Сам усети главоболието още преди да се беше събудил. Ужасното туптене го накара да изплува от дебрите на съня и да изръмжи недоволно. Но не беше толкова зле, реши, докато придърпваше Елизабет към себе си. Тя беше в ръцете му. Лежеше до него. Топлината на тялото й и миризмата й бяха неоспоримо доказателство, че не е поредният сън, че не си въобразява.
Той си позволи да се унесе отново, но твърде скоро Лизи се размърда. Сам се завъртя към нея и отвори очи. Веднага съжали, когато чукове заблъскаха по вътрешността на черепа му по-жестоко. Слънцето беше изгряло. В стаята беше прекалено светло. Усещаше се сякаш отново е излязал от тялото, но беше по-зле. Изръмжа отново, но този път по-тихо, защото дори това караше главата му да кънти. Успя да се концентрира достатъчно и използва атмата си, за да накара сенките да се сгъстят и да скрият проклетата светлина, която го прогаряше. Когато прецени, че резултатът е добър, отвори отново очи на време, за да проследи как Лизи сяда в завивките. Тогава и той се опита да седне, но стисна очи, изсумтя и се отпусна обратно.
– Къде тръгна? – попита тихо и я хвана за ръката с надеждата, че тя ще се откаже да ходи, където и да бе решила да ходи и ще остане при него.
– Да ти налея вода. – отвърна тя. – И след това да се оправям за сутрешната молитва.
– Не искам вода. – избуча, въпреки че устата му лепнеше. Дръпна я към себе си: – Ставането е надценено. Молитвите – също.
– Не и ако се опитваш да се харесаш на Главния жрец. – каза му Лизи.
Наведе се и го целуна. Меките й устни го разсеяха, затова и не успя да я спре, когато се изправи. Заобиколи го с преднамерено тихи стъпки, но старанието й отиде по дяволите, когато удари каната в чашата. Сам изръмжа отново и започна да разтрива челото си.
– Извинявай. – усмихна му се виновно девойката. Остави каната възможно най-безшумно и коленичи до него с чашата.
– Може после да се харесваш на жреца. – каза Сам и отвори едно око: – Искам да легнеш при мен.
При това Лизи се подсмихна, пресегна се и му подаде възглавницата си.
– Представяй си, че съм аз. – каза му. Отново го целуна и отново се изправи по-бързо, отколкото той можа да реагира. – Поспи още малко. Стражата ще се зарадва, че няма да ги тормозиш преди закуска.
– Няма.
Този път Сам събра сили и седна. Стаята около него се завъртя бясно, карайки го да се приведе още малко напред и да хване главата си с ръце. Махмурлукът беше по-гадно нещо, отколкото си спомняше. Или това, или тялото не понасяше добре алкохолът. Във всеки случай определено не смяташе да си го причинява скоро пак. Или някога.
– Щом ти ще ходиш, и аз ставам.
Елизабет го погледна, сякаш беше някое много мизерно изглеждащо и не много интелигентно животинче. Приклекна пак до него и се опита да го избута назад в постелята.
– Молитвата е час. Ще дойда да те събудя след нея.
– Обещаваш ли? – попита я, като в същото време най-безсрамно се остави да го бутне да легне.
– Обещавам, обещавам. – каза му Лизи и се наведе за още една бърза целувка.
Този път Сам беше подготвен и я очакваше. В мига, преди устните й да се докоснат до неговите, ръката му се стрелна и се зарови в косите й, стискайки ги в юмрук. Ухили се за миг на изненадата, която се изписа по лицето й, но после я придърпа за целувката, която искаше, откакто усети аромата й, когато се събуди. Лизи беше тук. Беше с него. Щеше да остане с него. Дори и да искаше да напусне малкото им убежище. Всъщност, това бе още една причина да й даде нещо, за което да си мисли по време на молитвата.
– Така се целува. – каза й тихо, когато се отдръпна.
Не я освободи. Задържа я точно там – на един влудяващ дъх разстояние.Тя издиша разтреперано. Очите й се местеха от неговите към устните му и обратно, а цветът им се насищаше все повече с всяка изминала секунда.
– Не играеш честно. – каза му.
За един миг остана там, борейки се със себе си. Накрая се предаде и с тих стон жадно го целуна.
