Убиецът я преследваше упорито. Където и да отидеше Елизабет, той беше само няколко крачки от нея. Наблюдаваше я неспирно и, както бе открила една нощ, когато едва не се спъна в него по пътя за тоалетната, пазеше пред вратата й независимо от часа.
Беше там, или застанал мирно до стената, или нахално седнал до нея, когато тя се хранеше. Беше близо, когато тя влизаше в параклиса, за да се моли. Чакаше отвън пред кабинетите, където ги обучаваха на всичко, което трябваше да знаят за Ну’Ахра, предсказанието за завръщането й и как да се справят с фантомите. И определено можеше да чуе всеки път, когато жрец Гириш й се караше, защото не прилага “правилният” метод.
Това може би я вбесяваше повече от всичко, и то не само защото точно Сам знае за унижението й и за наказанията, които си печелеше, а защото й беше показал по-лесен, по-естествен, по-… добър начин да използва уменията си. Да го захвърли и да започне да изпълнява насоките на жреца беше като да се научи да пише с крака си, когато все още има две здрави ръце. Колкото и пъти да се опиташе, времето, прекарано в съня с Ка’Раим, беше превърнало използването на атма почти в рефлекс. Месеци й отне само да спре да се страхува от магията си и да я позлва за нещо по-различно от палене на атеши, а сега от нея искаха да започне отначало. Това, че не се справяше както се очакваше от нея, дразнеше преподавателят й и я караше да изпъква дори повече. А това не беше добре – не и ако искаше да свърши онова, за което бе влязла тук. Планираше как да влезе в архивите, където държаха документация за всеки постъпил член, откакто й дадоха униформата на новак, но между наказанията, които Гириш й раздаваше като бонбони, и Ка’Раим, който не я оставяше на мира, засега все още не можеше да намери удобен момент.
Дори сега убиецът чакаше до входа на подземната зала, където всички нови се бяха събрали да наблюдават пречистване на обладан. Елизабет дори нямаше нужда да се обръща, за да знае, че е там – усещаше погледът му, впит като жило между плешките й. Едва успяваше да се удържи и да не започне да търка мястото с ръка. А щом погледнеше водите на басейна, си спомняше топлината на кожата му, всяко негово докосване, всяка бавна, нежна целувка, с която я бе омагьосал. Спомняше си и гласът му, тих и само за нея, когато й казваше, че я обича.
Когато я лъжеше и си играеше с нея, правейки я на глупачка. За втори път.
Идваше й да му извие врата, но можеше единствено да стиска ръце в юмруци. Никой друг обаче не изпитваше подобни чувства. Даже напротив – всички изглеждаха впечатлени от високия мъж, чиято униформа не успяваше да скрие мускулестото тяло под нея. Фактът, че някак си бе успял да сплаши и стражата, така че поне един да присъства на практическите упражнения, ги караше и да бъдат много по-спокойни. Само ако знаеха, че бяха пуснали вълк в кошарата…
– Лин! – сърдитият глас на Гириш я сепна. – Чу ли какво ти говоря?
Не.
– Да, к‘ахин. – отвърна.
Погледът й зашари по лицата на всички останали и онова, което видя, не й хареса особено. Каквото и да бе казал, жриците не изглеждаха никак доволни, а израженията на останалите бяха смес от притеснение, несигурност, а в случая на трите момичета, които стояха малко по-встрани – и завист.
И трите бяха облечени в облечени в червени одежди и носещи тежките огърлици със сребристо-синкавите камъни, които се раздаваха на сайтавите – онова, което тук, в храма, можеше да се нарече калфа. Вече бяха преминали през началното обучение, бяха изтърпяли наказанията, които се раздаваха при несправяне и се бяха отличили по някакъв начин, за да спечелят правото на малко независимост. Позволяваха им сами да пречистват по-леки случаи на обладани, като дори ги пращаха и на домашни посещения.
Трите обаче не бяха кои да е сайтави. Елизабет не бе успяла да завърже някакви особени дружби в храма досега, но бе чувала как останалите новаци говорят за Дамила и „придворните“ й. И трите бяха дребни благороднички. Според някои бяха изпратени в храма, защото тук можеха да получат най-доброто обучение, което някоя Сянка можеше да получи. Други смятаха, че бяха тук по същата причина, поради която и всички останали. Трети, шепнешком и след като бяха проверили, че Дамила няма да ги чуе, казваха, че една Сянка не може да допринесе нищо на рода си, така че е най-лесно да бъде заточена тук, където няма да пречи. А ако случайно постигнеше нещо забележително или пък помогнеше на някой нещастник? Нямаше нищо по-лесно от това семейството й да се похвали със саможертвата на милата си дъщеря, която се е отказала от удобствата на дома си, за да се отдаде на благородната кауза. И просто така репутацията им в очите на обикновените хайранци щеше да се подобри.
Елизабет не знаеше кое е вярно, но едно бе очевидно – и на трите не искаха да бъдат тук, а фактът, че бяха, ги изпълваше с яд и неприязън. Яд и неприязън, които гледаха да не задържат в себе си дълго и си изкарваха върху останалите.
– Тогава идвай тук.
Жрецът посочи до себе си в басейна. Веждата на Елизабет потрепна, но девойката успя да я спре, преди да е хвръкнала нагоре въпросително. Тръгна покорно към басейна, слизайки по стъпалата внимателно. Последното, което й трябваше, беше да се подхлъзне и да се пльосне във водата. Щом застана до Гириш, мъжът махна заповеднически с ръка.
– Доведете го.
Иснани се прокашля и внимателно каза:
– Не съм убедена, че това е най-подходящият обладан за първо пречистване.
– Напротив. Това е най-подходящият кандидат за нашата Лин. – Главният жрец се усмихна студено, но преди Иснани да е успяла да възрази отново, той отново нареди: – Стражи, доведете обладания!
Елизабет най-накрая си позволи да погледне към Сам. Изражението му беше напълно непроницаемо, но очите им се срещнаха, преди убиецът да излезе навън. Трая само секунда, но и тя й стигаше, за да чуе онова, което й казваше толкова ясно, сякаш го бе изрекъл в главата й.
“Не ми харесва. Ще се справиш. Тук съм.”
Елизабет се затвори изцяло за чувството, което се опита да си проправи път към сърцето й. Не можеше да направи нищо за раздразнението, което изпитваше към себе си, че изобщо все още е способна да изпитва каквото и да е към него. Трябваше да се е намръщила или пък той да я е подушил някак, защото когато се завърна с обладания, безизразната му маска се пропука в объркване. Девойката го игнорира напълно, насочвайки вниманието си върху мъжа, когото водеше.
Беше изключително слаб и с изпито, ъгловато, уморено лице. На светлината от атешите и басейна дълбоките сенки под очите му ги караха да изглеждат вдлъбнати в черепа. Честно казано, приличаше на много от жителите на Бедняшкия квартал, но дрехите му бяха прекалено хубави, макар и да висяха върху кльощавото му тяло като върху плашило. Можеше да ги е отркаднал, помисли си Лизи. Недоимъкът отърваваше хората от всякакви досадни неща, като моралните задръжки, например. Същото правеха и фантомите.
Мъжът вървеше покорно към басейна, воден от Сам. Елизабет беше присъствала на няколко пречиствания и досега при всяко едно от тях обладаният бе започвал да буйства, дърпайки се в опит да избяга. Фантомите знаеха, че се намират сред Сенки, които могат да ги изтръгнат от убежищата им. Усещаха и магията на водата и се бояха от нея, но този път мъжът се движеше като в транс.
Елизабет се пресегна със сетивата си към него. Споменът за последната й мисия с Финиан и жената, която отказваше да умре, я преследваше в сънищата й по-често, отколкото искаше да си признае, а перспективата да се срещне с нещо подобно наяве отново съвсем сериозно караше иначе приятната хладка вода да се превърне в лед около кръста й. Когато не почувства странното усещане за нещо напълно нередно у човека и вместо това напипа познатото излъчване на най-обикновен фантом, си отдъхна на глас. Чувайки въздишката й, Гириш се подсмихна.
– Лин, – започна той. – ще ни кажеш ли правилата за премахване на фантом?
– Локализация, заключване, вадене. – изреди бързо девойката.
Жрецът се смръщи.
– Правилно. – каза, видимо недоволен от факта. После обаче се подсмихна. – Да започнем с първата стъпка. Къде е фантомът?
– Увит около прешлените в основата на врата му. – отвърна отново веднага Елизабет. Трябваше да спре до тук, но виждайки намусеното му изражение и нежеланието му да потвърди, реши да го притисне: – Виждате го, нали? Ето там. Две пипала са се протегнали към мозъка и…
– Виждам. – излая жрецът.
От редицата на новаците започнаха да се чуват подкашляния и давене, докато се мъчеха да не се разсмеят. Рамая Фараз, сестрата на далшира, бе една от онези, които неуспешно се мъчеха да скрият усмивките си с ръка. По намръщеното лице на Гириш пропълзя червено и Елизабет не беше сигурна дали е от гняв или от срам.
– Фараз-авазари! – изплющя гласът му. Фактът, че се осмеляваше да се обръща с такъв тон към любимата принцеса на Хайрани, бе по-добро от всяка закана или мъмрене. Всички замлъкнаха. Гириш продължи меко: – Обяснете какво е заключването.
Рамая и Елизабет се спогледаха, успявайки в този кратък момент да предадат съчувствието си една към друга.
– Фантомът се заключва на място с помощта на атма, като по този начин се предотвратяват атаки.
– И? – подкани я с жест.
– И помага за по-лесното пречистване.
– А как се изважда? – жрецът отново върна вниманието си върху Елизабет. – Лин?
– Отново с атма.
– Е, поне знаете теорията. – измърмори той, отново недоволен. – Да видим сега дали ще можете да я приложите на практика. Лин, улови фантома.
Елизабет бе усетила, че цялото упражнение върви натук. Както и жрецът знаеше много добре, че тя не е способна да изпълни нареждането му. Не и както неговият метод изискваше.
– Моята атма не работи по този начин…
– Използвам атма от над шестедсет години! – прекъсна я Гириш. – Знам прекрасно как работи и как не работи! Това, че ти си мързелива и несхватлива, не е оправдание!
Този път Дамила и приятелките й се закикотиха, а Лизи беше онази, чието лице запари неприятно. Чу се тихо ръмжене. Сам стоеше на ръба на басейна, впил поглед в гърба на жреца. Изглеждаше сякаш сериозно обмисля дали да не скочи във водата и да го фрасне. Жрецът започна да се обръща към него, но тогава Рамая избъбри припряно:
– Луната ми е свидетел, вятърът е доста силен днес! В тези пещери става страхотно течение!
Елизабет я изгледа. Течение? Сериозно? Принцесата вдигна безпомощно рамене и се усмихна криво. Оправданието й обаче явно беше свършило някаква работа – основно да ядоса още повече Главният жрец, защото дръпна обладаният за ръката, накара го да седне на пейката и го посочи.
– Започвай, Лин! И без повече глупости!
Елизабет потисна въздишката си. Колкото и пъти да се опиташе да му обясни, че умението й е тясно свързано с кръвта й и не може да борави толкова свободно с магията си, колкото очевидно всички останали Сенки, той отказваше да го приеме. Не можеше да заключи фантома. Не можеше и да го извади. Поне не и без да е изградила моста между кръвта и магията си.
Това обаче не означаваше, че не може да го направи изобщо.
Никога не се бе опитвала да го направи нарочно. И двата пъти просто се беше случило в отговор на страха й, когато онова нещо вътре в нея се събудеше. Франк… Сам й бе обяснил в сънищата, че това е само магията й, а не някакво скрито чудовище и няма защо да се бои от нея, но Елизабет никога нямаше да забрави в какво я превръщаше, ако й позволеше. Онази нощ, когато уби работника, Сянката бе взела превес. Не я интересуваше нищо друго, освен да се докопа до фантома, който го контролираше. Дори не се замисли, когато прободе сърцето му.
Никога нямаше да си позволи да забрави това. Никога.
Знаеше обаче, че вече има повече контрол. Нямаше просто да потъне в усещането и да се подмами от обещанието на атмата си, че всичко ще е наред, защото знаеше, че е лъжа. И макар в момента да не искаше да бъде на един континент с него, с Франк бяха работили ден след ден в продължение на месеци в сънищата, докато тя не се научи как лесно да разгръща сетивата си и като продължение на това – и онова нещо, което й позволяваше да контролира фантомите. Той й бе обяснил, че всички Сенки го умеят, някои по-добре от други. Беше й казал, че тя има потенциал да бъде от тях. Сега Елизабет се съмняваше дали не я е излъгал и за това, както и за много други неща. Дали не я е обучавал грешно през цялото време, за да бъде безсилна, когато най-накрая я предаде за последен път. Може би в храма действително преподаваха правилният начин. Може би грешеше да чувства увереност, че може да се справи…
– Лин! Още колко време смяташ да стоиш така? Вече си имаме достатъчно статуи! Размърдай се!
Елизабет трепна и стисна мокрите краища на туниката си. Не се беше чувствала толкова несигурна, неука и неумела от първият път, в който научи, че има атма и не знае нито как да я използва, нито как да не го прави. Изведнъж фактът, че всички погледи са насочени право към нея, стана болезнено очевиден. Дойде й да избяга, да се скрие, но стореше ли го, щеше да бъде много по-зле от сега. Беше едно да е известна като некадърната жрица и съвсем друго – като онази, която си е плюла на петите. Хората бяха склонни да пренебрегват бездарните, но всички щяха да сочат с пръст страхливката. А това нямаше да й помогне да се движи в сенките на храма.
Преглътна, пое си дъх и погледна към обладания. Две жрици го държаха на място, макар той да не беше помръднал и мускул през цялото време, откакто го бяха довели. Високата фигура на Сам се извисяваше над него, хвърляйки сянка. Елизабет отказа да вдигне глава по-далеч от ботушите му.
Затвори очи, вдиша дълбоко отново и издиша бавно, опитвайки се да изчисти ума си от всичко ненужно. След това протегна сетивата си, докосвайки с тях фантома. Той стоеше там, увит плътно около костите на мъжа. Беше наясно, че ще се случи нещо, но все още чакаше да види как да реагира.
Елизабет опита да изтласка атмата си към него, както Гириш ги бе учил. В отговор тя се размърда под кожата й. Обикновено това бе моментът, в който девойката трябваше да се рани, за да й отвори път, но сега се опита да я концентрира във върховете на пръстите си, протягайки ръка напред. Усещането не беше приятно. Колкото повече магията стоеше там, толкова повече невидими нажежени иглички започваха да се забиват под ноктите й. Все едно енергията прояждаше плътта й отвътре.
– Спокойно, Лин. – мекият глас на Иснани беше като милувка. – Не бързай. Ще се справиш.
Гириш изсумтя.
– Ако целта е да изчакаме горкият човек да почине – определено ще се справи. Скоро не съм имал злощастието да обучавам толкова некадърна…
Фантомът се раздвижи. Елизабет го видя първа, а после вече беше късно за останалите.
Мъжът оживя, изтръгна се от хватката на жриците и скочи толкова високо, че на Лизи й се стори, че е полетял. Капки от мокрите му дрехи заваляха като дъжд върху тях, а в следващия момент се приземи до нея и я блъсна назад. Сега сякаш тя полетя, докато не се удари в грапавата стена на няколко метра назад. Въздухът излезе от дробовете й със стон и тя не успя да си поеме нова глътка, защото обладаният вече беше при нея. Сграбчи я за гърлото и я вдигна нагоре, докато не я изкара цялата от водата.
Елизабет паникьосано стисна китката му с двете си ръце, мъчейки се да я откопчае от себе си, като същевременно риташе и с крака.
– Глупава Сянка. Не знае как да използва атмата си. – чу се съскане на език, който не беше нито ривски, нито хайрански, но тя веднага разпозна. – Горката.
Нещо се появи от врата на обладания от дясната страна. Нещо остро като нож, което рязко сряза кожата му отвътре, отваряйки си дупка. Острието се прибра и само след малко през отвора, окъпано в кръвта, се провря безформеното, лигаво тяло на фантома.
Цветни петна бяха затанцували пред погледа на Елизабет, а сега черно поглъщаше периферията на зрението й. Тя се забори по-отчаяно от преди. Нечистият пълзеше по ръката на мъжа към нея. Нямаше лице, нямаше очи, а тялото му сякаш бе безкрайно дълго, все още излизайки от раната.
– Глупава Сянка. – повтори съществото. – Не става за нищо. Няма смисъл от нея, нали? Не, никакъв смисъл. Ще е по-добре без нея.
Елизабет се помъчи да залюлее тялото си, така че да увие крака около ръката на мъжа и да я извади от ставата, но ставаше ясно, че няма да успее, дори ако не се задушаваше. Тялото й бе прекалено слабо. Нетренирано. Нямаше абсолютно нищо общо с уменията й в сънищата.
А фантомът вече бе до лицето й.
– Но може да не е толкова безполезна. – каза й. – Може да става за храна. Да опитаме ли? Нека опитаме.
Пред погледа й през средата на безформената маса се появи гнойно зелена ивица, която започна да се разширява. Все по-широко и по-широко, отркивайки ред след ред остри тънки зъбки.
Атмата й полудя вътре в нея, молейки я да й даде свобода. Нечий глас, идващ от много далеч, я викаше. А създанието пропълзя последните няколко сантиметра и впи зъбите си в лицето й.
Първо усети студ. После парене. Накрая болка. Болка. БОЛКА.
Фантомът я изяждаше. Отвътре. Душата й. Късаше и поглъщаше парчета, а болката… Болката я караше да осъзнава с кристална яснота, че не е мъртва и тази агония няма да спре, докато не умре. Богове, искаше да умре! Искаше това да спре!
Пък и щеше да е по-добре за всички, ако я нямаше.
Последната мисъл. Това не беше нейно. Вече не.
Фантомът. Фантомът се опитваше да отрови ума й.
Чист гняв пламна в нея, изгаряйки мракът, който ограбваше зрението й, заглушавайки дори крясъците на същността й, докато съществото я глозгаше.
Беше й дошло до гуша всички да се опитват да я манипулират. Проклета да беше, ако го позволеше на фантом!
Искаше да си хапне? Елизабет щеше да му сервира.
Когато стисна ръката на мъжа този път, беше за да го задържи на място. Кръвта й, остра, назъбена, смъртоносна, се изля в отворената паст на фантома. Той изпищя и се опита да се отдръпне, но тя го задържа на място, пълнейки го с атмата си, изгаряйки го с нея отвътре, както той се бе опитал да направи с нея. Искаше да проточи агонията му, да го боли през всеки оставащ миг от живота му, да разтегне този миг до безкрайност.
Твърде скоро тялото му се разтвори в сребърен прах. Силата на мъжа изчезна в същия момент. Кокалестите му пръсти се разтвориха и тя падна.
Водата я заля, а с нея се завърна и болката.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay