Щом вратата се затвори зад гърба им, Сам веднага пусна ризата на Чарли. Всъщност се беше зарадвал, когато усети бариерата на мошеника около стаята на Лизи. Не му хареса това, че двамата са под нея, но знаеше, че говорят за нещо, което явно никой не трябваше да чуе. Може би дори той. Мисълта накара неприятно чувство да го прободе в гърдите. Същото неприятно усещане, което го пронизваше, когато видеше Елизабет да се усмихва на Хирса. Сам побърза да го прогони и да се съсредоточи върху положителните неща. Като това, че Лизи му беше проговорила и дори го беше пипнала. Също така Флетчър най-сетне се беше завърнал и макар прашен, мръсен и доста изгорял, изглеждаше добре.
– Изглеждаш ужасно. – уведоми го Сам.
– Аз се разхождам в пустинята цял месец. – ухили му се Чарли. – Какво е твоето извинение?
Сам се замисли за миг, позволявайки си да отчете нестихващата болка в гърдите си, която така и не беше отслабнала кой знае колко и от опит знаеше, че няма да се случи, докато не намери някоя душа, която да погълне. Нещо, за което също нямаше време в момента, а и всъщност не желаеше да обсъжда с Чарли, затова сви рамена и каза:
– Нямам. – и поведе мошеника към крилото на стражата: – Искаш ли храна?
– Тъкмо мислех да те попитам същото. – отвърна Чарли.
Дори и Елизабет да му беше издействала някаква степен на свобода, не беше безопасно за Флетчър да бъде виждан тук, особено когато далширът и гвардията се разхождаха наоколо. Сам го изведе през страничния вход навън. Двамата дори не надникнаха в ресторантчетата и кръчмите в близост до храма – всички щяха да са пълни от жрици и семействата им. Вместо това продължиха по по-тесните улички, докато не стигнаха една от странноприемниците, които рибарите обичаха да посещават. Миризмата може и да не беше най-приятната на света, но пък точно тя гарантираше, че шансовете някой да ги потърси тук ще си останат малки. Все пак убийците, дори бившите, които са преследвани от закона, трябваше да имат по-приятни места, където да обядват.
Сервитьорката изглеждаше отрудена и отегчена от живота, но точно с две думи Чарли успя да я накара да се усмихне, изчерви и закикоти като млада девица. Сам стоически изтърпя флиртуването и закачките, като накрая жената обяви, че ще дойде с поръчката им. Убиецът дори не бе успял да направи такава.
– Е? – Чарли потропа с пръсти по дървената маса. – Слуша ли, докато ме нямаше?
– Защо? – попита го с подозрителен поглед. Чудеше се колко точно информация ще успее да изкопчи от него: – Амара казала ли ти е нещо?
– Каза ми много неща. – отвърна Чарли.
Сервитьорката се върна с две бутилки хе‘ер. Едната остави внимателно пред мошеника. Другата натика в ръцете на Сам, без дори да го поглежда. Последваха още няколко минути кикотене, преди най-накрая да се махне. Той едва изчака тя да се отдалечи достатъчно и припряно попита:
– Каза ли ти защо днес плака?
– Само, че е труден ден за нея. – отвърна Чарли и отпи от хе‘ера си. – Очаквано, като се позамислиш. Все пак е ден за свиждане, а тя няма семейство, което да дойде да я види.
На Сам му идеше да си удари главата някъде. Отговора беше пред очите му. Буквално. Но така и не се беше сетил за точно това. Семейството за него до скоро не значеше нищо. Просто дума. Но за Елизабет не беше така, а вече и той започваше да разбира какво значи да не може да видиш някого, на когото държиш. Майка й, баща й – нямаше ги тук, бяха я изоставили и тя беше сама в непознат град. Последното го накара да оголи зъби и да изръмжи тихо.
– Тя не е сама. Има нас.
– Така е. – кимна Чарли. – Но това не означава, че родителите и приятелите й от Рива няма да й липсват. Особено като вижда как всички се събират отново. – облегна се назад в стола си и каза: – Тя е само на шестнадесет, Сам. В някои аспекти е още хлапе.
Още едно нещо, което Сам забравяше. Покрай седмиците прекарани с нея в сънищата, а и на живо, се беше научил да уважава бързия й ум, а когато веднъж се почувстваше сигурно – започваше да се държи по-отговорно и самоуверено, отколкото момичетата на нейната възраст изобщо можеха да си мечтаят. Само че тези момичета не бяха преминали през това, през което на Елизабет й се беше наложило. През което той я беше прекарал. Сигурно докато е жив нямаше да си прости за първите дни от срещата им, когато за него тя просто беше по-упорита Сянка. Първата, която му се опълчваше и не се предаваше. Споменът за това болеше дори по-силно от липсващите парчета на същността му. Но това беше нещо, което Сам знаеше, че никога няма да успее да поправи. Каквото и да стореше, каквото и да й дадеше, никога нямаше да се реваншира за мъченията. Но проклет да беше, ако допуснеше нещо да й липсва. Щеше да намери начин да я накара да не се чувства самотна на тези срещи, но не можеше да доведе родителите й тук и да ги застави да са мили с нея. Сам грабна хе‘ерът и отпи няколко големи глътки, преди да остави шишето на масата и да погледне войнствено мошеника:
– Следващия път ще я изведеш на разходка и обяд.
– Ще я изведа, но не защото ти ми казваш. – отвърна Чарли и размаха ръка в негова посока, докато доближаваше шишето към устата си. – И като цяло не се опитвай да правиш това. Лизи няма да й допадне да научи, че някакви хора искат да са й приятели, само защото си ги сплашил. Ще я накараш да се чувства жалка.
– Не съм сплашвал никого. – заяви му Сам. Образът на далширата да изплува в главата му, заедно със звука от смеха на Лизи. Последните дни това беше най-хубавото нещо, което беше чувал от страшно много време насам: – Тя сама си намери приятелка и двете се харесват.
Разговорът им прекъсна, когато новата обожателка на Чарли се върна с храната. Когато най-сетне останаха сами, Сам побутна чинията си в страни, облегна лакти на масата и измери Чарли с поглед.
– И като заговорихме за нови приятели, ти намери ли някакви, докато се разхождаше?
– Да. – отвърна той с пълна уста. – Но решихме само да си пращаме картички за празниците.
– Какво? – изгледа го объркано Сам. Не можеше да реши дали това беше още една от шегите на мошеника, или този път си беше загубил ума и говореше истината; – Защо?
Чарли повдигна рамо и продължи да се храни. Сам продължи да го гледа още няколко секунди, преди всъщност да разбере какво се е случило.
– Харесал си ги! – обвини го разочаровано: – Видял си ги. Поговорили сте си и си ги харесал. – поклати глава и потърка лицето си с ръка. – Не може да харесваш всички, Чарли.
– Не харесвам всички. – измърмори той.
– Така ли? – изгледа го криво: – Да не би случайно наградата за главата ти да е паднала, да са те върнали в Кантората и бизнесите и парите ти пак да са твои?
– Ще се оправя. – когато Сам го прониза с неодобрителен поглед, мошеникът изпуфтя. Остави вилицата си, погледът му стана сериозен и той зашепна остро: – Те се борят да оцелеят и да осигурят някакъв живот за семействата си. Принудени са били да напуснат домовете си и да живеят в пустинята на място без вода и без храна, но някак си са намерили начин да си набавят едва достатъчно и от двете. Ако бях довлякъл хлапето, щеше да пропее и сигурно щяха да го завлекат обратно да гледа как семейството му умира. Лунаратът и водните магьосници и сега ги убиват бавно. Проклет да бъда, ако участвам в това!
– Направил си им и кладенец. – не беше въпрос.
– Само го напълних. – отвърна Чарли.
Сам изсумтя скептично. Познаваше Флетчър достатъчно добре, за да знае че мошеникът никога нямаше да остави хората да умират за вода в пустинята, ако има как да им помогне. Дори и това да не е в негова изгода. Дори и живота му да продължи да е по-голяма каша. А по-лошото беше, че самият той започваше да разбира защо Чарли върши тези неща и това му харесваше дори още по-малко.
– Как ще оправим тази каша? Не може вечно да се криеш.
– Няма да е вечно. – Флетчър се облегна назад и пак започна да се храни. – Ще измисля нещо.
– Аха. – изобщо не беше съгласен, че ще стане толкова лесно.
Сам въобще не бе толкова сигурен, че ще стане толкова лесно. Бяха се събрали твърде много проблеми, които трябваше някак да се разрешат, само където Сам не знаеше нито как, нито вече от къде да започне. Само за няколко седмици ръцете му внезапно се оказаха толкова пълни, че не му достигаше време, а прищевките на вещицата се нареждаха някъде в дъното на списъка му. Първо трябваше да изкопчи някак какво още са си говорили двамата с Лизи, да открие как да оправи нещата с нея, да оправи някак положението на мошеника и в същото време да запази жриците в храма живи, докато хванат и елиминират убиеца. Трябваше да запази и Лизи жива, а покрай нея и Рамая. Хората му току-що се бяха увеличили с още един, а той даже не разбра как се случи това. Въздъхна тихо и дояде храната си, а в главата му се блъскаха всички тези мисли, докато не стана съвсем пълна каша. Тогава посегна към хе‘ера и отпи, надявайки се газираната напитка да отмие горчивия вкус на безпомощност. Не се получи, а когато след малко усети нещо да го убива и бръкна в джоба си, дори не се изненада да напипа шахматната фигурка. Не беше усетил кога точно се беше появила, но това значеше, че към нещата, които не иска да прави, се добавяше още едно. Извади топа от черен филигран на масата, побутвайки го разсеяно с палец. Черните очи на гарвана, кацнал на върха, сякаш го подканяха да спре да се мотае и да се захваща за работа.
– Какво мислиш да правиш сега? – събори фигурката и погледна към Чарли.
– Ще намеря къде да остана. Имам и малко недовършена работа. – отвърна мошеника и кимна към топа. – Няма ли да тръгваш?
– Не. – отговори му. Чарли сигурно щеше да предпочете някое от скривалищата в близост до храма, което устройваше Сам. – Каква работа?
– Недовършена. – повтори той и го изгледа. – Как така „не“?
– Така. – отговори му и изчака сервитьорката да им донесе по още един хе‘ер и да се махне, преди да допълни: – Не съм в настроение сега за това, а и нямам време. Ще се справят и без мен.
– Аз съм изгоненият от Кантората, не ти. Не би трябвало да си забравил, че не работи така. Не и за теб. – каза му Чарли и присви очи подозрително. – Отказваш ли се?
– Обмислям го. – призна му Сам. Всъщност за първи път го признаваше и пред себе си, но след като го изрече на глас, осъзна, че това решение може и да е правилното. Поне със сигурност не звучеше по-зле от алтернативата – да продължи да работи там и да прави каквото… ами, винаги е правил.
На лицето на Флетчър се изписа шок. Той подсвирна тихо с уста и попита:
– Заради нея ли?
– Може и така да се каже. – отговори му Казра.
Посегна към бутилката, отпивайки голяма глътка от нея. Може би трябваше да поръчат нещо по-силно, ако щеше да продължава да изговаря на глас мислите си. Беше чувал не един човек да казва, че с алкохол е по-лесно да признаеш. Сам обаче не мислеше, че има достатъчно алкохол, който да направи говоренето с друг по-малко неловко. Както и знаеше, че ако успее да обясни на Чарли и се справеше с това, може би някой ден щеше да успее да свърши същото и с Елизабет. Или това, или мошеникът щеше да се изсмее и да му каже да не се занимава с глупости. Във всеки случай Сам май искаше да му каже и да чуе неговото мнение по въпроса.
– Замислих се, че няма да ми хареса, ако някой дойде и просто я убие, защото е поръчано. А тези – и Сам хвана с два пръста топа и го постави прав на масата: – Те със сигурност имат някого, на когото ще липсват. И може би дори не са направили нещо толкова лошо, че да трябва да умрат. Просто… – въздъхна и отново бутна топа, който изтрака на масата: – Сложно е.
Когато погледна към Чарли, приятелят му се усмихваше. Не подигравателно и с насмешка, а просто… доволно. И някак с облекчение.
– Разбирам. – каза му и протегна бутилката си към неговата, чуквайки я леко. – Радвам се за теб.
– Така ли? – изгледа го объркано Сам. Това беше последното нещо, което изобщо очакваше да чуе.
– Да.
– А ще ми обясниш ли и на мен?
– Не. – отвърна и му се ухили ехидно. – Така се губи ефектът.
– Ефектът. – изръмжа Сам и вдигна ръка, за да повика сервитьорката, която с усмивка се запъти към масата им и доста бързо се върна с кана сараби и две чаши.
Ако Сам щеше да се опитва да разбере защо продължава да пита Чарли за тези неща, като той никога не му даваше обяснение, определено щеше да му трябва нещо достатъчно силно, за да му завърти главата. Може би тогава наистина щеше да му се изясни какво се случва. Пресегна се към каната и напълни чашите, след което изпразни своята на екс и погледна към мошеника:
– Това обаче може и да не проработи. – каза му, като в същото време отново хвана топа и го размаха между тях.
– Защо?
– Заради връзките на Кантората. – отговори му Сам и само от идеята да продължи с обясненията усети как заклинанието, което го караше да си мълчи за всичко, свързано с него и Малора, се раздвижи под кожата му. Пипалата му още не причиняваха болка, само се размърдаха, колкото да напомнят за присъствието си. За тяхно съжаление Сам се беше научил колко далеч може да стигне и колко може да понесе: – С работата си там имам достъп до всичко в града и Лунарата. Чувам неща. – до тук не беше казал нищо важно или ново за Чарли, но по пресметливия му поглед можеше да отгатне, че мошеника вече беше започнал да надушва какво се опитва да му каже. И нищо чудно. На Чарли му трябваше съвсем малко, само троха информация, за да види цялата картина. Точно на това качество разчиташе в момента, когато продължи: – Това е причината… – усети как заклинанието се стегна около него, карайки го да спре за миг да говори: – Да съм тук. Навън. – изръмжа накрая.
– Ясно. Това наистина ще бъде проблем. – каза Чарли и отпи замислено от чашата си със сараби. – Дори и да не можеш да напуснеш, пак можеш да избираш кои задачи да поемаш. Извоювал си си правото.
– Може би.
Двамата помълчаха известно време. Сам трябваше да обърне още две чаши сараби, преди да погледне отново към Флетчър и отново да попита, уж нехайно:
– Днес какво си говорехте с Лизи, преди да дойда?
Честно казано, очакваше още един уклончив отговор. Чарли обаче го изненада.
– За теб.
– За мен? Какво?
– Нещо, което очевидно не е искала да чуеш – иначе нямаше да ме помоли да поставя бариера. – подразни го мошеникът и му наля още една чаша за утеха.
– Тя не иска да говори с мен. – каза му Сам и изпразни и тази на екс: – Дори се извиних.
– А знаеш ли за какво?
– Че не й казах по-рано. – отговори му Сам, имайки странното усещане, че се повтаря. Както и че май не трябва да обсъжда тези неща с Чарли, но точно в момента не можеше да се сети и за една основателна причина да млъкне: – Че научи сама. Трябваше аз да й кажа, но не исках да научава все още.
– Тоест, съжаляваш, че плановете ти да я държиш на тъмно може би завинаги са се объркали. – заключи Чарли. – Но не съжаляваш за онова, за което би трябвало.
– Защо при вас е толкова сложно? – попита го нещастно Сам и се пресегна към каната, за да напълни отново чашите им. – Съжалявам, че не й казах, когато трябваше. – изръмжа след малко, защото колкото повече мислеше над нещото, толкова по-ясно му ставаше, че проблемът е изцяло в него. – Че мълчах. – отпи една голяма глътка и заяви: – Че ме беше страх. – заяви войнствено.
– Не на мен трябва да се извиняваш, умнико. – каза му Чарли. – Кажи й го на нея.
– Тя не ме иска вече.
Флетчър всъщност се изсмя.
– О, аз не бих бил толкова сигурен.
– Каза ми го. – заупорства Сам: – А не разбирам защо. Извиних се и освен това покривам всичко!
Чарли му наля още една чаша от силната напитка.
– Страх ме е да питам, но какво точно покриваш?
– Всичко. – повтори отново Сам и отпи, преди да тресне чашата на масата, да се наведе на пред и да почне да отброява с пръсти: – Имам пари, имение, кон. Изглеждам добре. Имам и тъмно минало, което ще зарежа. И имам врагове! Много! Нямам само проклетата броня!
– Аха. – провлачи Чарли. Сам доби странното усещане, че се опитва да не се разсмее. – И тя не е впечатлена от това, а?
– Никак и не разбирам защо. Тя ги харесваше. Всичките.
– Всичките? – повтори изненадано мошеникът. – Кои всички? Тя познава четири човека на кръст тук.
– Не, не тук. – Сам махна с ръка пренебрежително: – В книгите. Харесваше всички от там. Подуших го.
Чарли просто се опули срещу него, преди с измъчен стон да започне да трие лицето си с длани и да мърмори на рувенски.
– Защо Боговете ме наказват с такъв идиот… – беше единственото, което успя да чуе.
Докато той оплакваше съдбата си, Сам извика сервитьорката, за да й поръча още сараби. Чарли обаче надигна глава и го прекъсна по средата на думата.
– Една кана вода, съкровище. – каза й. – Голяма. Най-голямата, която имате.
Жената се усмихна и отиде да изпълни поръчката, а мошеникът изгледа уморено Сам.
– Дай да ти го кажа възможно най-разбираемо. Книгите са си книги. Реалността е, че малката харесваше коняря Сам Казра, който нямаше пукната пара и живееше в конюшнята. Очевидно парите, имението и дори може би конят ти не я вълнуват. След разговора днес, мога да ти кажа, че и онова, което правиш в момента, също не я смущава чак толкова. Което на свой ред всъщност я смущава много. И знаеш ли защо? – Сам поклати глава. – Защото те обича, глупако. Може и да не е за нашия свят, може и самата тя да не иска да навлиза в него, но те обича.
– Тя каза, че не е достатъчно.
Чарли подбели очи.
– Естествено, че не е достатъчно! Момичето има някаква гордост и чувство за самосъхранение! Трябва да е абсолютна глупачка, за да се довери отново на някой, който я лъже за едно и също нещо два пъти, а в същото време й казва, че държи на нея. О, и всъщност не смята, че е направил нищо кой знае колко лошо!
Сервитьорката дойде с водата и мошеникът побърза да налее пълна чаша на Сам. Той погледна течността, после и Чарли, докато се мъчеше все пак да осмисли какво точно му беше казано току-що. Когато това се случи, се изправи рязко, хващайки се за ръба на масата, за да не залитне, и погледна към вратата.
– Трябва да говоря с нея.
Флетчър посегна, сякаш канеше да го спре и да го накара да седне отново, но след малко свъсеното му изражение стана пресметливо.
– Знаеш ли какво? Чудесна идея. – каза му и се изправи. – Ела, ще те изпратя до вратата.
– Добре. – съгласи се Сам, но само след две крачки погледна към Чарли: – Ти какво ще правиш?
– Ще остана на гости на дамата ей там. – и кимна към сервитьорката, която тъкмо обслужваше клиенти на друга маса. Усещайки вниманието му върху себе си, жената се усмихна и изчерви.
Сам кимна одобрително, обаче много бързо се намръщи, след като успя да огледа Чарли.
– Трябва да се изкъпеш.
Мошеникът се ухили.
– Ще се изкъпем, спокойно. – каза му и го потупа по рамото. – Хайде, върви, преди да си изтрезнял.
– Ще се видим утре. – заяви му Сам и излезе от кръчмата.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay