи, че не го е забелязал и продължи: – „Понеже помня какво пише вътре, затова можеш да го разбереш.“
Елизабет сведе недоверчив поглед към книгата. Прибра я и извади друга. После трета. Четвърта. С всяка страница, която преглеждаше, ставаше малко по-бледа, а изражението й все по-трудно запазваше спокойната си маска.
– Значи искаш да ми кажеш, че просто помниш страница по страница всяка една от книгите тук? – попита го. Гласът й потрепери, само че Сам не знаеше дали е от страх, или гняв. – Че си наизустил колко? – огледа се. – Двеста? Триста книги?
„Да.“ – потвърди й, но това отново изобщо не я успокои.
Всъщност Елизабет се напрегна дори повече, кокалчетата на ръцете й отново бяха побелели от стискане на книгата в ръцете й, а пулсът й се беше очестил. И, ако това не му беше достатъчно да види, че е притеснена, то миризмата й със сигурност беше на страх. От него. Да не й се рови в главата или да не й направи пак нещо. От месеци не го беше правил, но явно Чарли беше прав. А това, това наистина болеше и изобщо не му се нравеше. Не искаше тя да се страхува от него. Искаше да я увери, че всичко ще е наред, че с него е в безопасност, но май за да го постигне, първо щеше да се наложи да я накара да му признае.
„Елизабет, страх ли те е от мен?“ – попита я, наблюдавайки я съсредоточено и за най-малкото издайническо потрепване.
Тя го погледна стреснато, а после заклати глава.
– Не. – каза толкова категорично, че ако не знаеше какво търси, никога нямаше да обърне внимание на това как прехапа за миг устната си или как му обърна гръб, за да прибере книгата на мястото й и за да скрие лицето си от него. – Разбира се, че не.
„Лъжеш, шейа.“ – каза и макар думите му да не прозвучаха заплашително, тя почти подскочи: – „Защо те е страх от мен?“
– Не лъжа – ти си въобразяваш разни неща. – отсече тя и се обърна към него с лека усмивка. Абсолютно фалшива – можеше да го види сега. – Кога ще започнем тренировката?
„Лъжеш ме.“ – повтори Сам: – „Не ми е нужно да съм в главата ти, за да го подуша и да го видя. Ще ми кажеш защо продължава да те е страх от мен, шейа.“
Елизабет застина на място, стискайки плата на панталона си с ръце. Беше пребледняла и за момент убиецът беше убеден, че тя ще отрече отново, но тогава изведнъж очите й проблеснаха наситено сини. Пръстите й спряха да мачкат панталона и се свиха в юмруци.
– Защо да не ме е страх от теб? – попита го. – Измъчваше ме – с месеци. Опитваше се да ме пречупиш – с месеци! В главата ми си от месеци! Душиш ме като някаква хрътка, в името на Боговете! Единствената причина да съм тук сега, а не при онзи, на когото е трябвало да ме дадеш, е защото съм те затруднила малко повече и си решил, че съм ти интересна! Все едно съм някой от смахнатите циркови артисти с по три крака! Какво ще стане с мен, когато се отегчиш, Франк? Ще ме убиеш? Ще ме дадеш на когото трябваше? Или първо ще продължиш от там, където спря?
„Няма да направя нищо от това.“ – каза й, малко изненадан от гнева й. Беше очаквал да се дръпне и да се свие, а не да избухне така, но може би това всъщност беше по-добрият вариант. Предпочиташе я със светещ от ярост поглед и викаща, отколкото уплашена и плачеща: – „Ти си важна за мен, Елизабет. Няма да ми омръзнеш и никога няма да те нараня отново. Не знам какво повече да направя, за да те накарам да ми повярваш.“
– „Какво повече“? – повтори тя гневно. – Какво, мислиш си, че като ме разходиш с лодка или ми покажеш библиотека, всичко ще се оправи? Че ще забравя как влизаше в главата ми, как караше образа на мъртвата ми приятелка да ме разкъсва със зъби и нокти или пък този на родителите ми да ми повтарят, че съм изрод и е по-добре да умра?
Елизабет преглътна трудно. Раменете й увиснаха. Живецът в очите й угасна, карайки го да си спомни как само преди дни го молеше да я убие. Как не виждаше смисъл в това да живее. Той беше участвал в това. Той и страшниците, и целият проклет свят я бяха накарали да вярва, че за всички ще е по-добре, ако я няма. Сам трябваше да стисне челюст, за да не изръмжи.
– Знам, че в момента не искаш да ме нараниш. – каза му тихо тя и го погледна право в очите. – Също така знам, че рано или късно ще го направиш. Няма проблем. Просто изчакай… Изчакай да намеря изчадието, което убива жриците. И престани… – преглътна. – Няма нужда от повече разходки.
„Няма да те нараня.“ – каза й, но по погледа й си личеше, че не му вярва. А и как да му повярва, като той беше основната причина тя да е така сломена? Дори не можеше да измисли какво още да направи, за да й покаже, че сега всичко е различно. Беше опитал всичко, но, изглежда, никога нямаше да успее да я накара да му прости и да забрави на какво я беше подложил. Защо си беше мислил, че ще е толкова лесно? – „Знам, че не ми вярваш, Елизабет. Заслужил съм го. И знам, че не мога да ти кажа много неща за себе си, което не помага да започнеш да ми вярваш. Но до сега не съм нарушил обещание, което съм ти дал. Затова ти обещавам, че повече няма да те нараня и докато съм жив, ще се грижа за теб.“
– Да, добре. – тя поклати глава, потърка лицето си с ръце и въздъхна уморено.
Сам можеше да говори и да й обещава докато не стане време да я събуди. Можеше да продължи нощ след нощ и едва ли думите му щяха да променят нещо. Само че това, че тя не вярваше на нищо, излязло от устата му, не значеше, че той не възнамерява да го изпълни. Така или иначе това беше планът му, но до този момент не беше осъзнавал колко важно за него е да знае, че тя всъщност му вярва и че той е нещо, различно от изтезател за нея. Искаше тя да го види, да разбере, че миналото няма да се повтори никога и да й покаже някак, че го е грижа за нея. Това беше и причината, вместо да премине към тренировката, заради която тя всъщност беше тук, да каже:
„Сънищата не са просто разходка. Това са спомените ми.“ – гласът му беше някак приглъхнал от напрежение. Никога преди това не беше признавал нещо такова пред някой друг и едва ли някога щеше да го направи отново. – „Те са единственото нещо, което е мое, шейа. Което не могат да ми вземат. Затова ти ги показвам. Защото искам да ги споделя с теб.“
Изражението й остана недоверчиво за миг. Два. После веждите й се свиха объркано и тя промърмори едва чуто:
– “На честните не може да се вярва, но има изключения. Просто знай, че е направил каквото е нужно, за да живее”…
Думите погъделичкаха спомените на Сам. Беше ги чувал някъде… При старицата на пазара. Онази, от която беше купил медальона за Елизабет. Какво общо имаше пък това със сегашната им ситуация?
– Искам да ми отговориш на едно нещо. – гласът й беше напрегнат. – Ако не ти бяха наредили, щеше ли да направиш всичко онова?
„Не.“
Истината беше, че ако Малора не му бе заповядала, изобщо нямаше и да подозира за съществуването й. Така че това, че я беше намерил, май беше единственото нещо, за което не съжаляваше от всичко, което се беше случило, преди да успее да я скрие.
Лизи кимна леко, сякаш беше очаквала този отговор, но не изглеждаше по-спокойна.
– Би ли изтезавал някого за удоволствие – на сън или наистина?
„Не и за удоволствие.“ – и за да бъде напълно честен с нея, добави: – „Но бих го направил за отмъщение.“
– Отмъщение за какво?
„Ако някой те нарани.“ – отговори й, без дори да се замисли.
Очите й се разшириха от изненада, преди отново да проблеснат за секунда.
– Не. – отсече твърдо и за първи път днес направи крачка към него. – Никой друг няма да пострада заради мен! Ясно? Никой. По никакъв повод.
Сам изобщо не харесваше този ултиматум. И при всяка друга ситуация щеше да протестира, само че сега знаеше колко важно за нея е да не пострадат други хора. Нали беше използвал точно това нейно чувство, за да се опита да я пречупи? Нямаше да му даде още сила, като добави нови призраци, които да я преследват.
„Няма да изтезавам никой заради теб.“ – даде й думата си Сам, макар и малко през зъби.
– Не поисках само това. – намръщи му се и пристъпи още веднъж към него. – Казах никой да не пострада. Това включва много повече от изтезанията.
„Знам. Но няма да ти обещая точно това.“ – още докато го казваше и очите й съвсем засветиха в синьо. Наистина харесваше този цвят, макар и сега да знаеше, че той е предизвикал гнева й.
Елизабет изглеждаше готова да избухне. Или да го шамароса. Вече беше достатъчно близо за това, а Сам знаеше от опит, че гнева я правеше безстрашна. Искаше му се да почака и да види какво точно ще направи тя, но вместо това допълни:
„Но мога да ти обещая, че ако има начин да не убия обладаният от фантом, който се опитва да убие теб – ще го направя. Няма да откъсна и ръцете на страшника. Засега.“ – усмихна й се зъбато. – „Виждаш ли? Не съм толкова лошо чудовище.“
Тя стискаше устни. Изглеждаше сякаш се опитва да сдържи гнева си и да не изсипе всичките обиди по негов адрес, които трябваше да се въртят в главата й. Накрая обаче не успя да се стърпи съвсем и процеди през зъби:
– Наистина не те харесвам.
„Ще започнеш. Да започваме с тренировката?“