– Пусни го! – изръмжа Чарли и затегна хватката си около меката кожа. За момент отново се зачуди дали да не използва магия, но бързо размисли – ситуацията все още можеше да бъде разрешена мирно. – Пусни! – настоя отново мошеникът, този път малко по-спокойно, но също толкова твърдо.
Усиленото дръпване от другата страна го накара да премисли отново позицията си, но отново се спря, преди да стигне до насилие. Вместо това мошеникът зарови в джоба на туниката си и извади малка жълта ябълка.
– Ако го пуснеш ще ти я дам.
Две големи кафяви очи се концентрираха върху плода и след малко Чарли почувства как напрежението в ръката му се отпуска леко. Мошеникът остави внимателно ябълката на пода и то изчезна напълно.
Тъпите зъби на животното бяха оставили следи по меката кожа, но не я бяха съдрали. Бяха го предупредили, че на магарето му доскучава бързо, но Чарли не беше предполагал, че докато спи ботушът му ще стане жертва на тази скука. Естествено, не беше и очаквал да прекара вече седмица по средата на пустинята, което напрягаше не само животното, но и самия него.
Магарето доволно дъвчеше парче от ябълката. Беше голямо, много по-голямо от повечето магарета, които Чарли беше виждал, и бяло като сняг с големи кафяви петна по цялото тяло, включително и странно несиметрично петно на главата само около лявото му око. Според местно суеверие подобна странна окраска значеше, че магарето е докоснато от демон и ще носи само лош късмет на собственика си. Затова и въпросният го беше продал много евтино въпреки колосалния му размер. За жалост същият също беше отказал да даде име на горкото животно и за двете си години магарето се беше научило да отговаря на много имена, всичките ругатни. Чарли отказваше да се обръща по този начин към добичето и го беше кръстил Шаро.
Шаро беше умно магаре и започна да отговаря на новото си име само след няколко дни. Също така, както вече беше установил, помисли си кисело мъжът, обърсвайки лигите от ръката си в панталона си, Шаро се отегчаваше изключително бързо и тъй като му трябваха само няколко часа сън на денонощие, това се случваше преди Чарли да се е наспал. Магарето си намираше занимания и през повечето време те не бяха чак толкова деструктивни, тъй като мошеникът му беше оставил да гризе омагьосан лешник, който растеше постоянно от клонка, но тази сутрин храстът явно не беше толкова интересен на животното, колкото захвърленият до постелката ботуш. За щастие Чарли имаше и ябълки.
Шаро издъвка и глътна последното парче от ябълката, след което навря муцуната си в ръцете на Чарли, за да го чеша. Мошеникът се постара да разтрие хубаво цялата глава на магарето – днес пак щяха да бродят цял ден из пустинята и животинката го заслужаваше. Почти искаше да го остави да си почива, но нямаше желание да се връща до тук, ако случайно днес беше денят, в който намери бунтовниците. А и фантоми обикаляха пясъчните дюни. Някои бяха самотни, но други се движеха на рояци. Чарли можеше да остави бариера, която да се справи със самотните, но ако дойдеше рояк, вероятно магията нямаше да издържи дълго. А и на Шаро щеше да му е скучно.
Мошеникът потупа магарето по носа и в отговор то го изгледа предано. Проклетата пустиня го накара да се превърже повече за животното, отколкото беше очаквал.
– Хайде да те напоим.
Чарли взе големия дървен леген, който ползваше за събиране на вода, махна бариерата и алармата, които го пазеха през нощта, и отвори вратата. Слънцето вече беше изгряло, но пясъкът навън беше хладен, поне на около десет метра около постройката. Чарли направи няколко крачи и сложи легенът на земята, направи няколко жеста с ръка, които му помагаха да се концентрира, и минута по-късно заваля. Валеше само в коритото, което се напълни бързо, преди Чарли да спре заклинанието с друг жест. Мошеникът напълни две манерки с вода и отпи, преди да пусне магарето да пие.
Чарли погледна нагоре, за да прецени още колко вода има, но за пореден път се убеди, че се е престарал. Когато беше в Ан Налат, никога не му се беше налагало да преценява колко вода се съдържа в един облак, но сега, седмица след като го беше откраднал, можеше да каже спокойно, че този щеше да стигне на него и магарето му за поне два-три месеца. Не му трябваше толкова много вода, но от друга страна на гилдията на магьосниците също нямаше да им трябва, така че едва ли имаше за какво да съжалява.
Чарли въздъхна и извади картата. След седмици търсене, подкупи на чиновници и разплащане с различните банди улични гаменчета мошеникът беше намерил апартамента на Яери Омид. Беше го намерил, но не беше първия. Жилището беше изоставено и претарашено. Малкото останали вещи бяха изпочупени и няколко тайника, явно преди криещи по-ценните принадлежности на бунтовника, зееха отворени. Беше чист късмет, че похитителите не бяха забелязали хлабавите дъски на пода, където между няколко закътани лични вещи мошеникът беше намерил и въпросната карта.
