Елизабет усети нещо между гъделичкане и бодеж точно над сърцето. Същото, което всеки момент щеше да се пръсне.
Гвардейците отгърнаха завесата и застанаха от двете страни на трите стъпала, които водеха към павилиона. Чарли я бе инструктирал, че трябва да държи главата си наведена и да не поглежда никого директно в очите, но въпреки това, само за момент, успя да зърне възрастният беловлас мъж, който трябваше да е а‘азвамът. Седеше на сребърен трон, който сякаш го поглъщаше. Носеше синя като морето в слънчев ден роба с бродерия от сребърни конци. Един-единствен тежък сребърен пръстен с печат стоеше на показалеца на дясната му ръка, но Лизи забеляза по-бледата линия на кожата на безименния му пръст. Кожата, която имаше лек жълтеникав оттенък.
Може би слуховете, че е болен бяха верни. Елизабет не бе питала Рамая, разчитайки, че ако някога поиска да й сподели, просто ще го направи.
Докато изкачваше бавно стъпалата, Лизи едва се сдържаше да погледне към приятелката си. Трябваше да е една от жените, седящи на меки възглавнички или тапицирани столове по-встрани от а‘азвама. Можеше само да си представи изражението й, като я чу да поиска тази награда от Велахе. Обзалагаше се, че и Тамеш би носил сходно.
Зачуди се какво бе онова на Сам.
Дали беше тук? Гледаше ли я отнякъде? Лизи бе оставила в апартамента им гривната с перлата, съдържаща фрагмент от него, но той вече не се нуждаеше от нея, за да знае къде е. Но дори и да не бе използвал тази нова връзка помежду им, щеше да му е достатъчно само да е наблюдавал танца, за да я разпознае.
Щеше да е уплашен. Щеше да е бесен.
Но щеше да й прости, когато бе свободен.
Всичко щеше да си е струвало тогава.
Елизабет стъпи на последното стъпало и се поклони пред а‘азвама. Вдясно от него имаше по-малък трон, не чак толкова пищно украсен. Меките тюркоазени ботуши трябваше да принадлежат на незима. А пищната червена рокля, която сякаш искреше със своя собствена светлина, трябваше да е на Велахе.
Всичко в Елизабет се противеше, всеки мускул се бе напрегнал от нежелание и отвращение, но въпреки това тя коленичи пред императора на Лунарата. И пред вещицата. Усети хлада на дървените дъски с голите си колене, а след малко и с челото си, когато го опря в земята. Сърцето й беше като уловена птица в гърдите й, а ръцете й трепереха.
Двама гвардейци зад нея. Още четирима в самия павилион. И Велахе.
Трябваше да действа бързо. Все още усещаше капката кръв върху кристала на гривната, която Чарли й даде. Първо щеше да я активира. След това да отвори шишенцето със сместа против демони. Ако наистина действаше, щеше да попречи на Велахе да изгради собствена бариера или да се защити, когато Елизабет я убиеше.
Всичко щеше да свърши за няколко секунди.
Но първо трябваше да почака.
Търпението й не беше подложено на голямо изпитание, защото само след малко ужасно лепкавия глас на Валехе я подкани:
– Ела при мен, Лин.
Елизабет се изправи и все така без да вдига поглед от земята се приближи до нея. Усети парфюма й – същият, който бе полепнал по Сам, когато се върна след посещение при нея. Преглътна стомашния сок, който изведнъж се надигна и опари гърлото й. Не искаше да прекъсва досега с атмата си, защото обонянието й можеше да я предупреди за атака, затова се опита да игнорира миризмата на орлови нокти и да се съсредоточи в нещо друго, каквото и да е друго. И тогава го подуши. Дъжд и мрак.
Сам.
Неволно повдигна брадичка сантиметър или два към миризмата му. Към мъжа с прошарената коса и красивите, пищни дрехи, който седеше от другата страна на Велахе. Лицето му съвсем спокойно можеше да е изваяно от камък – носеше точно толкова емоция. Но очите?
Вече не й бе необходимо да си представя гнева и страхът му.
Тогава едва доловимото изшумоляване на дрехи накара Лизи да осъзнае, че жената пред нея се е раздвижила и тя бързо сведе глава.
– Не е ли очарователна, чичо? – усмихна се към мъжа, за който се представяше Сам и за нейно учудване Лизи видя с крайчеца на окото си как той отвърна на тази усмивка.
– Много.
Валехе явно остана доволна от реакцията, защото задушливата миризма на орлови нокти се засили, подплатена с нещо тежко и мазно.
– Погледни ме, Лин. – трябваше да е покана, но стоманената нотка в гласа й издаде заповедта.
Сянката в Елизабет бе готова да излезе и да издере очите на вещицата още на мига. Бе готова да направи същото и със Сам. Лизи обаче отново сложи капак на кипящия казан от гняв и започна да вдига глава. Не бързаше, придавайки си вид, че запечатва всеки детайл от роклята й в съзнанието си. Че се възхищава на гривните и пръстените й, на червените й, остри нокти. През цялото време обаче, много бавно, отваряше тапата на шишенцето със сместа от Чарли, скрита от воалите на костюма си.
Но когато стигна гърлото й, спря. Защото там, на тънка верижка, висеше една-единствена перла, в чиято вътрешност нещо по-черно и опасно от мракът между звездите бавно се вихреше, разсичано от сребърна, пулсираща жилка.
Фрагментът от Сам. Онзи, чрез който проклетата вещица го контролираше.
Елизабет нямаше само да я убие. Щеше да я унищожи.
Знаеше, че очите й трябваше да искрят ярко, но не й пукаше. Ръката й полетя към дръжката на камата, докато пръстите на другата конвулсивно стиснаха шишенцето толкова силно, че то се спука в дланта й.
И никой не забеляза, защото в същия момент едно от момичетата с подносите с напитки се спъна с вик и разля всичко върху а‘азвама, незима и Велахе. Кристални гарафи и чаши, пълни с вино и сокове, се разбиха на земята, а Лизи видя как една сянка се прибира обратно под трона на императора.
Успя да срещне погледа на Сам само за момент – колкото да прочете гнева в него. След това бариера изникна на сантиметър пред нея, гвардейците се скупчиха около имперското семейство, а той й обърна гръб и започна да се суети около Велахе.
Около господарката си.
Елизабет си спомняше единствено ръцете на гвардейците, докато я съпровождаха към останалите жрици. Не знаеше как е слязла от сцената или как е стигнала до шатрата им. Цялата й концентрация бе в това да продължава да диша, да игнорира болката в гърдите си. Да не мисли. Не трябваше да мисли. Просто да мести единия крак пред другия. Да диша. Да не плаче.
Но когато видя Чарли да я чака пред шатрата, усети как хладнокръвието й се срива. Без да мисли много как би изглеждало отстрани, изтича до него и го остави да я прегърне.
– Той го направи. – каза му задавено. – Той ме спря.
© Лесли Todos los derechos reservados