Сам не се появи за вечерята, която си бяха уговорили, но пък й изпрати джирд с вързана за гърба бележка. Елизабет се бе зачудила дали наистина иска да знае какво има да й казва, но тогава той, в ролята си на пустинен плъх, зацвърча и задрапа с лапичка по обувката й. Преди да реши отново да се покатери по крачола й, девойката се пречупи, наведе се и отвърза късчето хартия, като през цялото време си мислеше колко много й липсва кресливият гарван.
„Отивам на лов.“ бе гласяло посланието. На лов за отговори.
На Елизабет й се искаше да бе отишла с него. Трябваше да отиде с него. Тя искаше да открие убиеца. Плащаха й за това. И ето – макар, че бе нейна работа, отново трябваше да разчита на някой друг да й помага.
Щеше ли да дойде ден, когато щеше да е силна и самостоятелна?
Дори и да имаше такъв, определено нямаше да е днес.
Не бе търсила Рамая след инцидента със Сам и далшира вчера, казвайки си, че е по-добре да й даде малко време. Сутринта бе решена да отиде и да говори с нея, но щом я видя да се реди на опашката за закуска в столовата, изведнъж я хвана страх. Отказа се и избяга. До обяд продължи да се крие като пълна пъзла, като дори се прокрадна в кухнята, за да избегне срещата с далширата, напълни с храна една по-голяма оплетена от палмови листа кутия и се измъкна на пръсти в коридора.
Откакто Сам се появи в храма, бе принудил стражите да изпълняват съвестно задълженията си. Сега, докато се разминаваше с някои от тях по пътя към техните помещения, можеше да види, че не са го правили само от страх да не ги накаже с допълнително упражнения или неприятни задачи. Бяха напрегнати, на щрек и видимо ядосани. Елизабет не знаеше как, но за по-малко от месец Сам ги бе накарал да им пука. Да се гневят, че някой е посегнал на онези, които трябва да пазят – отново и този път въпреки усилията им.
Може би имаха шанс да спрат онова чудовище, помисли си тя.
– В градината е.
Елизабет спря и се завъртя към гласа. Беше онзи страж, който вчера й помогна да се скрие.
– Моля?
– Капитанът е в градината. – каза й той. – Стаята на момичето гледаше към нея. Инспектират дали някой се е покатерил до прозореца й.
Лизи кимна и се обърна, но направи само две крачки, преди рязко да тръгне към мъжа. По ококореният му поглед си личеше, че се чуди дали няма да му се наложи да се отбранява по някакъв начин. Девойката спря пред него, остави кошницата на земята, извади отвътре една от питките, пълнени с месо и пресни от оранжерията на храма зеленчуци, и му я подаде. Той я запна, сякаш се опитва да му връчи отровна змия.
– Знам, че още не е дошъл вашия обяд. – каза му. – Това е благодаря. За вчера.
Елизабет му се усмихна окуражително и мъжът стъписано най-накрая взе храната. Девойката се обърна да си ходи, но той отново я спря.
– Двамата с капитана заедно ли работите? Да откриете кой прави всичко това с момичетата?
– Нещо такова. – отвърна тя.
Стражът кимна, изгледа подозрително сандвича, след което предпазливо започна да отгръща листата, с които го бе увила. Лизи се усмихна развеселено и продължи по пътя си.
Макар да се различаваше много от пълните с подредени редици пъстри и ароматни цветя, градината пак беше любимото място на Елизабет. Палми хвърляха сянка върху двете пейки и лехите с кактуси и други странни жилави растения, а малък шадраван пръскаше хлад от центъра. Беше един истински малък оазис насред пустинята и девойката би прекарала часове тук, ако дните на новаците не бяха пълни със занятия, а съвестта й би позволила този лукс. Дори сега вината, че е тук, жива и пулсът й може да се ускори при вида на мъжа, когото обича, я гризеше упорито, а едно гласче й повтаряше, че не заслужава нищо от това. Но тогава Сам я забеляза, каза нещо на другите двама стражи и се насочи към нея.
– Не можахме да вечеряме заедно, но какво ще кажеш за един бърз обяд? – попита го, повдигайки кошницата.
Той й кимна и я поведе още малко по в страни, където спряха до една по-уединена пейка. Сам я огледа от главата до петите, сякаш търсеше нещо.
– Добре ли си?
– Да.
Той, от друга страна… Лицето му беше бледо и макар погледът му да си бе все така остър, под очите му се бяха появили сенки. Беше уморен, но дали това бе всичко? След като отхапа от душата му, просто бе предположила, че той е намерил начин да се нахрани, но никога не го попита. Не бе искала да знае.
Лизи се настани на пейката и го дръпна за ръката.
– Много ли си уморен? – попита го, докато махаше капака на кошницата.
– Не. – отговори й. След кратко колебание все пак седна до нея.
Елизабет се престори, че му вярва, а вътрешно тревогата й започна да расте. Тя мълчаливо отвори коша и бързо му подаде една от питките. Сам я взе и за известно време просто я гледаше, сякаш се чудеше какво да я прави. В крайна сметка явно се сети и започна да се храни. Макар стомахът на Лизи да се бе свил, тя се присъедини към него.
Изядоха храната си в мълчание. На никой от двамата не му се говореше, но когато и тя свърши със своята питка, Сам се обърна към нея. В очите му четеше лоши новини и несигурност как да й ги съобщи.
– Успях да взема парче от дрехата, без никой да разбере, че съм бил там. – докладва й, сякаш тя му беше шеф: – Оставих го при Захир и той каза, че ще разбере какво е, но му трябва малко време. Засега знаем, че не е някоя от отровите, които се използват тук.
– Добре. – кимна тя. Напрежението да чуе какво толкова го тревожи нарастваше в нея, но въпреки това му се усмихна. – Благодаря ти.
Сам я зяпна объркано. Не беше очаквал такава реакция от нея. Явно и заради това й повтори:
– Не съм намерил все още нищо, но ще намеря.
– Знам. – отвърна Лизи. Изражението му стана още по-объркано. – Какво?
– Не си ядосана? – попита я внимателно.
Лизи поклати глава.
– Защо да съм ядосана? – попита напълно озадачено.
– Защото нямам резултати. – отговори й, без дори да се замисли, но след това объркването отново се изписа на лицето и в погледа му: – А да искаш да ми повикаш? Или да ме удариш?
Необходимо бе да впрегне цялата си воля, за да не промени изражението си. Това ли правеше онази вещица? Биеше го, когато не й предоставеше резултат на мига? Явно не се бе справила достатъчно добре с прикриването на емоциите си, защото объркването изчезна от изражението на Сам, заместено от някакво примирение. Сякаш светът се бе върнал към нормалното, след като тя бе ядосана. А това, че не видя дори капчица разочарование в погледа му, я вбеси още повече.
Елизабет се изправи скованo и застана пред него. Той повдигна глава, като дори я наклони леко на една страна. Така че да й е по-удобно да го шамароса, осъзна.
Щеше да я убие. Щеше да я разкъса със собствените си ръце.
Целуна го по бузата. Очите му се разшириха от изненада и когато се обърна към нея, Елизабет го целуна и по устните.
– Това отговаря ли ти на въпросите? – попита го.
– Аз… – заекна дори още по-объркано Сам: – Не.
– Да пробваме още веднъж тогава.
Елизабет го целуна отново, като този път въобще не бързаше. Стражите, които все още оглеждаха градината, сега започнаха да подсвиркват и подвикват окуражаващо. Сам изръмжа и понечи да се отдръпне, за да им се скара, но тя обви ръце около врата му и го задържа на място. Той се поколеба за момент, но след това издаде гърлен звук, тих и само за нея, и я прегърна през кръста, карайки я да се притисне дори повече към него. Или за да я задържи да не се свлече на земята, защото когато задълбочи целувката, колената й омекнаха, а всякакви мисли за срам от публиката им, просто се изпариха.
Не знаеше колко време е минало, а и не я интересуваше. Единственото нещо, което имаше някакво значение, бяха устните му, ръцете му и онова, което изпитваше към него. Беше като наркотик. Искаше още. Нуждаеше се още.
Още.
Елизабет прекъсна целувката стреснато и задъхано опря чело в неговото. Не знаеше дали този глад бе за душата му, или за него самия, но не можеше да рискува. Никога повече нямаше да го нарани така. Никога повече няма да открадне от него.
– Сега разбра ли? – попита го тихо.
– Ако това е наказание, амара… – каза леко задъхано, а погледа му блестеше от желанието отново да я придърпа й целуне: – Не струва.
– Защото не е наказание. – отвърна и потърка чело в неговото. – Награда е.
– Внимавай, амара. – предупреди я Сам и този път я дръпна за една кратка целувка: – Ще ми хареса да се връщам без резултати.
Елизабет се усмихна.
– Стига да се върнеш, не ме интересува дали има някакви. – каза му. Погали нежно бузата му и продължи закачливо. – Въпреки че да се промъкнеш под носовете на гвардията, да вземеш парче от дрехата и да го занесеш на когото трябва, не може да се нарече „без резултат“.
Сам я изгледа замислено за миг, сякаш не му беше хрумвало да погледне нещата по този начин. А може и наистина да не беше. След малко, обаче в погледа му сякаш проблясна искра и той се усмихна криво.
– Не съм се справил никак зле, нали?
– Виждаш ли? – целуна го по носа. – Затова и ти трябваше награда.
Този път усмивката се отрази и в погледа му, но Лизи имаше само миг, за да я види, преди Сам да я дръпне и този път просто да я прегърне силно и да прошепне в ухото й:
– Благодаря, амара.
Кожата й настръхна приятно заради дъха му и на свой ред тя прошепна в неговото ухо:
– Обичам те.
– И аз те обичам, Лизи. – отговори й тихо, след което я притисна малко по-силно към себе си и за пореден път й обеща: – Винаги ще те пазя.
А тя щеше да пази него, закле се Елизабет. Нямаше да му го каже обаче. Знаеше, че нещо такова само щеше да го накара да настръхне и вероятно да я прибере някъде, където никой и нищо нямаше да може дори да я види без негово знание.
– Капитане? – обади се несигурно един от стражите.
Сам изръмжа недоволно, а Лизи му се усмихна.
– Върви. И аз трябва да се връщам.
– Не ми харесва. – избуча недоволно и почти по детски, но после изражението му стана напълно сериозно: – Недей да ходиш по странни места и да разузнаваш сама. Той може да е все още някъде из храма и да дебне за нова жертва.
– Знам. – отвърна тя. И ако попаднеше на нея, щеше да го убие. Сам сякаш чу мислите й, защото бръчицата между веждите му се появи. Елизабет се пробва да го разсее с една последна целувка, след което отскочи назад и му се усмихна ехидно. – Връщай се на работа, капитане. И понеже ме е страх да се приближа и да си я взема – върни и кошницата в кухнята.
– На Вашите заповеди. – отговори й с лека усмивка Сам и също се изправи, взимайки кошницата. – Пази се. – след което се обърна към ухилените стражи и изправяйки гръб, закрачи към тях.

Елизабет си тръгна, доволна, че той изглеждаше малко по-добре. Сенките си останаха под очите му, но поне сковаността в раменете му си бе отишла напълно. Сега оставаше и да събере смелост да го попита дали се е хранил с онова, от което всъщност имаше нужда, и да реши какво да направи, ако той отговори отрицателно. Нямаше да го остави да умре бавно от глад, но беше ли способна да приеме и одобри убийството на хора, за да може да се храни?
Трябваше да има някакъв комромис и тя трябваше да говори със Сам за всичко това по-добре рано, отколкото късно.
Засега обаче трябваше да се изправи пред друг проблем, от който се боеше. Рамая. Обедната почивка почти бе свършила. Елизабет се направи, че не е забелязала усещането си за облекчение и си обеща довечера да говори с нея. Със сигурност. Без никакви оправдания.
Девойката издаде измъчен звук, потърка лицето си, зави по коридора, който щеше да я отведе към следващите й занятия и се блъсна в някого.
– Извине… – започна и замълча стреснато.
Пред нея стоеше принцесата и разтриваше рамото си, където я беше ударила.
– Лин? – повика я Рамая, вдигайки поглед към нея и явно виждайки измъчената й физиономия, реши да я успокои: – Няма нищо. Добре съм. Ти как си?
– Добре. – отвърна. Насили се да се усмихне и сковано отстъпи встрани. На езикът й беше да каже, че трябва да бърза за урока си, но се застави да остане точно там, където беше. Прокашля се и попита: – Как е брат ти?
– Добре. – отговори й Рамая, след което отново се възцари неловка тишина, но точно преди Лизи да се опита да се измъкне с това, че все пак бърза, далширата я изпревари: – Радвам се, че си добре, Лин. – усмихна й се леко и допълни: – Мисля, че ще е по-добре да побързаме за часовете, ако не искаме да ни накажат.
– Най-добре. – съгласи се Елизабет веднага.
Мина още един миг, в който и двете сякаш не знаеха какво да правят, след което девойката просто кимна и тръгна.
– Лин? – Рамая я спря само след няколко крачки: – Какво ще кажеш след часовете да се видим? В моята стая?
Отново Елизабет бе готова да й даде някакво оправдание и отново се спря. Не можеше да я отбягва вечно като някакво малко дете. Не можеше и да откаже, когато любимата принцеса на Хайрани и любимата сестра на шефа ти те помоли да говори с теб. Но най-вече нямаше как да откаже на приятелка.
– Ще дойда. – обеща й.
– Ще те чакам. – усмихна й се Рамая и й помаха за довиждане.