Елизабет побърза да излезе и да вземе от шкафа в края на коридора още един комплект спално бельо. Все още беше сравнително рано и една-две от другите нови жрици я изгледаха с интерес, но тя се престори, че не го забелязва. Ако не се държеше подозрително, никой нямаше да задава въпроси.
Когато се върна в стаята, завари Сам на крака. Не знаеше дали бе обикалял досега, или пък се бе канил да я търси, но цялото му тяло излъчи облекчение, щом я видя. Едва ли се бе забавила повече от пет минути.
– Определено ти е време да си лягаш. – каза му.
– Къде? – попита я, докато подозрително оглеждаше завивките в ръцете й.
Лизи търпеливо посочи пода.
– Не можем да се съберем и двамата на леглото, помниш ли?
Сам проследи с поглед къде сочи пръста й, след което известно време наблюдаваше и леглото, сякаш опитвайки се да реши дали случайно няма и да успеят да се съберат на него. Накрая явно успя да стигне до извода, че не е възможно, защото се обърна към нея и заключи:
– Права си. Малко е.
– Това ли е експертното мнение след задълбочения анализ на най-добрият убиец в Хайрани? – закачи го.
– Да. – потвърди й съвсем сериозно Сам, преди да се подсмихне леко и да я попита: – Искаш ли да пробваме, за да видиш?
– Няма нужда. – каза му. – Ще се доверя на мъдростта ти.
При това Сам се изпъчи гордо и я погледна доволно:
– Радвам се.
Елизабет се засмя и поклати глава. Никога не би предположила, че Сам може да се държи по подобен начин. Винаги бе толкова сериозен, че дори когато се шегуваше, човек не беше съвсем сигурен. Харесваше й да го вижда такъв – отпуснат, весел и искрен.
Може би трябваше да благодари на Чарли, когато го види отново.
– Хайде, майстор Казра, преместете масата, за да освободим място за ложето Ви. – подкани го.
Сам се зае веднага с поставената задача, като избута масата в другия край, а след кратък размисъл постави стола върху нея, след което огледа доволно творението си и се обърна към Лизи:
– Да преместя още нещо?
Елизабет постла набързо на пода и седна, потупвайки мястото до себе си.
– Можеш да преместиш себе си тук.
Още не беше свършила да говори и Сам вече се изтягаше до нея на постелката, гледайки я едновременно с очакване и задоволство.
– Ще легнеш ли до мен, амара?
Тя повдигна вежди.
– Нима няма просто да ме придърпаш? – ахна и сложи ръка на гърдите си, преди да падне назад върху възглавницата. – Шокорана съм!
– Това беше целта. – каза й. Промуши ръка под врата й, а другата преметна през кръста й и най-безцеремонно я придърпа до себе си. Накрая зарови лицев в косата й и вдиша дълбоко: – Харесва ми как миришеш.
Елизабет се усмихна, изведнъж чувствайки се срамежлива. Намести се по-удобно, сгушвайки се в него, и тихо каза:
– И на мен ми харесва как ти миришеш. На дъжд.
– Така ли? – попита я изненадано, след което я притисна леко към себе си и с доволна, леко мъркаща нотка в гласа, попита: – На какво още мириша?
Комплименти ли си просеше? Лизи се подсмихна и завря нос във врата му, вдишвайки дълбоко, все едно не можеше да разпознае миризмата му в стая, пълна с хора.
– Хмм… – провлачи замислено. – Сега или по принцип?
– По принцип. – отговори й бързо.
Лизи вдиша отново, потърквайки нос във врата му.
– Сещаш ли се как ухае въздуха през лятото през нощта след буря? – попита го, опитвайки се да се пребори със срама си и да продължи: – Не е тежък и лепкав от влага като през деня, ами е свеж и лек, и искаш да постоиш още няколко минути до отворения прозорец и да вдишваш дълбоко. Напомня ми на това.
Сам не отговори. По никакъв начин не показа, че е чул. Може би беше заспал, помисли си Елизабет и надигна глава, за да провери. В очите му обаче нямаше и капка сънливост, а по лицето му се бе появила червенина, която нямаше нищо общо с алкохола.
Девойката се зачуди дали няма да я удари гръм, изпратен директно от Боговете, задето е станала свидетел на такова митично явление. След това устните й бавно се разтегнаха в широка усмивка.
– Изчервяваш ли се? – попита го.
– Не. – отсече дрезгаво Сам.
Проблясъка в погледа му беше единственото предупреждение, което Лизи получи, преди ръката му да се зарови в косата на тила й, за да я задържи на място, а устните му да се озоват върху нейните, пленявайки ги в целувка.
Беше като светкавица, която възпламени всеки нерв, всяка клетка. Елизабет се притисна към него почти инстинктивно, а той с тих гърлен звук задълбочи целувката. Езикът му привлече нейния в танц, чиито стъпки не познаваше съвсем, но Сам не забелязваше. Целуваше я така, сякаш се нуждаеше от нея, за да диша. Лизи простена. Той я притисна силно към себе си, а в следващия момент се прекатури настрани заедно с нея, подпирайки се с ръка, за да не я смачка под тежестта на силното си тяло. Устните му не се отделиха от нейните и за миг, прогонвайки страха, който се бе появил изведнъж, потапяйки я отново в мъглата от удоволствие. Елизабет се усети, че плъзга ръце по неговите, по раменете, по гърба му, без да е сигурна, че е редно да го прави, но наслаждавайки се на силата му, на начина, по който мускулите му потрепваха, където го докоснеше. След малко ръката му се спусна по нейното тяло. Пръстите му помилваха леко гърдата й, карайки я да потрепери от непознатото усещане, но продължиха надолу. По-надолу. Страхът се завърна, прорязвайки огнена пътека в съзнанието й, щом ги усети между бедрата си. Твърде бързо. Случаше се твърде бързо. Тя сграбчи китката му, за да го спре.
– Сам. – пророни, несигурна какво точно да каже.
Той застина, а в следващия миг се претърколи настрани и се дръпна от нея.
– Добре ли си?
Лизи седна. Макар да бе все още напълно облечена, изведнъж се почувства гола пред него. Присви колена към гърдите си. Никой не я бе докосвал така. Никога. И макар да знаеше, че ако бъде с него, такива неща ще се случват и тя дори го искаше, в момента… Идваше й да се свие на топка, за да скрие бързо лицето си, което ставаше все по-червено с всяка изминала секунда. Бе неспособна да погледне към Сам и не можеше да намери и гласа си, за да му отговори, че е добре. Трябваше ли да му се извини? Да обясни? Не знаеше. Затова прибра кичур от разрошаната си коса зад ухото си и просто кимна. След малко видя с периферното си зрение как той се раздвижи и изправи.
– Ще те оставя сама. – каза й тихо.
Какво?
Вдгина глава и впи невярващ поглед в гърба му, докато той се отдалечаваше. Имаше чувството, че я бе зашлевил. Това ли беше? Не можеше да му послужи и я зарязваше? След цялото преследване, след всичко…
– Това ли съм за теб? – попита го задавено.
– Какво? – обърна се към нея, гледайки я объркано.
– Не съм… – думите заседнаха в гърлото й.
Срам, какъвто не бе изпитвала до момента, я заля. Чувстваше се малка и жалка, и глупава. Без стойност. Отново.
– Просто се махни. – каза му накрая и се сви.
Не чу стъпките му, но усети ръцете му, когато внимателно я прегърнаха.
– Извинявай, амара. Не мислех. – започна да говори притеснено: – Никога няма да те принудя така. Никога. В безопасност си. Обещавам.
– Не мислеше, че съм… Че не съм била с никого досега? – заекна ядосано. Отказваше да го погледне. Нямаше да му покаже, че плаче. Щеше да запази поне тази капчица достойнство. – Какво? Тогава е позволено да не мога…
– Не мислех за нищо. – поправи я Сам и притискайки я към себе си, допълни: – Трябваше, но не го направих. Няма да се случи пак.
– Със сигурност няма! – процеди и се опита да го избута от себе си. – Не съм… някакво парче месо, нечистите да те вземат! Не можеш просто да си тръгнеш, защото не съм готова да си легна с теб!
Той застина, съвършено неподвижен и невъзможен за избутване и преместване от какъвто и да е вид. В следващия миг Сам се отдръпна от нея, хвана брадичката й и вдигна лицето й към своето. Лизи отказа да го погледне.
– Не си длъжна да си лягаш с никого, Елизабет. Нито сега, нито някога и ако някой ти каже друго – ще го убия.
Сериозният му, леден тон я накара най-сетне да срещне с изненада погледа му. Сърцето й пропусна удар, но не от страх. И без да ползва обонянието си, можеше да види, че не се шегува. Изобщо. Очите му се бяха превърнали в черни бездни, а тялото му се бе напгренало, готово да я защити, макар да нямаше от какво.
Нямаше от какво.
Обидата и яда се пукнаха като сапунен мехур в мига, в който осъзна, че не е целял да я изостави, защото не е била готова да бъде с него. Но бе искал да си тръгне.
– Тогава защо? – попита го неразбиращо.
И просто така погледа му загуби част от остротата си. Сам стисна зъби и отговори:
– Защото не си длъжна да спиш с мен.
Елизабет сви вежди объркано, но сега бе негов ред да отбягва погледа й.
– Какво… – започна, но изведнъж си спомни думите му, докато се опитваше да я успокои. Мислеше си, че я е насилвал. Както тя предполагаше, че насилват него. – О, Сам. – промълви. Коленичи до него и го прегърна през врата. – Не си ме принуждавал. Нито за секудна. Исках те. – тези думи прошепна, защото иначе нямаше да успее да ги изрече, а той трябваше да ги чуе. – Все още те искам. Просто… стана твърде бързо.
Лизи усети кога казаното от нея успя да стигне до него, защото напрежението от тялото му просто изчезна, а Сам също я прегърна.
– Няма да се повтори, амара. – обеща й отново и добави: – И не бързаме за никъде.
Тя се усмихна, целуна го по бузата и се отдръпна, колкото да го погледне.
– Обичам те. – каза му.
– Сигурна ли си?
Лизи вдигна вежда и лекичко дръпна плитката му.
– Искаш да размисля ли?
– Не. – каза й Сам и я дръпна към себе си, целувайки я по челото: – И аз те обичам, амара.
Лизи пак се усмихна. Едва ли някога щеше да се умори да чува тези думи от него. Нито пък че ще дойде ден, в който да го усеща близо до себе си, ще спре да кара сърцето й да препуска.
Имаше десетки причини да се страхува от него и от онова, което й предстоеше, ако бъдеше с него, но дори и да знаеше, че най-разумното е да се бои и да е предпазлива, истината беше, че Елизабет нямаше никакво желание да е разумна – не и когато ставаше въпрос за него. Защото онова, което изпитваше към Сам Казра, не подлежеше на логика, бъдеща изгода или всички онези калкулации, които се очакваше да се извършат в Рива. Не. Той беше просто онзи, когото тя искаше. Когото обичаше. И макар да я бе лъгал, Лизи извън всякакво съмнение знаеше, че и той обича нея.
Може би беше наивна да му вярва. Може би беше глупава все още да го иска. Но най-вече беше уморена да се бори със себе.
Мисълта за нещата, на които трябваше да го подлага онази вещица, отново я изпълни с гняв и тя го прегърна по-силно. Сега той беше тук, при нея, каза си. А скоро двамата с Чарли щяха да се погрижат никога повече да не бъде ничий роб. Никога повече. Дори да загинеше, Елизабет щеше да му върне свободата.
Но предпочиташе да оцелее, за да може да й се порадват заедно.
Този път тя го целуна, бавно и нежно. Опитваше се без думи да му каже колко много значи за нея. Дори не знаеше кога бе започнала да го обича толкова силно, но сега, докато неуверено се опитваше да повтори всяко влудяващо движение, което бе научила от него, имаше усещането, че душата й се свързва с неговата в неразривна връзка. И отново не я беше страх.
Когато се отдръпна, задъхана и трепереща, знаеше, че очите й искрят. Сам не можеше да откъсне своите от нея и тя със задоволство осъзна, че и неговите гърди се вдигат и спускат забързано. Искаше да го целуне отново, но дори тя осъзнаваше, че няма да спрат до там. И макар да не се страхуваше, все още не бе готова.
– Радвам се, че Чарли те напи. – каза му и се усмихна.
– И аз. – отговори й дрезгаво Сам и я придърпа към себе си, притискайки я силно и заравяйки лице във врата й: – Много.
Топлият му дъх по кожата й я накара да потръпне и тогава усети и устните му. Лизи си пое рязко дъх и сви пръсти в юмруци, стискайки ризата му. През главата й мина мисълта просто да дръпне и да я скъса, за да може най-накрая да го докосне, както й се бе искало по време на всяка една проклета тренировка. Елизабет стисна очи и прехапа устни, мъчейки се да си спомни защо не може да го направи, когато Сам леко захапа нежната кожа на шията й и с бавни целувки продължи към ухото й.
Цялото й тяло гореше и за първи път нямаше нищо общо с атмата й. Искаше да остане на място и да види какво ще последва, като същевременно друга част от нея копнееше да го целуне отново, да го докосва, да…
Не си бе представяла, че е възможно да се чувства така. Устните му подръпнаха мекото на ухото й, а после внезапно той се отдръпна от нея, оставяйки след себе си само студ. Лизи усети липсата му почти болезнено, но недоволството й беше спряно и пометено от устните му, които плениха нейните в целувка и натрошиха мислите й на малки несвързани парченца.
– Трябва да спим. – думите му достигнаха до нея през мъглата на усещанията и нямаха почти никакво значение за нея: – Сега, амара. Трябва да спрем сега. – каза й Сам, като разделяше всяка дума с кратка целувка.
Елизабет не искаше. Може би дори му го каза – нямаше представа. Знаеше единствено, че устните му я подлудяваха, а ръката му, която бавно бе започнала да се спуска по гръбнака й, оставяше огнена диря след себе си. Тя най-накрая пусна ризата му и плъзна ръце по гърдите му, но щом пръстите й се спряха на първото копче, Сам престана да я целува и вместо това я прегърна здраво. Толкова здраво, че й се стори, че всъщност се опитва да я задържи неподвижна на място.
– Трябва да спрем, шейа. – повтори задъхано и сякаш през зъби.
Цялата трепереше от желание, но тонът му я накара да събере късчетата от мислите си и да ги съшие в нещо, бегло наподобяващо разум. В мига, в който това се случи… Очакваше да я хване срам, особено след недоразумението от преди малко. Вместо това кимна леко, колкото да му покаже, че е разбрала, и запъхтяно го подразни:
– Ако ще звучиш толкова недоволен, че трябва да спрем, другият път не започвай.
– Ще започна. – изръмжа й, а ръцете му за миг се стегнаха около нея.
Елизабет го прегърна. Тялото й някак бе станало толкова чувствително, че дори само допира до неговото я караше да настръхва и да иска да се притисне дори повече. Караше я да иска и други неща.
– Ако продължаваш така, може и аз да започна преди теб. – промърмори.
– Урежда ме. – ухили се вълчо насреща й, а едната му ръка се плъзна надолу по гърба и дупето й. Стисна я леко и после рязко се върна на кръста й: – Но не днес.
Лизи не можеше да реши дали да се възмути на нахалството му, или да се засмее. В крайна сметка поклати глава и го целуна по носа.
– Не днес. – съгласи се.
Не му каза, че ако не беше спрял, щеше да му даде всичко. Той го знаеше. Просто й бе обещал да й даде време. Колкото и да й се искаше в момента, нямаше да провали мига му на благородство.
– Ще се пробваме ли да заспим, преди да е станало утре? – попита го и се усмихна закачливо. – Мисля, че има около два часа до полунощ.
Сам я погледна объркано, сякаш не можеше толкова бързо да осъзнае за какво му говори, а в следващия момент се подсмихна леко и поклати глава.
– Ще те погледам как спиш. – каза й и леко я целуна по челото. – И ще бъда добър.
Сам спази и това обещание – беше добър. Вероятно защото в мига, когато легнаха и той я прегърна, заспа най-безславно.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay