През следващите няколко дни Елизабет се движеше като в мъгла. Знаеше, че има работа за вършене, но едва намираше сили да стане от леглото. Времето за молитви беше ужасно, защото умът й непрекъснато се връщаше към онази нощ, но по-ужасни бяха упражненията по пречистване на обладани в басейна. Все още само ги оставяха да гледат и им обясняваха, но Лизи не можеше да се съсредоточи върху уроците. Пред погледа й беше той, седнал на потопената пейка, и тя – сгушена в скута му, казвайки му, че го обича. Болката беше толкова изгаряща, колкото и срамът й и тя едва успяваше да си наложи да не избяга, а да остане там, нахлузила безизразната си маска.
Беше се опитала да заличи всяка следа от него в стаята си, надявайки се да се случи същото и в сърцето й. Изхвърли ризите му и изпра собственоръчно завивките си. Искаше да направи същото и с гривната около глезена си и иглата за коса, но не успя. Загърна ги в ризите и ги остави в боклука, но след половин час изтича обратно и ги изрови. Сега и двете стояха скътани в чекмеджето с бельото й, карайки я да се мръщи всеки път, щом го отвореше.
Камбаните, оповестяващи времето за ставане и наближаването на първият молитвен час, зазвъняха весело. Елизабет нямаше нужда от тях. Беше будна от часове, гледаща празно в тъмния таван, вместо да използва времето, за да разузнава.
Девойката се изправи бавно. Имаше чувството, че костите й бяха направени от олово и тежаха тонове. Всичко в нея я умоляваше да остане в стаята си, да се свие около празнината в гърдите си и да не помръдне никога повече. Но нямаше време за това. Нямаше да позволи на Сам – или каквото и да беше проклетото му име – да разруши повече животи, отколкото вече беше. Трябваше да се захване за работа.
Лизи облече туниката и панталоните, които носеха новите членове, и се среса пред малкото огледало, закачено на стената, опитвайки се да не се заглежда в бледият си тен и тъмните сенки под очите си. Отиде до вратата, но остана с ръка на дръжката. По някаква причина сърцето й беше подскочило и инстинктите й бяха заработили. Елизабет се намръщи, след която поклати глава, сигурна, че недоспиването вече започва да се отразява на ума й. Изправи рамене и отвори.
Веднага го позна. Още преди да е осъзнала какво вижда, още преди да е вдигнала глава към лицето му, цялото й същество откликна на присъствието му.
Сам, облечен в униформа на пазач и с ръка, отпусната върху дръжката на извитият килич, стоеше до вратата й.
– Добро утро, амара.
Плътният му глас я накара да настръхне и първата й реакция, за да се пребори с това, бе да се скрие обратно в стаята. Дори беше отстъпила навътре, преди да се усети какво прави и да спре.
– Какво… – започна на висок глас, но замлъкна, когато забеляза, че другите жрици от етажа минаваха по коридора, за да идат в банята, и им хвърляха любопитни погледи. Снижи глас и просъска: – Какво, нечистите да го вземат, правиш тук?
– Работя. – отговори й съвсем спокойно Сам.
– Работиш? – настръхна дори повече тя.
– Да. – потвърди й.
Боговете й бяха свидетели, че сериозно се замисли дали да не му забие килича отзад.
– Тогава иди и им кажи, че напускаш. – нареди му.
– Няма. – каза й невъзмутимо и преди да й е дал време да премине към изпълнение на заканата си, добави: – Назначен съм за охрана на жриците.
– А наясно ли са, че ги избиваш? – процеди Елизабет.
– Не съм аз, амара. – отговори й все така спокойно и равно.
Отново я правеше на глупачка. Тя знаеше, че е замесен. Може и да не беше отговорен за всички, но определено имаше нещо общо. А присъствието му тук само го доказваше. Доказваше и колко глупава наистина е била. Беше проявил интерес към нея чак след като научи, че ще влиза в храма. Никога не я беше искал – само информацията, която щеше да му споделя, защото му вярва. А той щеше да я носи на господарката си.
О, да, бе успяла да навърже някои неща докато се лашкаше между самосъжалението и гнева през безсънните нощи. Беше съвсем очевидно, стига да имаше кой да внимава повече в детайлите, отколкото да хвърля скришни погледи към разни мъже, когато се разхождат без риза.
Лично бе помагала с раните на Сам след връщането му от някаква жена. Франк пък й бе признал, че е контролиран от някого, на когото са му необходими Сенки. Като събра две и две, дори странното му поведение в деня на постъпването й в храма изведнъж си намери съвсем логично обяснение.
– Ако само една от Сенките изчезне, докато ти си тук, ще намеря начин да те убия. – каза му тихо. – Дори да е последното нещо, което ще направя.
Този път погледа на Сам се премести от точката над главата й, където до сега беше стоял, върху лицето й. Само че Елизабет не можеше да прочете никаква емоция. Такъв беше и гласът му, като просто се съгласи с нея.
– Добре. Ако някоя изчезне, можеш да ме убиеш. – и за разлика от до сега, добави съвсем тихо, така че никой друг да не ги чуе, ако случайно се появи в коридора: – Но има и друг убиец, амара.
– Не е ли прекрасно тогава, че великият Ка‘Раим е пазач в храма? Или може би те бива да надхитряваш само момичета? – попита го язвително.
Елизабет не изчака той да й отговори, а тръгна с едри крачки към банята.
Сам едва успя да задържи изръмжаването си. От дни чувстваше изгарящото усещане на вина в гърдите си. Задушаваше го всеки път, когато пред погледа му изникнеше пребледнялото й, потресено изражение и как пламъка в очите й беше изгаснал. Затова и сега малко си беше отдъхнал, когато видя същия този пламък отново да гори в тях. Макар и подклаждан от гняв, който е насочен към него. Страхът му от последните дни, че тя се е предала или че нещо ще й се случи, докато той обикаля улиците наоколо в търсене на душа, която да му помогне да излекува нараняванията по тялото си, постепенно изчезваше, отстъпвайки място на раздразнение. А причината за всичко това ходеше с гневни крачки пред него. Сам въздъхна и тръгна след нея, придържайки се метър назад. Искаше му се да може да й каже нещо, което да я накара да му повярва, че не е това чудовище, за каквото тя го мисли, само че каквото и да й обяснеше, щеше да звучи като жалко оправдание. Той просто нямаше какво да й предложи, нищо, което да е достатъчно добро, за да послужи за извинение и да я накара поне да го чуе, а може би и да не го гледа с чак такова отвращение. Последното го караше да се ядосва на себе си. Беше имал ужасно много възможности, в които да й каже, но го беше страх, че ще се случи това, което ставаше в момента. Но докато преди бяха навън и Чарли беше наоколо, сега Елизабет беше в проклетия храм, където върлуваше другия убиец и мошеникът все още никакъв го нямаше. Сам трябваше някак да се справи с положението, но в момента дори не беше сигурен, че е започнал добре.
Въздъхна тихо, питайки се защо му трябваше да си има хора. Животът му беше толкова по-прост, когато не трябваше да се тревожи за тях и когато разни чувства не го караха да върши неща, които иначе никога не би направил. Като например да върви след ядосана, малка, синеока фурия и да се чуди дали няма да е по-лесно просто да я грабне и да я изведе от храма. Само че колкото и пъти да му беше хрумвала тази идея, толкова пъти я беше отхвърлял почти мигновено. Елизабет искаше да е тук и искаше да залови убиеца. Искаше да помогне на жриците и беше готова да рискува всичко, така че Сам просто трябваше да се погрижи цялата каша някак да завърши добре. И явно в случая това означаваше да я придружи до баните, до които вече почти бяха стигнали.
Пред входа тя се извъртя рязко към него.
– Престани да ме следваш! В тоалетната няма как да навредя на господаря ти!
– Никой не може да й навреди.
Отговорът му бе изръмжан през зъби, защото дори и да не разкриваше нищо важно пипалата на забраната му бяха напомнили, че не трябва да зачеква темата за Малора. Не, че изгаряше да го прави. Колкото по-малко се сещаше за вещицата, толкова по-добре. Наред с всичко останало, Елизабет вярваше, че тя е просто поредното средство, което той е използвал. Не му харесваше, че тя мисли така за него, още по-малко му се нравеше, че мисли така за себе си, но отново нямаше какво друго да направи. Можеше само да я пази и точно това щеше да направи. Застана мирно и отново отпусна ръка върху дръжката на оръжието си, поглеждайки в просветващите й в синьо очи и заявявайки й съвсем спокойно:
– Ще чакам отпред да излезеш.
– Не, няма. – отсече девойката и пристъпи по-близо до него, така че той да чуе острият й шепот. – Остави ме на мира. Приключих с теб.
Сам направи крачка напред, стопявайки съвсем разстоянието между тях. Поглеждайки я отгоре, заяви:
– Аз не съм приключил с теб, амара.
Тя го изгледа сърдито, след което се завъртя и се скри в банята, затваряйки шумно вратата след себе си. Сам остана загледан след нея, след което отново въздъхна и се подпря на стената, подготвяйки се да я изчака колкото е нужно, докато тя реши да излезе. Това не беше трудно, защото работата му като пазач в храма на жриците, основно се състоеше в това да седи подпрян, да държи ръката си върху оръжието и да гледа достатъчно заплашително. Или поне с такова впечатление беше останал, когато го назначаваха. Споменът за това го накара леко да се намръщи, защото отговорникът на охраната само го видя и едва ли не набута униформата в ръцете му. Изобщо не се беше наложило да го убеждава. Това му се беше видяло малко странно, но вече започваше да му се изяснява картинката. Пазачи имаше, но не бяха достатъчно, което беше донякъде и добре, и зле. Сам можеше необезпокоявано да следва Елизабет из цялата сграда и нямаше да се стори странно на никого. Нещо, което побърза да свърши в мига, в който девойката реши да излезе от банята, да му хвърли един убийствен поглед и да тръгне нанякъде.
Казра се постара лицето му да остане безизразно, но истината беше, че не му харесваше тя да му е сърдита. Не искаше да вижда този пренебрежителен поглед, който е насочила към него. Въпреки че се опитваше да се успокои с това, че поне го поглежда и дори му отговоря. Това беше много по-добро, от онова, което се беше страхувал, че ще се случи. Вярваше, че Елизабет ще го намрази – нещо, което все още не бе сигурен, че не се е случило и в момента, и че няма да иска да има абсолютно нищо общо с него. Нито да да го вижда, нито да го чува и още по-малко да се интересува дали е жив, или не.
Сам беше успял да се самоубеди, че е подготвен за това. Че след като един ден тя разбере какво е той, ще се радва на всички спомени, които има с нея и това ще му е достатъчно. Щеше да се връща към тях, когато може и да си представя, че всичко е наред, а в действителност да се погрижи Лизи да е добре и защитена, без да й се набива в очите. Планът му беше да се навърта около нея и да се погрижи за всичко това, но изведнъж рязко откри, че въпросният план не струва. Имаше нужда от нея в живота си, защото тя беше всичко топло, светло и красиво, което познаваше и на което държеше. Болката в очите й режеше по-дълбоко и болеше по-силно от всичко, което Малора някога му беше причинявала, а Лизи дори не го докосваше. Беше направо плашещо през какви неща е успял да оцелее през десетилетията до момента, но един ден мълчание и няколко гневни думи го бяха изплашили като нищо до сега. А в гърдите си Сам усещаше някаква нова, огромна дупка, която нямаше представа как да запълни. Знаеше единствено, че присъствието на девойката прави усещането по-поносимо.
Сам не разбираше много от хората и това, което ги мотивира, а сега му се искаше да има малко по-ясна представа, за да може някак да накара Елизабет да му прости. Поне беше успял да се доближи до нея по начин, който му гарантираше, че тя няма да успее да го накара да се махне. Това беше някакво начало. После щеше да открие как да й покаже, че не е чудовище. Или поне вече не беше само това. Тя, нарочно или не, го беше накарала да поиска да се промени. И преди не му беше харесвало да убива безпричинно, но сега беше различно. Всички около Сам бяха или убийци, или под чара на Малора, или на него не му пукаше за тях. Но с девойката беше различно и да вижда болката й за някой напълно непознат, когото дори не е срещала приживе – това го накара наистина да се замисли, че не би искал да е чудовището, което тя вижда. Искаше да е нещо повече от това. Искаше да я накара отново да се усмихва и да вижда в него нещо повече. Нещо, което поне малко да прилича на същество от този свят, в който и тя живее.
– Не! Не го правиш по правилния начин! – гласът на ядосаният Главен жрец прекъсна мислите на Сам, връщайки го към действителността и карайки го да напрегне слуха си, за да може да чуе още от случващото се зад вратата: – Правилният начин е само един, Лин! – продължи възмутено мъжът: – Показах го вече няколко пъти. Другите успяват да го направят, само ти не искаш. Как ще станеш жрица и ще спасяваш животи, като не желаеш да се научиш?
Последвалият отговор беше прекалено тих, за да разграничи думите, но Сам със сигурност позна гласа на Елизабет, която беше гневно прекъсната:
– Не! Тук се работи само по един начин! Правилният. Започвай!
Ръката му беше на вратата, преди да се е усетил. Сам я отдръпна с ръмжене. Колкото и да не понасяше някой да й повишава тон и да я унижава, не можеше да нахълта вътре и да счупи врата на жреца. Не и ако не искаше новината за това да стигне някак до Малора и тя да научи какво прави той в свободното си време и с кого. Не и ако се надяваше на поне някакъв шанс да говори с Елизабет отново.
Казра се върна на поста си до вратата.
Отвътре долетяха още няколко пъти виковете на жреца и възмущението му от каквото Лизи правеше или по-точно не прави, преди явно часът да се обяви за приключил и всички да напуснат. Сам отново тръгна след нея, като този път тя дори не го погледна. До края на деня тя премина през още няколко обучения, включително и долу при басейна, след което домакинската работа беше разпределена и на нея се падна да пере. Сам, от своя страна, нямаше нищо за вършене. Нямаше от кого толкова да я пази и мислите му необезпокоявано се завъртяха към все по-мрачни кътчета на съзнанието му. Не беше продуктивно, затова побърза да насочи вниманието си към моментната ситуация и какво може да направи сега.
Той беше единият, заради когото изчезваха жриците, но Малора нямаше да иска нова играчка отново скоро. Обикновено след някое от наказанията и губеше интерес към него и забравяше поне за няколко дни, че съществува, така че всъщност моментът беше добър. Трябваше само да намери другия убиец и да му попречи да нарани още някой.
Изсумтя тихо, когато осъзна, че някак беше спрял да мисли само за спасението на Елизабет и вече мислеше за всички жрици. Това определено нямаше да е здравословно за него и щеше да доведе до последствия. Само от мисълта за това и усети как раните му запулсираха и запариха под кожата му. Предишната вечер беше успял да намери призрак, който да изяде, но енергията на съществото беше достатъчна, за да излекува само раните на тялото, но не и на същността му. Ако беше потърсил още ден или два, може би щеше да намери още някой, който да подобри положението, но истината беше, че не му се рискуваше да оставя Лизи без подкрепление в любимото място на лов на другия. Щеше да се справи и така, просто щеше да е по-трудно. Което го навеждаше и на втория му проблем. Останалите пазачи.
Сам бе разменил едва няколко думи с тях, но и това му беше достатъчно. Охраната на жриците се състоеше от техни роднини, мъже Сянки, както и от няколко толкова пропаднали бездомници, които никъде другаде не биха наели, вероятно защото не ставаха за нищо друго, освен да подпират стената. И всичко това трябваше да опази храма. Наистина не трябваше да се учудва, че когато каза, че е бивш наемник и желае да постъпи на работа, едва успя да довърши изречението си, преди да му тикнат униформата в ръцете. Почти никой тук не знаеше как да държи оръжие, а ако случайно това му беше известно, не можеше да направи нищо повече с него, освен да го размахва, сякаш се опитваше да убие муха. Човек можеше да изпразни целият храм под носовете им и те нямаше да разберат. И ако преди това бе добре дошло за Сам, сега положението беше различно.
Мъжът въздъхна, чудейки се дали е разумно всъщност да приложи планът си в действие. За него щеше да е много по-безопасно, ако просто си затвори очите и не направи нищо. Просто да изчака времето да изтече, с Елизабет да хванат убиеца и тогава храмът да остане зад гърба й. Чиста и проста работа, която нямаше да усложни живота му кой знае колко. Това беше разумния начин на действие, но явно разумът на Сам беше заминал някъде, ограбен от две сини очи, които го гледаха осъдително.
Нечистите да го вземат, искаше да бъде достоен за нея. И дори и тя никога да не му простеше, той беше длъжен поне да опита. За щастие, тя му беше посочила пътя. Само трябваше да се погрижи никой повече да не изчезне от храма. Единствено да попречи на себе си да отвлича повече Сенки. Лесна работа.
След като се прибра за почивка, се приближи към десетината стражи, които бяха насядали около една маса и тихо си говореха, докато мятаха карти. Огледа ги критично – отпуснати, нетренирани и с празни изражения – и въздъхна примирено. Как, нечистите да го вземат, беше стигнал до тук?
Един от тях надигна бутилка хе’ер. Сам я грабна от ръката му, карайки го да се задави, а останалите да го изгледат ядосано. Възмущението им се стопи, преди да е излязло от устните им, а гневът им премина в несигурност и дори страх, щом осъзнаха, че е способен да счупи вратовете им с една ръка.
Не, наистина – лесна работа.
Щом стражът престана да кашля, Сам остави бутилката на масата. В настъпилата тишина, лекото потропване на стъклото по дървото прозвуча като гръм.
Убиецът обходи всеки един от тях с поглед, уверявайки се, че дори и повечето да бяха склонили глава като нахокани кучета, със сигурност бе приковал вниманието им. Пое си дъх и ги информира:
– Ще ви науча как да се биете.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay