Сам и Елизабет останаха в дома му до късния следобед на следващия ден. Все едно напуснаха защитен мехур и действителността ги връхлетя с пълна сила. С всяка крачка, която ги приближаваше към храма, и двамата ставаха все по-мълчаливи и вглъбени. Сам не знаеше какво се върти в главата на Лизи, но имаше много ясна идея за своята, а чувствата му бяха раздвоени. Едновременно се радваше, че тя е добре, а от нараняванията й бяха останали основно синини и дребни ожулвания, а от друга страна се обвиняваше, че не е бил там да помогне. Все пак той беше капитанът на охраната, а в единствената вечер, в която беше потрябвал, него го нямаше. Не осъзнаваше точно колко неприятно е това усещане, докато не пристигнаха в храма.
В централната зала обикновено бе пълно с жрици и хора, дошли да напълнят вода от някой от фонтаните, но днес бе безлюдно. Стъпките им ехтяха из голямото помещение, докато изкачваха стълбите към кабинета на Главната жрица. Иснани поиска да говори с Лизи на саме. На Сам не му се нравеше да я изпуска от поглед толкова скоро след всичко случило се, но точно заради него знаеше, че тя може да се справи чудесно и сама. А и той имаше да свърши нещо друго. Трябваше да намери мъжете си и да провери щетите от снощи. Чарли му беше казал, че не всички са оцелели, но тогава беше прекалено фокусиран върху Лизи. Сега споменът за това донесе още едно неприятно чувство и дори нежелание да продължи напред. Това бяха неговите мъже. Не искаше да знае кой от тях не е успял, особено защото извращенията на вещицата бяха виновни. Чуденето обаче бе по-страшно от незнанието. Дължеше им го. Той бе техният капитан. Трябваше да види с очите си пораженията и да се увери, че повече никога няма да се повтори и опасността е елиминирана за всички. Дължеше им го.
С тези мисли Сам прекоси разстоянието от храма до училището, където се намираше входа към подземието. Намери входа в пода точно там, където Лизи му бе казала, че ще бъде. За миг застана пред него, взирайки се в тъмнината, след което слезе. Мракът не го притесняваше, но само след няколко крачки се озова в добре осветено с атеши помещение. Оригиналните, закачени по стените и тавана, бяха претопени от топлина и смазани, затова някой беше донесъл нови, разпръснати на високи прътове. Подземието беше обширно, а светлината хвърляше грозни сенки върху клетките в ъгъла. Първото, което Сам направи, бе да вдиша дълбоко, но сетивата му в тази форма не бяха достатъчно остри, за да улови нещо повече от тежката миризма на мухъл, влага, кръв и сладникавата миризма на ароматните масла, която се засилваше, с приближаването към бюрото в ъгъла. Сам бавно огледа помещението. Телата на мъжете му, разбира се, отдавна бяха преместени, но по разбития под все още личаха следи от кръв. По-тъмни от съществата. По-светли от хората му.
Сам стисна зъби и се опита да се абстрахира. Нямаше време да се разсейва. Ако съмненията на Лизи се окажеха правилни, можеше да има повторение на случилото се. Обиколи подземието още веднъж внимателно. Очите и носът му обаче не му казваха нищо ново. Не откри нищо и покрай разхвърляното бюро. Градската стражи трябваше да са прибрали всичко полезно заедно с труповете на изчадията.
Сам седна зад бюрото, така че да остане скрит, ако някой влезеше, и напусна тялото. Сетивата му сякаш изригнаха. Първо беше ослепителната болка, която за миг го остави сляп и глух, а след това миризмите се нахвърлиха върху него от всички страни. Все по-интензивни, все по-силни. Няколко вдишвания му трябваха, за да сложи всичко под контрол и да започне да отсява различните нюанси. Веднага разпозна Чарли и Лизи, а скоро се разкриха още. Старата, леко изкривена миризма само на четири от съществата. Няколко от мъжете му. Гвардейците. Изръмжа тихо, когато подуши и Хирса. Успя да разграничи още Иснани и няколко други жрици. Това, което не успя да подуши, бе Гириш,
Това не значеше нищо. Кръвта и сбърканата смрад на съществата почти задушаваха всичко друго, а останалите миризми бяха не по-стари от ден. Единствената причина да усеща и тях бе киселата нотка на страх и адреналин в тях, които ги правеха по-натрапчиви и трайни. Нямаше нищо достатъчно старо.
Сам проследи миризма на Лизи през дупката в стената, която водеше до подземието с фантомите. Само на една стена разстояние от основната сграда. Толкова близко и буквално под носа му. Изтика мисълта и продължи да следва Елизабет нагоре по стълбите към коридора на храма, но скоро му стана ясно, че тук няма да намери нищо, освен десетките жрици, които го кръстосваха всеки ден. Дори миризмата на съществото ставаше все по-трудно уловима сред техните.
Върна се обратно в подземието. Липсата на каквито и да било следи го дразнеше. Малора не му бе споменала нищо за експерименти в храма, а и цялото начинание нямаше никакъв смисъл. Защо го караше да отвлича Сенки и да ги води при нея, когато някой друг правеше същото тук? Дори по-странен бе факта, че се е доверила на този някой друг дори да опита. Вещицата не се признаваше за победена толкова лесно. За нея нищо не бе невъзможно.
Нещо друго се случваше тук.
Чу леко раздвижване на въздуха. Някой беше горе. Тръгна обратно към тялото си, но тогава разпозна натрапника. Изчака го да слезе по стълбите в подземието и попита:
„Какво правиш тук?”
Чарли потърка ушите си с гримаса.
– Идвам да проверя какво ти правиш тук.- застана до него и обиколи с мрачен поглед помещението. – Интересни гадини са отглеждали тук.
Сам изръмжа тихо в отговор. Огледа мошеника. Натъртвания и ожулвания, но не стоеше вдървен или леко превит, нито пък куцаше. Трябваше да е добре.
„И силни.“ – отвърна.
Мошеникът кимна.
– Стражите… – въздъхна и потърка уморено лицето си. – Имаш доста смели мъже, Сам.
Това му изказване върна усещането за загуба, което се опитваше доста безуспешно да игнорира.
„Знам“ – отговори му и, за да насочи мислите и на двамата в друга посока, попита: – „Вие какво правехте тук?“
– Опитвахме се да ги убием или поне да ги задържим. Отначало успявах да ги задържа в бариери, после да ги унищожа с магия. Когато започваха да се събират, опитахме да държим частите под различни бариери, но те… Регенерираха нови части. – Чарли поклати глава и прокара ръка през косата си. Беше достатъчно рошава, че да го е правил много пъти днес. – И после… Не мога да си го обясня, но започнаха да изграждат резистентност към самата магия. Бариерите вече не ги държаха изобщо. – погледна го. Лицето му изглеждаше необичайно бледо, а в иначе веселите му сини очи сега се таяха сенки. – Ако малката не се беше появила да ни каже какво да търсим, целият храм щеше да е в опасност. Въобще не очаквах да се натъкнем на това. Още се опитвам да разнищя заклинанията на клетките, за да мога да ги повторя, ако се наложи, но магията не е нещо, което съм срещал досега. Самата енергия е нещо различно. Отпечатъкът й ми напомня на демонските, но пак не съвпада съвсем.
Сам също не можеше да си обясни съвсем как работеха новите чудовища, защото никога не беше оставал около тях повече, отколкото беше необходимо. Нещо в изкривената магия, която ги беше направила, го караше да се чувства некомфортно. Дори и сега, когато от тях беше останало само кръв, усещаше как настръхва, когато се приближи към мястото. Бяха прекалено неестествени, дори спрямо него. Не можеше да сподели нещо от това с Чарли и дори с Лизи. Веригите на забраната се затягаха около него само при мисълта за това. Но мошеникът го наблюдаваше, а Сам искаше да му каже нещо. Още повече, че беше виждал вещицата да заема магия от любимите си Сенки и да използва странно заклинание, за да ги комбинира. Почти всички капани, вериги и решетки в подземието й бяха подсилени по този начин.
„Перлата е от мора.“ – изтъкна му факт, който знаеше, че вече трябва да известен не само на Чарли, но и на всеки, който само бе чувал за перлите. – „А това не е мора.“ – замълча и погледна към клетката. След малко, сякаш просто мислеше на глас, каза: – „Може и това да не е една енергия.“
Сам му бе обърнал гръб и Чарли отправи любопитен и честно казано доста изненадан поглед към бавните вихри черен дим. Подсказваше ли му?
– Хм… – промърмори мошеникът и отново насочи вниманието си към клетките.
Беше го правил десетки пъти днес, но сега още веднъж се пресегна с магията си към тях. Неестественото усещане предизвикваше съвсем реална погнуса у него. Нещо такова просто не трябваше да съществува. Беше неестествено. Наистина беше неестествено.
– Значи – теоретично, разбира се – според теб е възможно някой да е комбинирал магията на мора с тази на нещо друго?
„Ти видя перлите в тях.“ – отговори му Сам, обърна гръб на клетките и закрачи към бюрото: – „Ти ми кажи.“
Чарли не само ги бе видял, а бе запазил една. Обвита в черна тъкан и някаква изключително резистентна на остриета и магия ципа, перлата бе стояла скрита в самото сърце на съществото. След като я изкопчиха и строшиха, каквато и енергия да беше вложена в нея, се бе изпарила. Но нещо толкова нередно имаше навика да оставя следа по всичко, до което се докоснеше.
Мошеникът извади черните парчета и, стискайки зъби, този път се концентрира върху тях. Вгледа се дълбоко, мъчейки се да определи и разграничи отделните съставни части. Намери мората бързо – тя присъстваше най-отчетливо. Повече време му трябваше да открие капчицата демонска магия, онова чуждоземно усещане, което бе общо за пришълците.
– Мора и демон. – каза на Сам, който в момента вдигаше разпилените по бюрото листове и ги разглеждаше почти разсеяно. – Но има и нещо друго…
„Нещо друго?“ – това вече изненада убиеца.
Чарли вдигна глава към него. Към нематериалното му тяло с толкова любопитен отпечатък.
– Лепилото, което държи всичко заедно. – каза му ведро и подхвърли счупените парченца във въздуха. – Теб.
„Мен?“ – попита го объркано.
Нехайният тон на мошеника не скриваше факта, че в момента Чарли го наблюдава за реакция. На Сам не му беше приятно да открие, че той се съмнява в него и не беше очаквал да изпита каквото и да било, но явно това да си имаш хора вървеше с един куп неприятни усещания. Но какво можеше да направи? Нямаше как да се оправдае и Чарли знаеше, че е контролиран. Нямаше причина да му вярва. Но в момента и на Сам не му се искаше да повярва, че е използван по такъв начин.
„Сигурен ли си?“
– Доста сигурен.
Флетчър задържа погледа си върху неясните черти на лицето му. Движенията на дима бяха станали по-насечени.
– Да разбирам ли, че не си знаел нищо за това? – попита го.
„Да.“
Откритието, че той е лепилото, което крепеше съществата, които бяха убивали хората му и замалко на два пъти не му отнеха Лизи, го караше да настръхва от гняв. Проклетата вещица.
„Можеш ли да го използваш някак?“
– Не съм сигурен все още. Ще ми трябва време да го проуча по-подробно. – каза Чарли. Колкото и малко да можеше да се различи от изражението на приятеля му, разочарованието пак се открои доста ясно. – Може би ще успея поне да повторя заклинанието, което ги държеше заключени в клетките. С повече време може и да го преработя и поставя в предмет, който да издига бариера около тях.
„Как да помогна?“
Чарли повдигна вежди.
– Можеш ли да помогнеш? – попита го на свой ред.
„Зависи какво поискаш от мен. Не мога да ти дам информация за тях, но всичко друго…“- Сам се усмихна зъбато.
– Всичко? – повтори с крива усмивка Чарли. – Дори и да проуча какво точно те изгражда?
Сам не отговори веднага. Чарли беше един от двамата човека, на които би разрешил това. Не знаеше точно кога се бе случило, но по някаква причина вярваше на мошеника, дори и с това.
Кимна.
“Да.”
Флетчър нямаше как да скрие изненадата си. Беше го попитал на майтап и очакваше някоя подходяща за случая изръмжана заплаха, но не и той просто да се съгласи. Честно казано, не знаеше дали Сам е наясно какъв точно е той, но през годините бе виждал достатъчно, за да знае, че ако има достатъчно време, Чарли по всяка вероятност би открил начин дори как да го убие.
– Ако знаех, че ще бъдеш толкова хрисим, отдавна щях да измисля как да ви издействам един ден да сте сами с Лизи. – ухили се.
“Един ден нямаше да е достатъчно.”
Чарли се подсмихна. Съмняваше се, че приятелят му е наясно каква глуповата усмивка беше направила зъбатата му уста. Пак щеше да докара инфаркт на някого, но щеше да го разбере чак след като спре да си мисли за Елизабет. Което май нямаше да е много скоро.
Mошеникът поклати глава и пак насочи вниманието си към разтрошената перла и връзките между различните енергии, които я изграждаха. Само на демон и може би на Захир би им хрумнало да си правят точно такива експерименти, но Чарли трябваше да признае, че е доста заинтригуван – поне чисто научно и след като се абстрахира от реалността. Колко ли опита трябваше да са направени, за да се открие начин всичко да си хармонизира и да остане заедно? Магията на Сянка например никога нямаше да „застане“ в тази комбинация. Каквото и да даваше непредсказуемостта и силата й, също така отблъскваше и противодействаше на фантомите и демоните. Една от причините Орденът Акантус така да обичаше робите си Сенки.
– След като си в такова добро настроение, мога ли да те питам нещо? – Чарли отново надигна глава към Сам, осенен от идея.
Странно защо, но мислите за Лизи в комбинация с блесналия поглед на мошеника накараха Сам да настръхне. Щеше да му извие врата, ако го попиташе как са си прекарали времето заедно, но все пак малко неуверено и в готовност да убие така нареченият си „най-добър приятел“, каза:
„Да?“
– Пробвал ли си да се вселяваш в мора? – виждайки тъпия му поглед, Чарли можеше да отгатне, че го е изненадал с този въпрос. – Питам, понеже има… не е точно сходство. Но енергиите си подхождат. Чудя се какво би станало.
По същество морите бяха Сенки, а Сам знаеше от опит, че в тях не може да се всели. Беше опитал навремето, но просто не успяваше да вземе надмощие над съзнанието им. В редките случаи, в които бе успявал, беше свързано с голяма борба и победата му не се задържаше за дълго. Неминуемо Сянката го изхвърляше, дори и да я бе изтикал в най-тъмното ъгълче на ума й, а когато той напуснеше тялото й, тя веднага се връщаше в съзнание и дори беше готова да се отбранява. Нещо в тях просто отхвърляше същността му, затова и никога не се бе чудил дали може да засвои мора.
„Не знам.“ – повдигна рамо в крайна сметка.
Чарли кимна и след малко попита:
– Предполагам не стават и за ядене?
Сам много искаше да може да посочи парчетата перла в ръката му и да му каже, че това е душата им, но не можеше да помръдне дори пръст.
„Не.“ – почти изръмжа в главата му.
Мразеше да се чувства безполезен, а откакто Елизабет бе влязла в живота му, се случваше все по-често. Не можеше да се измъкне от вещицата. Не можеше да предпази подчинените си. Не можеше да помогне на единствените двама души, за които му пукаше. Не можеше да им подскаже някак посоката. Друг беше въпросът, че не искаше, защото всяка тяхна крачка ги приближаваше все повече към Малора.
Не можеше дори да притъпи проклетият глад, който го принуждаваше да убива, за да го утоли.
Но може би друг щеше да успее.
Преди да е успял да размисли, попита:
„Докато ме изучаваш, ще погледнеш ли още нещо?“
– Какво?
Колебанието за момент се завърна у Сам, но той го избута на страни.
„Дали не може да премахнеш глада ми за души.“
– Глада ти? – повтори объркано Чарли.
Но може би не трябваше да е изненадан. Въобще. Откакто Сам бе открил Лизи, бе започнал да се променя. Може би в началото го правеше, за да й се хареса или за да бъде достоен за нея. Колкото повече време прекарваше с малката обаче, толкова по-често беше започнал да се замисля над някои неща. Сам му беше казал наскоро, че се замисля да прекъсне работата си за Кантората. Това сега бе следващата логична стъпка.
На Флетчър много му се искаше да му обещае, че ще намери някакъв начин да тушират нуждата му от души, но не беше чак толкова арогантен. Сам беше най-сложната магия, която някога бе виждал, а беше виждал много през живота си. Магия, която мислеше и говореше. Понякога пълни глупости, но фактът си оставаше – приятелят му бе съвсем истинска и напълно жива магия. Да бърника на такова фундаментално ниво в същността му…
– Мога да ти обещая само, че ще опитам. – каза му Чарли.
На Сам не му трябваше повече. Ако някой можеше да намери начин, това бе Флетчър. Е, после щеше да му го натяква до живот, но Казра бе готов да плати тази цена.
„Добре.“
– Добре. – кимна и Чарли и му се усмихна. И понеже предполагаше колко неудобно му е на Сам от това да моли за помощ, реши да смени темата: – Мисля да се кача обратно горе и да видя дали Иснани е приключила с Лизи. Предполагам, че я хвалят доста сериозно в момента. Сигурно ще излезе от кабинета прегряла от зачервяване, а съм обещал на принцесата да я заведа да говори за случилото се снощи с гвардейците, които останаха тук. Предполагам ще видиш как са твоите момчета сега?
„Кои гвардейци?“
– Тоест дали сред тях има някой, от когото ревнуваш? – подсмихна се Чарли. Приятелят му изръмжа, което само направи усмивката му по-широка. – Хирса е наоколо, да.
Което само по себе си значеше, че сигурно ще се опита да се залепи отново за нея и да я гледа с онзи влажен поглед, от който желанието на Сам да му извие врата се засилваше до невъобразими размери. И знаеше, че Лизи няма влечение към гвардееца, но това не му помагаше особено.
При всеки друг случай щеше да зареже всичко и да изтича при нея, за да е сигурен, че ще избие всички пошли мисли от главата на мъжа, но не и сега. Преди това трябваше да види как са собствените му мъже и дали някой се е погрижил за тях. Може би дори да извика и Захир, ако има нужда.
Сам се обърна и застана пред тялото си, което кротко седеше в сенките на ъгъла, и бавно се просмука обратно в него. Болката изчезна, но заедно с нея и всичките му сетива отново се притъпиха. Въпреки атешите, подземието му се стори бледо и мрачно едновременно.
Изправи се, едва след като се убеди, че всичко е под контрол, и се обърна към мошеника, който беше продължил да го наблюдава с интерес и с някаква досадна, знаеща усмивка.
– Отиди и я намери. Не я оставяй сама, докато не дойда.
– Тя няма да е сама. – каза Чарли и се ухили. – Хирса ще е при нея.
– И ти. – посочи му стълбите: – Заминавай!
Чарли се засмя с глас и не спря, докато влудяващо бавно се обърна и започна да се изкачва по стълбите.
– Казах да вървиш! – изръмжа му Сам и само с няколко крачки се озова зад него, подпирайки с две ръце гърба му и започвайки да го тика нагоре.
– Вървя, де! – захили се дори повече Чарли, като се постара да се съпротиви на силата му, доколкото му беше възможно. Може и да си беше помогнал с малко магия. – Просто не бързам и се наслаждавам на гледката!
– Паяжини, прашни стени и пясък. – изброи бързо Сам и удвои ентусиазма си на тикане: – Няма нищо за наслаждаване и го знаеш.
Чарли обърна глава към намръщената му физиономия и се ухили.
– Има, има.
За щастие стигнаха върха на стълбите, така че Сам го бутна един последен път, колкото да се отчете и защото ухилената му физиономия го дразнеше.
– После ще ми обясниш кое точно те въодушевява. Сега отивай да спасяваш Лизи от гвардейците.
– Почти съм сигурен, че по-скоро трябва да я спасявам от теб. – каза му Чарли, но го тупна по рамото и този път тръгна напред на собствен ход. – Отивам.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay
© Лесли Todos los derechos reservados