Беше стара, изписана върху велен и показваше пътя от границата до Ан Налат. Върху античния пергамент бяха нарисувани ориентири с относителни разстояния между тях и някой беше добавил наскоро, с ново мастило, голям хикс. Чарли искрено се надяваше това да е лагерът на бунтовниците, а не някоя фалшива карта за съкровище, каквито от време на време се опитваха да му пробутат на пазарите в по-бедните квартали.
Ориентирите поне бяха истински. Вечерта на първия ден на пътуването си Чарли крачеше в останките на малък град, където намери руините на високата колона, която някога се беше издигала от централния площад и се беше виждала от километри. В края на третия ден намери изоставената кула, която беше служила като форт на патрулите, охраняващи търговците пътуващи по пътищата на великата империя.
Чарли се обърна. За първи път беше видял високата воденица, в която бе прекарал нощта, преди три дни. Някога тук беше имало река, която мелничарят и семейството му бяха ползвали, за да мелят зърното от близките села, както навремето правеше баща му. Всичко наоколо е било нива, черна земя със златни посеви, които се веят леко от слънцето. Хора са работили от изгрев до залез, след което уморени са се прибирали в близките къщи. Сърцето на мошеника се сви. Къде ли бяха сега?
Голямото водно колело беше затънало до половината в пясък и сложният механизъм, някога въртял огромните камъни вътре, скърцаше тихо от вятъра. Нямаше посеви, само песъчинки като вълни се простираха до където ти види окото. Основите на къщите все още стояха, отново полузаровени в дюните, но дървените покриви, които някога са пазели селяните от редовните валежи, бяха изчезнали през годините, заедно с дъждовете. Проклети магьосници.
Чарли закуси със стар хляб и малко сирене, след което спря магията за растеж от кестена и другите храсти, които носеше, събра растенията в одеялата си и ги балансира върху Шаро. Магарето не беше много доволно, но мошеникът знаеше, че може да носи поне три пъти повече, отколкото беше натоварил. А и Чарли носеше човешката храна в торба на гърба си, така че смяташе, че е честно Шаро поне да носи своята. Мошеникът направи няколко жеста с ръка и останалата в легена вода се изпари обратно в облака. Легенът също застана на гърба на магарето, което го изгледа скептично.
– Стига си се оплаквал! – възнегодува мошеникът.
Чарли поведе Шаро през пустинята. Според картата лагерът на бунтовниците трябваше да е на по-малко от половин ден път от мелницата, но за разлика от другите ориентири за мистериозния хикс не беше описана посока на компаса, в която трябваше да се върви. Първият ден мошеникът се беше опитал да следва онази, която предполагаше картата, но след няколко часа ходене беше стигнал до пропаст, която беше нарисувана на няколко километра след маркировката на бунтовника. От тогава беше провел още няколко пътешествия в сравнително същата посока и няколко пъти беше стигал до същата пропаст без резултат. Днес, за разнообразие, беше решил да опита да тръгне на юг вместо на север – може би бунтовниците нарочно бяха маркирали лагера си от грешната страна на ориентира, в случай, че някой намереше картата им. От друга страна, Чарли се зачуди защо въобще ще имат карта тогава, но след това си помисли колко пъти щеше да се е загубил в пустинята без карта, преди дори да стигне до воденицата.
– Ти как мислиш, ще ги намерим ли днес? – попитай той магарето.
Шаро го изгледа неразбиращо.
Поне пътуването в пустинята не беше толкова неприятно, колкото би било обикновено. Чарли беше завързал откраднатия облак към легена и се движеше с него. Легенът стоеше на гърба на Шаро, Шаро се движеше с мошеника, така че на практика където и да ходеше, Чарли имаше огромен облачен чадър срещу слънцето. Пясъкът по принцип трябваше да се хлъзга под краката им, но мошеникът мамеше и беше омагьосал ботушите си и краката на магарето да не се хлъзгат. Чарли обикновено ползваше този трик в комбинация със заледения под, но се оказа, че заклинанието работи изключително добре и с пясък. Магията беше много полезна, когато се изкачваха по дюните. Всъщност първият път, когато срещнаха по-стръмна дюна Шаро беше забил на място и отказваше дори да се опита да се качи по нея. При нормални обстоятелства магарето щеше да бъде напълно право да се възпротиви и Чарли трябваше да покаже няколко пъти на животното как се изкачва по почти вертикални склонове без никакъв проблем, преди Шаро да се опита да го последва. След това магарето се беше отпуснало и крачеше уверено след него, оставяйки явно по-опитния от двамата да води пътя. Въпреки това първите ми две крачки по всяка дюна бяха по-бавни и неуверени, за да види дали все пак може да се изкачи по този склон. Чарли оценяваше предпазливостта му, но му беше и малко обиден, че не му вярва.
На всеки половин час мошеникът спираше и издигаше колона от пясък, от която гледаше за следи от бунтовниците. Беше сигурен, че тя се вижда от километри, но толкова далеч от града Чарли не чувстваше нужда да крие уменията си. Гледката не беше невероятна – през повечето време се виждаха само пясък и полузаровени развалини от селата, които явно бяха изпълвали региона, но нямаше следи от живи хора. Понякога се натъкваше на рояци от фантоми, които предпочиташе да заобикаля от далеч – в пустинята те бяха много по-агресивни от тези в града, а прекалено много битки щяха да изтощят дори и Чарли. Също така не искаше да наранят магаренцето му, в случай, че бариерата около него не издържеше на концентрираната сила на рояка. Мошеникът си напомни, че има Шаро само от седмица и че не трябва да прекалява с ябълките и въпреки това извади една от джоба на туниката си и му я даде. Магарето захрупа щастливо.
След два часа мотане из пустинята Чарли отново започна да изгражда колоната от пясък под краката си. Дори не беше стигнал до средата на обичайната си височина и мошеникът забеляза нещо странно. В далечината имаше рояк, но за разлика от обикновено призрачната маса, трептяща като мараня във въздуха, не се носеше безцелно напред-назад, пулсирайки, воден от волята на няколко силни фантома, докато останалите изпълняваха заповедите им с нежелание, а се движеше бързо и концентрирано в една посока. Чарли проследи с поглед фантомите, образува леща от влагата във въздуха и видя две фигури, които бяха начело на рояка. Две човешки фигури. Жена и дете. Магьосницата теглеше ръчичката на момиченцето и мяташе огнени топки на сляпо с другата си ръка.
– Трикрака котка! – изруга мошеникът и скочи от колоната.
За учудване на Шаро, Чарли се приземи без да си счупи нищо, благодарение на малко въздушно заклинание. Хвана юздите на магарето здраво и започна да нарежда и жестикулира. To се опита да избяга, когато под тях дюната се издигна, обгърна краката им и се преобразува от пясък в солидна плоча камък.
Чарли не харесваше да използва такива заклинания, тъй като изискваха прекалено много концентрация, за да не се убиеш с тях, но в момента не можеше да се сети за по-добър начин да настигне рояка. Плочата полетя с луда скорост към фантомите и големите кафяви очи на магарето погледнаха изплашено към мошеника.
– Няма страшно, всичко ще бъде наред. – успокои го и го погали по муцуната.
Докато бившата дюна летеше, Чарли започна да образува защитна бариера около Шаро – дори да не беше сигурен, че ще издържи, пак щеше да е по-добре, ако я има. Когато наближиха до рояка, мошеникът разцепи плочата на две. Задната част, където беше магарето с бариерата, се забави, оставяйки на безопасно разстояние. Предната част се ускори.
Момиченцето се препъна и изтегли жената с падането си. Тя се сви около него и тънък огнен щит ги обгърна.
– О, нечистите да го вземат! – извика от летящата си платформа.
Мошеникът вдигна ръцете си във въздуха, затвори очи и се концентрира.
– Моля те! Те вече не са твои деца, дай ми сила да ги освободя!
За момент чародеят си помисли, че молбата му ще остане нечута. Но не, тя му се усмихна отново.
Пясъкът, дюните от двете му страни на стотици метри се надигна и полетя с него. Хиляди, не, милиони песъчинки. Чарли можеше да усети атмата си във всяка една от тях. Щеше да съжалява за това после, но сега беше точно това, което му трябваше.
Чародеят се изстреля напред. Не знаеше колко бързо лети. Но крилата му от пясък летяха с него. Забиха се в телата на фантомите. Всяка една песъчинка раздра ефирните тела на фантомите. Всяка една песъчинка с неговата атма в нея. Атмата изчезна. Фантомите изкрещяха от болка. Стотици умряха в един момент, хиляди бяха ранени и щяха да ги последват скоро. Роякът изрева и се обърна. Фантомите бягаха.
Пясъкът падна, засипвайки мошеника. Чарли едва стоеше на краката си. Не знаеше колко време е стоял така. Дори не беше разбрал кога жената се беше изправила и беше скрила момиченцето зад гърба си.
– Кой си ти? – попита разтрепереният й глас.
Чарли се обърна.
– Човек, който трябва да прибере магарето си, преди да ме заведете у вас.
Усети как колената му се подкосяват. Последното нещо, което си спомняще, беше онемялата тишина на магьосницата, когато Шаро дойде в тръс и започна да яде ботуша му.

Моля последвайте Лизи тук :)

www.facebook.com/LizzyShayNechistite
www.leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay