Убиецът я преследваше упорито. Където и да отидеше Елизабет, той беше само няколко крачки от нея. Наблюдаваше я неспирно и, както бе открила една нощ, когато едва не се спъна в него по пътя за тоалетната, пазеше пред вратата й независимо от часа.
Беше там, или застанал мирно до стената, или нахално седнал до нея, когато тя се хранеше. Беше близо, когато тя влизаше в параклиса, за да се моли. Чакаше отвън пред кабинетите, където ги обучаваха на всичко, което трябваше да знаят за Ну’Ахра, предсказанието за завръщането й и как да се справят с фантомите. И определено можеше да чуе всеки път, когато жрец Гириш й се караше, защото не прилага “правилният” метод.
Това може би я вбесяваше повече от всичко, и то не само защото точно Сам знае за унижението й и за наказанията, които си печелеше, а защото й беше показал по-лесен, по-естествен, по-… добър начин да използва уменията си. Да го захвърли и да започне да изпълнява насоките на жреца беше като да се научи да пише с крака си, когато все още ...