Сам нямаше против да не е честен или джентълмен. Всъщност изобщо не желаеше да е второто, ако джентълмените в Рива бяха някакъв еталон за подражание. Не, въпреки махмурлука, искаше да плъзне ръка по кръста на Лизи и да я дръпне върху себе си, след което да се претърколят сред завивките и да я накара да забрави не само за молитвите и глупавия жрец, а и за света и страховете й. Сам егоистично искаше да се превърне в център на вселената й и да бъде единственото нещо, което я интересува – поне за час или два. Знаеше обаче, че не бива да бърза.
Беше й го обещал.
Изръмжа тихо в устните й и използвайки, че ръката му още беше заровена в косите й, я дръпна леко назад, този път отдалечавайки я една идея повече от себе си.
– Искаше да се молиш. – напомни й, но не можеше и не желаеше да скрива задоволството си от това, че погледа й светеше, а дъхът й излизаше накъсано от зачервените й устни.
В погледа й проблясна раздразнение, което само го накара да се ухили. Лизи затвори очи, пое си дъх и бавно го издиша. Повтори го още два пъти, преди раменете й най-накрая да се отпуснат.
– Ще се моля. – каза му. Когато го погледна, очите й все още искряха. Усмихна му се леко. – Да приключим по-бързо с молитвата.
– И аз бих се молил за това. – ухили й се доволно и я пусна, предупреждавайки я съвсем не на шега: – Ако не се дръпнеш, ще трябва да отложиш моленето за утре, шейа.
Елизабет прехапа устна. Всъщност се замисляше. Никога обаче нямаше да разбере какво щеше да реши, защото точно тогава камбаната, оповестяваща началото на молитвата, иззвъня.
– Нечистите да го вземат! – изруга стреснато под нос Лизи и с един последен поглед към него, изхвърча от стаята.
Сам примижа при затварянето на вратата. Чудеше се защо просто не напусне тялото за малко, колкото да изтрезнее. Трябваше само да излезе от него за няколко минути и болката щеше да си е отишла завинаги. Сега даже Лизи я нямаше тук, за да го гледа потресено, като го прави. Но можеше да се върне, защото е забравила нещо. Сам знаеше, че изглежда зловещо, когато излизаше, а и по никакъв начин не искаше да й напомня, че всъщност той е Силуета и това е само „костюм“. Щеше да си седи в него и да си изстрада всичкия махмурлук. Също така повече никога нямаше да се напива. Не знаеше почти нищо за това състояние, но след кратък размисъл се сети, че доста често беше виждал хората да се къпят. Предвид факта, че от звънеца за молитвата бяха минали вече десетина минути, реши че е безопасно да се надигне и да пробва дали един студен душ нямаше да помогне. Но дори и да не успееше да помогне с това, със сигурност щеше да реши другия му проблем, породен от това, че Елизабет избяга да се моли. Отново изръмжа тихо, надявайки се Боговете наистина да чуят молитвата й и да се върне по-бързо, след което отметна решително завивката.
Сам се завлече до банята и първите капки студена вода наистина охладиха тялото му и успокоиха зловещото туптене в главата му. До толкова, че след малко вече можеше да мисли малко по-трезво, а заедно с това започнаха да се връщат и спомените му от снощи. Пет минути. Толкова време му трябваше, за да му се прииска просто да си разбие кухата глава някъде, но се задоволи само с това да удари чело в студения камък на кабинката, която ползваше.
Снощи се беше държал като пълен кретен. Не, не съжаляваше, че е говорил с нея и й каза, каквото й каза. Обещанията също ги помнеше и би й ги дал и на трезво. Може би трябваше да ги повтори, за да е сигурна, че наистина смята да ги спази. Не, беше благодарен, че всичко това се случи. Някак си, препъвайки се в думите и пиян, бе успял да я накара да види нещо в него, което да заслужава още един шанс. Което сега да предизвиква нетърпение у нея да се върне обратно при него. Сам се усмихна, но после пак си спомни какъв идиот е. През цялото време, откакто я познаваше и наблюдаваше, Лизи не беше споделяла с никого за брат си или нещо по-лично, каквото й да било. Но снощи беше започнала да говори, да се разкрива за него, а той какво беше направил? Беше си отворил проклетата пияна уста и беше изместил разговора върху себе си. Трябваше да замълчи, да я остави да разкаже. Богове, имала е цял брат, за когото той не е подозирал и за когото не научи почти нищо. Може би трябваше да говори с нея отново. Може би сега щеше да поиска да разкаже, но споменът за треперещия глас, плувналите й в сълзи очи и видимата трудност, с която викаше спомените, го накара да се разколебае. Не днес, но скоро, и тогава нямаше да я прекъсва за нищо на света. Обещавайки си това, Сам започна енергично да се търка със сапуна.
Докато се изплакна и подсуши, вълнението от сутринта, преди да осъзнае точно колко е глупав, започна да се завръща. Елизабет беше негова! Беше научила какво точно е той, с какво се занимава и какво прави. Знаеше почти всяка мръсна тайна за него и пак беше избрала да остане в живота му, да го целуне, да заспи до него и просто да е тук. И в най-смелите си мечти Сам беше вярвал, че ще я загуби, когато тя разбере, че той не е човек, не е дори Сянка или демон, а е просто нещо, направено по прищявка и контролирано като кукла на конци. Изръмжа тихо от идеята, че Малора може да реши сега да го извика за нещо и побърза да изхвърли мисълта от главата си. Не искаше да предизвиква повече съдбата. Не искаше да реши, че толкова голям подарък, който му направи снощи, е прекалено много за някой като него.
Краката му сами го отведоха пред вратата на стаята й и той дори се почувства леко разочарован, когато не я завари вътре. После обаче си даде сметка, че дори и махмурлукът да разтягаше времето за него, в действителност остава поне още половин час до края на молитвата. След кратко чудене какво да прави, реши да се опъне обратно в завивките и да придърпа възглавницата. Тя все още миришеше леко на цитрусовия шампоан, който ползваше и Сам вдиша дълбоко, оставяйки познатият аромат да обгърне тялото му и да го изпълни със спокойствие.
Беше заспал. Не знаеше кога се беше случило, но Сам се събуди напрегнат за бой и притиснал възглавницата до гърдите си. Удар на сърцето му беше нужно, за да разпознае тихите стъпки на Лизи и гласът й, приглушен от вратата. Говореше с някой, но само след малко явно си взеха довиждане, защото девойката надникна предпазливо в стаята.
– Хей. – поздрави го и влезе вътре. – По-добре ли си?
Усмивката на устните й не достигна очите й. Нещо не беше наред.
– Какво е станало, амара? – попита я вместо отговор, докато сядаше в постелката.
Не можа да разгадае емоцията на лицето й, преди тя да успее да я скрие. Фактът, че изобщо го правеше, само потвърждаваше, че нещо наистина се беше объркало, а това, че сякаш се колебаеше какво точно да му каже, само го напрягаше допълнително. Но въпреки всичко Елизабет се приближи и коленичи в постелята до него. Пое си дъх, погледна го и каза:
– Изчезнало е още едно момиче.
Тялото му се напрегна дори още повече, а устата му пресъхна, когато осъзна какво всъщност му казваше тя. Затова побърза да я погледне в очите и възможно най-твърдо да я увери:
– Не съм аз.
Лизи си пое дъх. Трябваше му секунда да осъзнае, че всъщност използваше носа си, за да определи дали не я е излъгал. Не беше мислел за това, преди разочарованието да го промуши. Тя можеше и да е с него, но никога нямаше да му повярва. Не и за това. Сам можеше единствено да се надява, че е само за това.
– Казах ти. – усмихна й се криво: – Не съм аз.
Лицето й се изкриви във виновна гримаса.
– Извинявай. Просто… – сведе глава.
Нямаше нужда да продължава. Сам знаеше какво не иска да каже на глас.
– Обещах ти да не те лъжа, амара. – каза й и се пресегна да я хване за ръката. – Но и аз бих използвал носа си, ако бях на твое място.
Сега беше неин ред да му се усмихне криво. Въпреки очевидното й неудобство и вина обаче, рамената й се бяха отпуснали и сега тя сплете пръсти с неговите.
– Момичето се казва Вахини. – каза му. – Най-добрата й приятелка не я е виждала от вчера, когато семейството й е дошло да я види.
– Разбирам. – каза й Сам и стисна леко ръката й. Можеше само да подозира какви мисли се въртят в главата на Лизи. На него със сигурност не му харесваше, че една от жриците липсва. Особено, след като беше дал дума – пред нея и себе си – че ще ги опази. Но може би избързваше с изводите. – Знаеш ли дали е казала, че ще излиза със семейството си?
Тя поклати глава.
– Били са тук през цялото време. Мирай е видяла родителите й да си тръгват след вечеря, но не и нея. – палецът й започна да прави бързи кръгове по дланта му, докато мислеше. – Което означава, че ако е изчезнала, най-вероятно се е случило малко след това, докато всички са били разсеяни да изпращат близките си.
Сам кимна. Самият той по това време вече беше в кръчмата с Чарли, така че нямаше как да знае колко точно посетители е имало в храма. Момичетата обаче ставаха превъзбудени. Можеше да е отишла да поговори с някой друг и да е останала да спи там.
– А дали някое от другите момичета не я виждала след това?
Лизи повдигна рамене.
– Мирай обикаляше, за да ни пита същото. Накрая една от жриците се появи и ни каза да отиваме да закусваме и остана да говори с Мирай. Предполагам, че скоро ще те извикат.
– Предполагам, че си права. – въздъхна Сам, а тежкото чувство се настани съвсем удобно и отказа да се махне. Въпреки това той се усмихна леко на девойката и се приведе към нея, целувайки я нежно по челото: – Ще отида да кажа на момчетата от къде да започнат търсенето. Може да сме късметлии и всъщност просто да се е скрила някъде. Ти защо не се върнеш да закусиш нещо? Имаш още малко време.
– Не съм гладна. – отвърна мрачно. След малко въздъхна, стисна ръката му и се изправи. – Но ще отида, за да се опитам да науча още нещо. Някой трябва да я е видял.
– Ще я намерим. – обеща й, а Лизи му се усмихна и кимна.
Сам стисна ръката й леко, преди да се изправи. Беше спал с дрехите, така че нямаше какво да прави, освен да си обуе обувките. Когато обаче постави ръка върху дръжката на вратата, за да я отвори, се поколеба за миг. Тези няколко часа може и да бяха последните му приятни с Елизабет. След като излезеше навън, реалността щеше да се стовари върху тях с цялата си сила. С липсваща жрица и с напомнянето, че той е другата причина да изчезват. Какво щеше да стане, ако след всичко това Лизи размисли и прецени, че това да е с него е грешка? Сам затвори очи, след което отвори вратата и пристъпи навън. Ако се случеше, той просто щеше да я убеди в обратното. Засега обаче имаше друга работа за вършене.
Сам я изпрати до столовата. Лизи бе смълчана и видимо мислено изобщо не беше тук. Вероятно се опитваше да анализира оскъдната налична информация и да стигне до някой полезен извод. Ако се съдеше по мрачния й поглед, за момента не вървеше добре. Той реши да не я прекъсва и я остави пред вратата, като сам продължи по коридора към залата на стражите. Щеше да разпореди да претърсят целия храм, а след това…
– Почакай малко!
Елизабет го бе догонила. Той се обърна към нея и я погледна въпросително, очаквайки да го помоли да направи нещо. Вместо това девойката се доближи съвсем до него, надигна се на пръсти и го целуна. Това беше последното нещо, което очакваше и Сам буквално застина на място. Необходими му бяха няколко мига, за да се сети за какво служеха устните и ръцете в тази ситуация. Когато това се случи, я прегърна и всичко си дойде на мястото.
– Някой ще ни види. – прошепна й тихо, когато все пак прекъсна целувката. Отново не я пусна. Виждаше как това можеше и да се превърне в проблем.
Тя повдигна вежди.
– А ти… не искаш? – провлачи несигурно.
– Искам. – побърза да я увери и се отдръпна леко, колкото да може да я погледне в очите: – Но не съм сигурен, че ти искаш да знаят, че си с нещо като мен.
Погледът й омекна за момент, но после внезапно се изостри.
– Ти не си „нещо“. – скара му се. – Ти си Сам. Моят Сам. Обичам те и нямам никакво намерение да се крия. Ясно?
– Да. – каза объркано, но в същото време широка усмивка разтегна лицето му.
Лизи кимна отсечено и доста войнствено го целуна отново. Този път тя отказа да му остави контрола. Сам не можеше да каже, че има нещо против, но твърде скоро девойката отдели устни от неговите. Ето по този въпрос той имаше доста възражения, но поне тя не бързаше да се отделя съвсем от него. Изглеждаше съвсем доволна да продължава да я прегръща.
– Ще ми трябва помощ. – каза му след малко. – Не познавам всички и няма да успея да говоря с тях, без да събудя някакво подозрение. Или да си спечеля репутация на клюкарка, което е почти толкова лошо. – вдигна лице към неговото. – Капитанът дали ще има нещо против да нареди на един-двама от своите, за предпочитане по-приятелски настроени, да разпитат жриците?
– Капитанът ще си помисли има ли такива в стражата. – усмихна й се, Сам ,след като осъзна какво всъщност беше направила Елизабет. Беше го помолила да й помогне. Нещо, което буквално до вчера не му разрешаваше. Гонеше го и дори не искаше и да чуе дума от него. Сам буквално трябваше да й се натресе, когато тя влизаше в архива, а сега тя доброволно го искаше. За партньор. Усмивката му стана дори още по-широка, преди да я уведоми. – Ще ги изпратя в края на закуската да си поговорят с жриците.
Тя го изгледа развеселено и отново се повдигна за една кратка целувка.
– Предай това на капитана. – каза му.
– Добре. – побърза да се съгласи Сам. Притегли я по-близо до себе си и попита: – Да му предам ли още нещо?
Лизи потупа устната си замислено. Сам следеше като хипнотизиран движението.
– Вечеря? – каза тя тогава, принуждавайки го да се съсредоточи. – Искаш ли да вечеряме заедно? Не в столовата. – по страните й затанцува червенина, но тя смело довърши: – Само двамата.
– Искам. – отвърна.
Дори в неговите уши прозвуча отчаяно. Изобщо не го интересуваше. Елизабет стоеше пред него, а страните й бяха приятно зачервени и погледа й блестеше. Изведнъж Сам нямаше търпение проклетото слънце да залезе и при други обстоятелства щеше да й предложи да вечерят още сега, само че обстоятелствата не бяха други и той трябваше да си събере мислите и да започне да разсъждава трезво. Но преди това щеше да я целуне един последен път.
– Вече съм гладен. – каза й, когато твърде скоро се отдели от нея. За по-сигурно я пусна и отстъпи крачка назад: – Ще пратя стражите възможно най-бързо.
– Благодаря.
Лизи му се усмихна срамежливо, след което се обърна и влезе в столовата.

Сам бе останал отвън, гледайки към входа й и усмихвайки се като идиот сигурно поне пет минути. В главата му не можеше да се завърти и една смислена мисъл, която да не включваше Елизабет по някакъв начин. Доброто му настроение се беше запазило може би още час. Толкова време му беше отнело да намери и изпрати двамата стражи от по-общителните да разпитат жриците, както и да намери десетина джирда, в които да вкара част от тъмнината си, за да може чрез тях да претърсят заключените стаи и мазето. Беше се надявал, че ще намерят Вахини почти веднага, но когато това не се случи, настроението му започна много бързо да се влошава. Това, че не я откриваха в сградата, все още нищо не значеше. Храмът всъщност не забраняваше връзките между служещите му и дори с хората отвън. Възможно беше жрицата да си е намерила любовник от града и да беше използвала деня за свиждане, за да се измъкне и да прекара нощта с него. Сам смяташе да поддържа тази теза, докато не открие ясни доказателства за нещо друго.
Ранният следобед вече преваляше, когато Сам правеше поредната обиколка на сградата, без да намери нищо. Отдавна надеждите му се крепяха само на силното му желание момичето да се появи живо и здраво. Беше впрегнал в търсенето всеки свободен страж, с който разполагаше, като реално само двойката, която седеше на входа на храма, не се беше включила в издирването. Но и тя имаше своята задача. Всички жрици, които убиецът беше взел, се появяваха пред статуята на Ну Ахра, затова и този път стражите стояха там не толкова да пазят, колкото за да изглежда, че всичко в храма е наред и в същото време да държат площада под око. За всеки случай Сам беше пратил и един джирд да се скрие в сенките и също да наблюдава. Ако нещо се появеше там, то той щеше да научи по един или друг начин. Само че за първи път се надяваше новините да дойдеха от друго място, което и да е, само да не са от площада. Дори си позволи да си отдъхне, когато преди десетина минути мина от там и го видя празен. И сякаш Боговете бяха решили да си направят някаква зла шега с него, защото тъкмо си го помисли и стражите се развикаха.
Бяха намерили труп.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay