Гневът се завърна с пълна сила в мига, в който краката на Сам докоснаха земята. Знаеше, че е въпрос на време. Вещицата никога нямаше да го остави на мира за дълго, особено сега, когато подозираше, че той има нещо в живота си освен нея. Трябваше да предположи, че ще го извика вечер, когато според нея ще е най-сигурно, че ще прекъсне нещо. Можеше да си я представи съвсем ясно – как седи на фалшивия си трон, как се усмихва доволно, докато отпива от виното, което омаяните й слуги се препъваха да й носят. Почти можеше да чуе противния й смях, породен от мисълта, че е сътворила хаос в живота му. Че е демонстрирала извън всякакво съмнение кой държи каишката му. А когато Сам пристигнеше в двореца й, тя щеше да го чака, за да му обясни отново, че е нищо. Самашей.
Това бе първата дума, на която Малора го научи, първото определение, което получи за себе си. Никога не му бе тежало, защото не му бе отдавал особено значение. За него да бъде „нищо“ бе като за нормалните хора да имат грозен белег на лицето – недостатък, но не такъв, за който мислеше всяка минута, и който можеше да бъде пренебрегнат и от най-придирчивите, ако имаш достатъчно пари.
Сега обаче думата бе като жигосана директно в мозъка му. Чуваше го като фон на всяка тежка крачка по улицата, на всеки гневен дъх, който поемеше. Кънтеше оглушително в главата му всеки път, когато споменът за изражението на Елизабет се врежеше в съзнанието му.
Никога не бе усещал какво е да си нищо до момента, в който трябваше да я остави сама в стаята им, за да отиде при вещицата. Беше готов да изтърпи всяко унижение, на което го подложеше Малора, всяка обида, всяка рана. Но не и това. Никога това.
Сам знаеше, че едно забавяне ще му коства, но въпреки това не се насочи веднага към палата й. Вместо това сви надолу към града. Може и да не бе способен да се противопостави директно на заповедите й, но това не означаваше, че няма вратички. Веднъж взел решение какво да прави, усети как гневът му се укроти, оставайки да бълбука тихо в гърдите му. Това беше и момента, когато усети онова странно изтръпване между плешките. Сякаш нечий поглед се беше забол там. Сам бързо се обърна, но не видя никого зад себе си. Огледа и сградите наоколо, но не намери нищо странно. Знаеше със сигурност, че никой не наблюдава прозореца на Лизи, така че никой не можеше да го е видял да излиза от там. Беше сигурен също, че не са го проследили, защото ползваше сенките, за да се придвижва незабелязано. Може би от цялото чакане и дебнене убиецът да се появи последният месец ставаше параноичен. Сам разкърши рамене и отново се огледа и ослуша. Отново нищо. Въпреки това, когато тръгна, се постара дори повече да се слее с тъмнината и да не вдига шум. През целия път към Рибарския квартал усещането, че е наблюдаван не го напускаше, но колкото и пъти да се опита да открие от къде идва то – не намираше абсолютно нищо.
Сам направи няколко завоя, които го изведоха на места, удобни за засада и дори се спря там за няколко минути, преструвайки се че чака някого или оглежда нещо, но никой не го нападна. Само проклетото усещане, че някой не го изпуска от поглед, караше кожата му да настръхва.
Убиецът потъна в мрака отново, притегляйки сенките към себе си. Може би щеше да му се наложи да мине през канализацията. Ако някой го следеше само с очите си, можеше да го изгуби в безкрайните тунели под града. А ако проследяването бе магическо… Вече бе отминал богаташкия район в центъра и навлизаше все по-дълбоко към Рибарския квартал, където преобладаваха кръчмите и странноприемниците, в които моряците да отсядат за някоя и друга нощ, докато чакат да отплават отново. Ако следяха тялото, можеше да наеме една стая и да го остави там. Проблемът както с тази идея, така и с това просто да остави Сам Казра тук, в уличката между струпаните касетки от ха‘ер, бе един и същ – ако някой го следеше, щеше да го намери. И ако беше грешният някой, какъвто несъмнено трябваше да е, щом не го бе загубил досега, можеше и да го принуди да изостави тялото завинаги.
Той бе носил тела и самоличности много по-дълго, отколкото съществуваше като Сам Казра. Някои от тях бе изоставил по-трудно от други, но не можеше да каже, че е бил привързан към което и да е от тях. Ако се наложеше, бе готов да ги смени и да започне да изгражда контактите им наново. Със Сам Казра щеше да е дори по-лесно – с това лице го познаваха една шепа хора. Но това бе единственото лице, което Елизабет свързваше с него. Бе се влюбила в Сам Казра. Бе поканила в живота и леглото си точно него.
Заради това продължаваше да го носи, когато всеки друг път щеше да го зареже при първите наченки на интерес на Малора към него. Затова и сега се колебаеше какво да направи. А времето изтичаше. Вещицата го извика отново и този път не бе любезна покана. Сега в главата му избухна болка, която го остави сляп и глух за няколко секунди.
Стиснал зъби, си наложи да не издава звук и просто зачака да премине. Не отне много време, но Сам знаеше, че всяка секунда забавяне ще удължава агонията му следващия път. Той тръсна леко глава, за да я избистри, и тогава осъзна, че усещането, че е наблюдаван, е изчезнало.
Стори му се доста подозрително, че преследвачът му просто така бе изгубил интерес към него, но за съжаление нямаше повече време за предпазливост. Или за опит той да се превърне в ловеца, както всъщност му се искаше. Все още покривайки следите си със сенките, Казра се затича към кейовете. Използваше цялата си бързина, пришпорвайки тялото до пределът му – последен опит да се увери, че е успял да се измъкне.
Увери се, че около складът му няма никой подозрителен, и побърза да влезе. Мина през илюзията, скриваща истинската цел на постройката. Отиде до петия от седемте ковчега, събрани вътре, и с едно движение отвори капака, изтръгвайки и пироните. Тялото в дървената кутия бе все още използваемо, благодарение на фрагмента, който бе оставил в него, но това бе най-доброто, което можеше да се каже за него. Мъжът вътре бе нисък и дебел, с криви зъби и още по-криви крака. Носът му бе голям и сплескан, а малкото му коса се спускаше рехаво покрай тлъстите му, покрити със стари белези от шарка бузи. Нямаше си име, но навсякъде, където Сам го използваше, получаваше оригинален прякор като „Лойчо“, „Тлъстак“ или „Грозник“.
Сам седна на земята до ковчега, затвори очи – беше доста важно, както бе открил – и се просмука в Лойчо. Да сменя тяло винаги бе малко досадно. Дори и да му бе познато, винаги му трябваше малко време, за да си припомни кое как трябва да стои и да се движи. В случая обаче се изправи и с препъване и залитане излезе от склада.
От там се затича към най-долнопробната кръчма, която знаеше в Рибарския квартал. Миризмата на риба, карантия, разложено и човешки екскременти го съпътстваше вярно, но за пръв път Сам нямаше против. Щом влезе в сградата, която бе основно изгнили корабни дъски, слепени със стара мръсотия, за да придобият почти правоъгълна форма с някакъв покрив, веднага си поръча бутилка от най-долнопробния алкохол, а заедно с нея – глава чесън и връзка сциали. Корените идваха от някакъв кактус или друго нещастно растение, решило да направи пустинята свой дом. Миришеше дори по-зле от чесъна, но по някаква причина беше любимата подправка за рибена яхния. Кръчмарят само повдигна вежди въпросително, но явно не очакваше велики неща от човек, който изглеждаше като Лойчо. Щом прибра парите, донесе желаното и се зае да бърше мръсния тезгях с още по-мръсен парцал, така че да е сигурен, че всичко ще е равномерно размазано. Сам грабна покупките си и излезе навън. Не му трябваше маса, нито свидетели. Погледна към жълтеникавите, леко спаружени корени на сциала, след което си пое дъх и напъха няколко в устата си. Беше се хранил с всякакви неща, но подправката бе една от малкото, които все още караха стомахът му да се обръща. Въпреки това Сам геройски успя да предъвче и да го преглътне с парещия алкохол. В сравнение чесънът му се стори мек, ароматен и вкусен. Глътна още малко от вкисналия хе‘ер и изля останалото върху главата си.
Върна се обратно при складовете. Там калта винаги беше рядка и особено подходяща, а Сам успя да намери най-ароматната. Докато се търкаляше хубаво в нея, имаше чувството, че носът му никога отново нямаше да подуши нещо друго освен сладникавия аромат на мърша с риба. Поне преследвачът му не се бе появил отново, а дори и да го наблюдаваше отнякъде сега, щеше да реши, че си е загубил ума. А може би наистина беше.
Малора отново го призова. Този път Сам не успя съвсем да потисне стона си. Не се задържа и на крака, свличайки се на колене и ръце обратно в калта. Гадостта, която бе погълнал, се надигна в гърлото му, но той стисна зъби и я преглътна. А когато болката отмина, Сам тръсна глава като куче, изправи се и най-сетне пое към вещицата.
Идеята му беше… инфантилна. И за съжаление бе единственото, което можеше да направи, за да се опита да спре онова, което го очакваше. Пребледнялото лице на Елизабет, докато безмълвно наблюдаваше как той се приготвя, отново изникна в съзнанието му. Обещанието й, че ще го обича, каквото и да се случеше, накара гневът отново да се събуди в гърдите му. Тя не заслужаваше да живее с нуждата да прави подобни компромиси. Трябваше да бъде с рицаря от книгите, които толкова обичаше да чете. И той искаше да бъде това за нея.
Но не можеше и това го вбесяваше. И го ужасяваше. Колко време имаше, преди Елизабет да реши, че не може да живее по този начин? Месеци? Или дни?
Сам наближи дома на вещицата и изтласка емоциите си назад. Нямаше място за тях тук, където Малора щеше да ги използва срещу него.
Стигна до желязната врата и удари силно по нея. Руните премигаха в отговор, сякаш бяха недоволни заради калта, която остави по желязото. Само след малко вратата се отвори със скърцане, а рижият любимец на Малора го изгледа потресено, сякаш не можеше да повярва, че калната буца пред него е Ка‘Раим. При други обстоятелства Сам може би щеше да си позволи задоволство, понеже е успял да шокира малкото лайно, но сега просто мина покрай младежа и закрачи по коридора. Мина през тъмниците, а след това, понеже на нея не й харесваше, се изкачи по централните стълби до спалнята й. След себе си оставяше смрадлива кална диря, която и в момента попиваше в скъпите й килими и пътеки. Видя как хлапакът се е засилил след него неодобрително, но Сам не го изчака, като направо отвори вратата на стаята и влезе. Пристъпи само няколко крачки навътре, застана с леко разкрачени крака и хвана ръце зад гърба си, наподобявайки грубо послушния войник, който тя искаше.
– Извика ме. Тук съм. – оповести Сам.
Малора го огледа от главата до петите. Повдигна тежката си от накити ръка и я притисна към носа си.
– Не навреме, както изглежда. – посочи го с дълъг нокът. – Какво е това?
– За поръчка на Кантората.
– Хмм. – вещицата го обходи с погнусен поглед от глава до пети и обратно. Когато очите й се спряха на неговите, устните й се извиха в жестока усмивка. Махна на момичетата, които й вееха с големи ветрила. – Подгответе му баня.
Девойките се поклониха и побързаха да идат да изпълнят задачата. Сам не си позволи да ги проследи с поглед, задържайки го върху вещицата. Знаеше точно какво прави тя. Както и тя знаеше точно какво и защо бе направил той. Сега щеше да му покаже, че за нея няма значение какво тяло носи и че няма смисъл да се опитва да се бори. Щеше да й е много по-лесно просто да му нареди да не се среща с Елизабет или да не се появява повече с „лошо“ тяло, но винаги бе обичала повече да му показва, отколкото да му казва. Сякаш омразата му за нея бе толкова необходима, колкото храна.
– Предполагам, че няма какво друго да очаквам. – въздъхна след малко вещицата. – Все пак се търкаляш с прасе.
Той успя някак да не помръдне и мускул, да запази дишането си равномерно, а лицето безизразно. За щастие ръцете му бяха зад гърба му, когато ги сви в юмруци, а острата миризма на риба успя да замаскира гнева, който се надигна в него и вещицата не можа да го усети, преди Сам да успее да го озапти. Въпреки това тя се усмихна.
– Защо си толкова мълчалив, самашей? – измърка. – Не искаш ли да ми разкажеш за любимата си?
Не беше заповед. Сам скри облекчението си. Тя отново си играеше с него, отново се опитваше да предизвика някаква реакция. Той нямаше да й достави това удоволствие, както не бе посегнал и към ножа на кръста си, за да го забие в гърдите й заради обидата към Лизи.
– Какво трябва да свърша? – попита я с равен тон.
Малора нацупи престорено червените си устни, а после се разсмя.
– Колко професионално от твоя страна. Но нищо. – усмивката й се изкриви и стана жестока. – Аз харесвам тази игра. – момичетата, които бе пратила да му приготвят баня, сега се завърнаха, но тя не ги погледна, когато даде знак на Сам да върви. – Иди се измий. Хубаво. А после ще ти дам нещо, за което да мислиш, докато се самозалъгваш, че може да си нечий друг.
Отново не беше използвана заповед. Сам чудесно осъзнаваше колко е глупаво това, че не й се подчинява, но просто отказваше да направи доброволно каквото и да е, различно от това да си тръгне. Това беше и единствената причина да продължи да гледа Малора с безизразно лице.
– Банята не е нужна. – каза равно и да повтори въпроса си: – Какво трябва да свърша?
– О, банята е много необходима за онова, което трябва да направиш. – каза му. Отново без да откъсва поглед от Сам, тя измърка: – Лиат.
Противният рижав слуга се приближи. Цялото му същество излъчваше обожание, но въпреки магията, от която обикновено губеха представа за каквото и да е в присъствието на вещицата, пак внимаваше много по никакъв начин да не докосва Сам.
– Да, Господарке.
– Самашей ще има нужда от помощ в банята. – каза вещицата. – Приготви го за мен.
– Да, Господарке. – поклони се хлапакът.
– Не ми е нужна помощ. – каза Сам, опитвайки се да прикрие колко противна му бе дори мисълта за това.
– Върви. – волята й прокънтя в гласа й.
Като марионетка Сам се обърна и тръгна към вратата. Бе по-наясно със собственото си безсилие отвсякога, докато краката му сами се насочиха към луксозната й баня. Всичко бе облицовано със злато и сребро. Голямата мраморна вана, украсена от известен скулптор с деликатни орнаменти на птици, цветя и митични зверове, й бе подарък от незима. Спокойно можеше да побере и четирима. Сам го знаеше от опит. При спомена за онова, което тя го бе принуждавала да прави и което му бе нареждала да търпи, стомахът на тялото отново се разбунтува. Миризмата на парфюмираната с ванилия, канела и орлови нокти вода – любимите аромати на вещицата – не му помагаха изобщо. А към това започваше да се прибавя и чувството за провал. Тук, далеч от вещицата, пред погледа му отново изплува бледото лице на Лизи. Как стоеше до леглото и гледаше невярващо. Как се беше вкопчила в него, когато разбра, че трябва да тръгне и как той се беше освободил, за да излезе и да дойде тук.
Наивно се беше надявал, че ако не носи тялото на Сам Казра, което Малора толкова харесваше, а вместо това изглежда и мирише като бездомник, вещицата ще загуби интерес към него поне този път.  Може би нямаше да го принуди да спи с нея. Може би щеше да го застави да бъде играчка за някой друг.
В крайна сметка нямаше значение. По един или друг начин щеше да го накара да предаде Елизабет.
Наистина беше нищо.
Сам направи опит да се изкъпе сам, но хлапакът беше приел задължението прекалено сериозно. Докато разнасяше настървено сапуна по него, не спираше да го гледа колкото погнусено, толкова и намръщено, заканвайки му се без думи, че ще го убие при първа възможност. Сам не можеше да се насили да се трогне. Усещаше се някак изтръпнал, а в главата му се блъскаха хиляди мисли и варианти, с които да се измъкне от ситуацията и да не се върне в стаята. За съжаление – до един бяха неприложими.
Банята не му отне много време, а след нея се появиха две момичета с ароматно масло, което старателно втриха в него. Никой не му даде дрехи. Нямаше да има нужда от тях.
Обявен за готов, бе информиран, че е очакван в спалнята на господарката. Сам се подчини едва след второто побутване, а вцепенението, в което беше изпаднал, изчезваше с всяка крачка. Когато застана на прага, вече се чувстваше като хванато в капан животно. Искаше да се махне от тук. Искаше да изчезне, да не позволи да бъде докосван, а само от мисълта да пристъпи в стаята при вещицата и стомахът му се обръщаше. Гадеше му се от мисълта какво ще последва. Да докосва друга, да трябва да целува друга, да е с друга. Да е с Малора. Цялото му същество крещеше срещу това, но нямаше кой да го чуе. Сам преглътна с мъка надигналата се в гърлото му жлъчка и пристъпи в стаята, заставайки отново с леко разкрачени крака и хващайки ръцете си зад гърба си.
– Самашей! – възкликна вещицата. Задоволството й позатихна, когато огледа голото тяло. Въздъхна отегчено. – Надявах се на поне някаква изненада, но уви. Ако не ми бе полезен навън, щях да ти наредя да носиш онова красиво тяло и да те задържа. – нова въздишка и почти момичешка, палава усмивка. – Но нищо. Ще намерим какво да те правим и така. – посочи едно от момичетата, които бяха втрили олиото в него, и посочи леглото. – Съблечи се и легни.
Девойчето се подчини с готовност, като Малора се премести навътре в огромното легло и се облегна на лакът. Червените й устни се извиха весело, когато посочи Сам.
– Сега е твой ред. Върху нея. И без шмекеруване, самашей. – размаха показалец, сякаш смъмряше непослушно дете, а волята й се увиваше като бесило около врата му. – Няма просто да лежите, така че го направи както трябва.
Сам се опита да се възпротиви, но устоя на заповедта едва няколко секунди. Като в кошмар се доближи до леглото и легна върху момичето, намествайки се между разтворените й бедра. Кожата му докосна нейната и той потръпна от погнуса, но не си позволи да реагира по друг начин. Докато девойчето гледаше влюбено Малора, Малора го наблюдаваше внимателно. След малко забарабани с пръсти по леглото и изпуфтя нервно.
– Целувай я, самашей! – тази шибана жестока усмивка отново се появи, сякаш виждаше през него и знаеше точно колко му се иска да я изтрие от лицето й. После потупа с показалец носа на момичето и й каза: – Помогни му да му дойде настроението.
Ръката на девойката се плъзна по гърдите му, плъзна се по врата му. Другата се мушна между телата им и го намери.
Сам стоеше скован, мъчейки се да задържи съдържанието на стомахът си, а в главата му кънтеше само една дума – грешно. Грешно. Всичко беше грешно. Това не беше Елизабет. Това под него не беше неговата амара. Устните, които се опитваха да го целуват, не бяха нейните. Не го искаше. Не искаше да е тук. Искаше да се махне. Искаше да изкрещи. Да убива. Да се окъпе в кръвта на Малора и най-сетне да изтрие шибаната смрад на орлови нокти от себе си.
И тогава тя се приближи до ухото му и прошепна:
– Казах да я целуваш, самашей. Целувай я, както целуваш прасето си.
Заповедта го окова. Отново.
Беше грешал по-рано, като си мислеше, че никога не се е чувствал по-нищожен. Сега. Сега, когато отвори уста, за да отвърне на целувката на момичето. Сега се почувства на дъното.
Да усети езика й по своя бе последната капка.
Сам едва успя да се отдръпне малко, преди да повърне.
Момичето изпищя и започна да го блъска, за да се махне от нея, а вещицата… Вещицата започна да се кикоти. Отметна глава и смехът й закънтя в ушите му.
И също толкова рязко спря.
Малко от вонящият на сциала, чесън и вкиснал хе‘ер стомашен сок бе попаднал върху червената й коса.
Преди Сам да успее да реагира, вече летеше през стаята. Ако не се беше блъснал в някого – в рижавия слуга – щеше да се забие в стената. Чу се изпукване и Лиат извика. Може би крака му беше счупен от удара, но Казра не се вълнуваше от него в момента. Малора също, докато се приближаваше към тях.
– Млък. – изплющя гласа й и стоновете на хлапака прекъснаха рязко. Лицето му продължи да се криви от болка. Вещицата се наведе и сграбчи Сам за рехавата коса с една ръка, повдигайки го, сякаш не тежеше нищо.– Трябва да те убия за това.
За миг той пак се скова. Преди заплахата за смърт щеше да донесе облекчение, но не и сега. Не можеше да умре сега. Не можеше просто да изчезне от живота на Елизабет, без тя да знае какво му се е случило.
Бяха му необходими няколко секунди, за да се успокои и да започне да мисли. Тя можеше да го измъчва, да го докара до ръба и да го държи там, но нямаше да го убие. Не и сега. Както сама беше споменала преди малко, той все още й беше нужен. Навън. Където можеше да й помогне да се докопа до още повече власт. Тази мисъл му донесе достатъчно успокоение и му позволи да запази безизразното си изражение.
– Да. – съгласи се със същия равен тон, който използваше цяла вечер.
Малора протегна другата си ръка и този път го стисна за врата. Перфектните черти на лицето й се разкривиха, устните й разкриха острите кучешки зъби, които сякаш се бяха удължили дори повече. Сам обаче не трепна. Продължи да я наблюдава с отпуснати до тялото ръце, заставяйки се да не помръдва и мускул.
След няколко безкрайни минути вещицата изсъска и го захвърли на пода, в краката си.
– Извини се. – каза му. Но не му заповяда.
Сам предпочиташе да изгълта чувал с натрошени стъкла, само че знаеше, че неподчинението му нямаше да доведе до нищо добро. Накрая щеше да се извини по един или по друг начин, а не искаше да проверява колко изобретателна може да стане Малора. Изведнъж вещицата можеше да реши, че не й се играе повече и Елизабет да се озове на проклетата маса в подземието. Той нямаше да го допусне. Погледна към все още изкривеното от ярост лице на вещицата и възможно най-смирено каза:
– Извинявам се.
Малора се озъби презрително.
– Както трябва.
Ако беше както трябва, от гърдите й вече щеше да стърчи ножът му и Сам никога повече нямаше да подуши парфюма й или да чуе гласа й. Но не можеше да го направи, затова побърза да сведе поглед, преди да е видяла блясъка в очите му. Опря чело в земята до краката й и се насили да каже:
– Извинявам се.
Сам още не се беше доизказал и Малора го срита в лицето. Естествено, че щеше да поиска това от него. Изведнъж усети как жлъчката в стомахът му отново се надигна, но той я преглътна. Искаше да се прибере при Лизи. По възможност скоро, а не след седмици. Затова повдигна крака й и го поднесе към устните си, за да го целуне. Мълчанието й му подсказа, че това няма да е достатъчно. Затова той целуна и другият й крак.
– Прости ми. – каза.
Зачака с наведена глава и забит поглед в земята, защото ако в момента вдигнеше лице, вещицата щеше да види, че смирението и съжалението изобщо не бяха в списъка с нещата, които изпитва към нея.
Малора остана там. Раздразнението струеше от нея и Сам знаеше, че мълчанието й е част от наказанието му в момента. Защото тя знаеше, че да го държи в неведение, понякога е по-голямо наказание от всичко друго, което може да му стори. И в момента той дори не смееше да диша.
Ако имаше някакви Богове в този проклет свят, нямаше да позволят Елизабет да попадне в ръцете й. Не го интересуваше какво ще се случи с него. Нека го унижава. Нека викне целият Лунарат да му се изреди. Нека го убие. Щеше да изтърпи всичко.
Само да не докосва Елизабет.
Тя си пое дъх и всичко в него се сви конвулсивно. Но Малора само изсумтя и му обърна гръб, тръгвайки към леглото. Сам продължи да стои приведен, без да смее да се отпусне. С периферното си зрение видя слугите да бързат отново към нея, отново свободни да я обслужват.
– Трябва ми нова Сянка. – каза му Малора след малко. – Още тази нощ.
Беше ли им се разминало?
Сам не знаеше как да реагира, какво да й отговори или как да диша. Изненада се от себе си, защото първият му импулс беше да й откаже. Кога се беше случило това? Кога беше решил, че да убиваш Сенки е съвсем неприемливо? Преди просто беше задължение, и то желано, защото го отвеждаше далеч от нея. Да, когато откри, че не му е приятно да й води Сенки, които тя дори не можеше да очарова и контролира с магията си и затова ги измъчваше, се стараеше да пречупи съзнанията им предварително, но това донякъде му беше и интересно. Сега… сега не искаше да има нищо общо с лова, но и не можеше да се измъкне. Особено след като рискуваше някой друг да намери Лизи и да я доведе тук. Тази мисъл вече постави всичко на фокус.
Сам се изправи.
– Добре.
Малора му махна с ръка, докато се мръщеше погнусено на косата си, а той се махна от проклетата й спалня.
Щом се отдалечи достатъчно от вещицата, сковаността напусна тялото му. Беше глупаво, защото тя винаги можеше да го призове обратно, а той така или иначе трябваше да се върне преди зазоряване, но виждайки желязната врата пред себе си, си отдъхна, че поне ще излезе от тук. Навън вдиша с пълни гърди хладният нощен въздух и се намръщи, когато в носа го блъсна отвратителната миризма на солите за вана и олиото, което втрито в него. Изкушението да зареже тялото тук бе голямо, но му бе полезно не само заради самоличността му, но и защото държеше самата Малора далеч от него. Така че се затича, без да обръща внимание на погледите, които закъснелите минувачи му хвърляха. Първо щеше да отиде до най-близкото си скривалище, за да отмие тази смрад от него и да се облече в нормални дрехи, след което щеше да върне тялото в склада – чисто и без опасност да умирише другите. А след това… Трябваше да намери Сянка, която да остави на вещицата и която безследно да изчезне в подземията й. Елизабет нямаше да одобри. На него самият не му харесваше, но най-доброто, което можеше да направи в момента, бе да стои далеч от храма на Ну‘Ахра. Сенките там бяха негови и на Лизи. Ако зависеше от него, никой нямаше да ги докосне и с пръст.
С това обаче проблемът оставаше – трябваше да намери Сянка и не беше сигурен къде да я търси. Знаеше само, че няма да стане в богатата част на града, защото тук изчезналият човек щеше да направи впечатление.
Въздъхна и пристъпи в апартамента си. Имаше съвсем малко време и много работа за вършене. Ритна вратата на банята и влезе вътре, пускайки водата и заставайки под струята със затворени очи.
Чакаше го лов.