Докато чакаха развитие с Итен, Сам и Лизи останаха в къщата с амарите. Тя бе искала да се върнат в апартамента, за да се погрижат за Главния жрец, но Казра категорично бе отказал да прекара повече време от необходимото в компанията на стареца. Чарли им бе обещал като “сватбен подарък” да го скатае някъде, където никой няма да го намери и след това не бе нужно много Сам да я убеди да останат тук.
Не се оказа съвсем меденият месец, който бе планирал за тях двамата. Не му бе необходими засилени сетива, за да усети напрежението й. Всеки ден, в който очакваха новини за смъртта на Ираж, бе ден, в който съзнанието й имаше възможност да рисува сценарии за онова, което ще последва за него. Уверенията му, че всичко ще бъде наред, я успокояваха, но само за малко – след което рамената й отново се стягаха, а в очите й проблясваха сини искри. На Сам не му оставаше нищо друго, освен да я прегръща.
В тези моменти, когато тя бе близо до него, убиецът откри, че се чувства… цял. Вероятно въображението му играеше номера, тъй като винаги бе очаквал Елизабет да осъзнае какво прави и да си тръгне, а сега се бе врекла под пълната луна да е негова, носеше гривната му и той носеше нейната. Още от онази нощ бе почувствал промяната. Светът се бе изместил. Бяха се свързали по начин, който той можеше да усети. Тази клетва, която си размениха, бе нещо почти материално и сякаш бе запълнила празнината, оставена от парчето, което Малора откъсна от него.
Естествено, това нямаше как да се случи. Сам знаеше, че това най-вероятно са мислите на влюбен глупак, но когато нощем Лизи спеше в обятията му, когато му се усмихнеше, докато приготвяха заедно закуската, или когато видеше пламъчето в сините й очи, миг преди да го закачи, не му пукаше. Защото той си беше влюбен глупак.
Сам сложи питката барбари в тавата и я пъхна да се изпече. Разбърка адасито в тенджерата и пробва едно зрънце леща. Щеше да е готова заедно с хляба след двадесетина минути, което му даваше достатъчно време да приготви останалите неща за закуската. Хвърли един поглед към Лизи. След като бе отказал помощта й в кухнята, тя си бе взела вана и сега седеше на канапето в другата стая с книга в ръце съвсем гола, като често поглеждаше към него. Той знаеше, че вниманието й не е само за него, но нямаше против да я дели с храната. Жена му имаше здрав апетит като повечето Сенки с умения, които изразходваха ресурсите на телата им, а на него му харесваше да я вижда как притваря очи и миризмата й се променя от удоволствие след някоя хапка. За пръв път в живота си намираше удоволствие в това да готви за някого.
– Скоро ще е готово. – провикна се.
Едва бе изрекъл думите и от входната врата се чуха три отчетливи почуквания. Сам изръмжа тихо и реши да се престори, че не ги е чул, но тогава те се повториха.
– Ще е добра идея да се облечете, преди да си отключа. – чу се приглушеният глас на Чарли, последван от тихо чегъртане в ключалката.
Елизабет скочи на крака и започна да се оглежда за дрехи. Сам изръмжа тихо, после още по-силно и раздразнено отиде да си намери панталон, защото Елизабет щеше да се сърди, че е гол. Докато успее да намери нещо подходящо и да го облече, тя вече носеше една от ризите му, която й стигаше почти до коленете, а входната им врата безцеремонно се отвори. Сам излезе в коридора и се намръщи на приятеля си.
– Мъртъв си.
Чарли се огледа и се ухили на Сам.
– Но пък изглеждам добре. – потупа го по рамото и се размина с него. – Здрасти, дечко.
Лизи прокара ръка през влажната си коса и подръпна накриво закопчаната риза.
– Здрасти. – посочи към кухнята. – Сам тъкмо прави закуска.
– Следобед е. – изтъкна мошеникът весело.
– Тогава няма за теб. – изръмжа му недоволно Сам.
– O, сигурен съм, че ще се намери. – отвърна Флетчър и го измери с поглед. – Не си ли малко крив за младоженец?
– Бях си съвсем наред, преди да решиш да нахълташ. – отговори му Сам и погледна към Лизи. – Нали?
– Дори се усмихваше. – каза тя на Чарли с широко отворени очи.
– Да, бе! – възкликна мошеникът и я изгледа подозрително. – И теб това не те притеснява?
– Повече ме притеснява какво ще ти се случи, ако продължаваш да се заяждаш с него.
– Аз? – Флетчър докосна гърдите си в страхотна имитация на възмутена дама. – Никога не съм се заяждал с него през целия ми живот!
Лизи въздъхна.
– Ето я пак тази твоя лоша старческа памет…
Сам сграбчи Чарли за рамото, завъртя го и го бутна към вратата.
– Време ти е да си ходиш. И не се връщай в следващите година или две. Заети сме и не приемаме посетители.
– Опасявам се, че няма как да стане. – каза Чарли. – Ираж е открит мъртъв.
Лизи застина и впери поглед в него.
– Какво се знае? – попита Сам.
– Намерен е в храма на Рахима. Обезобразен. – отвърна Чарли. – Каквото и да си платил на лечителите, трябва да е достатъчно. Твърдят, че е дошъл при тях след фестивала и е починал в следствие на нападение от мори.
– По-добре да го твърдят. Почти купих проклетия храм. – каза Сам. – Колко е напреднал слухът?
– Целият град е гръмнал.
Лизи скръсти ръце на гърдите си и макар да не изглеждаше особено притеснена, и двамата вече знаеха, че го прави, за да не започне да мачка ризата и да издаде тревогата си. Сам пристъпи към нея и я прегърна през раменете. Изобщо не му харесваше да я вижда така и много му се искаше да можеше да й го спести, но нямаше как.
– Всичко е наред, каллис. Такъв беше плана. – опита се да я успокои.
– Знам. – отвърна тя и вдигна лице към неговото. Маската й се пропука и той видя страха, който се опитваше да скрие. – Не искам да те нарани.
– Няма да го нарани. – каза мошеникът. – Ще й трябва навън, за да се разправя с прехвърлянето на наследството, което Ираж й е завещал.
– Чарли е прав. – потвърди й и Сам: – Има много документи, които да се оправят. Много връзки и позиции, които да се запазят. Няма да й хареса, но не може да ме задържи при нея.
Но можеше да го накаже, помисли си Лизи. Можеше да му стори ужасни неща. Облегна се на него малко повече.
– Колко време имаме, преди да те повика?
– Сигурно ден. – отговори й Сам и я притисна към себе си. – Всъщност мисля сам да отида при нея.
Лизи спря да диша. После кимна. Може би щеше да е по-добре да е проактивен – щеше да я ядоса по-малко, ако не трябваше да го вика.
– Но първо ще й изпратя бележка, за да й кажа, че ще отида, когато успея. – продължи Сам, а вълчата усмивка се появи на лицето му. – Така със сигурност ще си откупя два дни, в които ще си мисли, че й улеснявам живота.
– Сигурен ли си, че е разумно?
– Да. – потвърди й: – Ще я изпратя по джирд до любимото й пале. Нека той да й съобщи хубавата новина.
Макар да се притесняваше, Лизи нямаше как да не се усмихне. Сам изглеждаше уверен в себе си. Само до преди дни сякаш се бе предал напълно, но сега се бореше. Беше планирал всичко, бе движил нещата от сенките и й се струваше дори нетърпелив да види колко далеч може да стигне. Харесваше й да го вижда такъв.
– Не им изпращай моя джирд. – заръча му.
– Няма. – обеща й и я целуна по косата. – Ще пратя някой, който не си виждала.
– Имаш си твой джирд? – ухили се Чарли.
Лизи сви рамене.
– Не точно. – смънка. – Той просто има един, с който ме тормозеше.
– Не те тормозех, а се грижех за теб. – поправи я Сам. – А и ти го харесваш.
– Ти си мислеше, че и теб харесва при Аша. – подсмихна се Чарли.
– Не само си го мислех, но беше и вярно. – заяви му Сам, преди да се обърне към жена си: – Нали?
– Наистина ли искаш отговор на този въпрос? – попита го Елизабет.
Флетчър се ухили на физиономията на Сам.
– Едно време беше умна. После започна да прекарваш време с него и… – мошеникът въздъхна и заклати глава, сякаш я бяха диагностицирали с неизлечима болест. Спря, щом забеляза намръщените им физиономии, и вдигна помирително ръце. – Ами, аз ви казах, каквото имах да ви казвам. Ще ви оставям.
Сам измери мошеника с поглед.
– Какво премълчаваш, Флетчър?
– Да ти напомням ли, че преди пет минути искаше да ме изгониш, за да не ти казвам неща? Довлякох се специално до тук, за да ти кажа нещо важно. И го казах. – отсече и се обърна към вратата. – Сега ще ви оставям да си младоженствате.
Ръката на Сам се озова на рамото му, заковавайки го на място.
– Какво премълчаваш, Чарли? – повтори бавно.
– Нищо! – отвърна и се пробва да избута ръката му. Безуспешно. – Поне не и нещо, което да ви е интересно.
– Чарли. – гласът на Лизи прозвуча непривично строго. – Какво си намислил?
Флетчър въздъхна, погледна към тавана и се обърна към тях.
– Магически експерименти?
– Какви? – попита го на свой ред Сам.
– Не ме ли слушаш? Магически.
– По-конкретно. – настоя Сам.
Чарли се наклони настрани, за да погледне Лизи.
– Не можеш ли да го убедиш да си се радвате на медения месец?
Тя скръсти ръце.
– Не.
– А аз да убедя теб? – пробва с усмивка мошеника.
– Няма да си тръгнеш от тук, докато не ни кажеш каква каша си замислил да правиш. – отвърна тя.
Флетчър изпуфтя.
– Добре, добре. – въздъхна тежко. – С далшира минахме през Кантората, за да си поговорим с Майстора за пръстена. Оказа се, че съвсем случайно в шкафа му се подвизава заклинанието и сплавта, с която е направен обкова му. Само че в по-големи количества. Като за кания на кама.
Сам присви очи насреща му, а ръката му се стегна около рамото на мошеника. Чарли говореше небрежно за нещата и това беше проблем, защото той обичаше да се фука с магията си, особено пред него и Лизи.
– Колко е опасно? – попита го без заобиколки.
– Явно онзи, който е направил обкова, се е поизморил. И си почива. – отвърна весело Чарли. – Завинаги.
– Не. – отсече Лизи в същия миг. – Няма да го правиш. Не ни трябва канията.
Изражението на Флетчър омекна.
– Знаеш, че ни трябва, ако искаме да имаме някакъв шанс, дечко.
– Шансовете ни са по-големи, ако ти не си почиваш завинаги.
– До момента, в който съм в една стая с нея и ме очарова. – възрази Чарли. – Тогава шансовете ни ще се разтопят като сладолед под слънцето.
Елизабет сви устни.
– Сам, кажи му!
– Тя е права. – съгласи се Сам и тъкмо жена му погледна победоносно, когато той добави: – Ще експериментираш тук.
Чарли не изглеждаше особено очарован, а пък Лизи го удари не на шега по гърба.
– Не това! Кажи му да не си рискува живота за някакъв глупав нож!
– Все едно ще ме послуша. – отговори й Сам, без да изпуска приятеля си от поглед.
Нямаше му никакво доверие, опреше ли до заклинания и атма. Чарли щеше просто да изчезне и да прави проклетото заклинание.
– Тогава му вземи материалите и заклинанието!
Чарли й се намръщи.
– Откога одобряваш такива долни похвати?
– Откакто учителят ми по долни похвати иска да се убие!
Флетчър се ухили и се изпъчи, горд от титлата си. Поне докато тя не фрасна и него в гърдите.
– Ох! – сви се възмутено. Елизабет го цапардоса отново. – Хей! Казра, то ме бие!
– То и мен бие. – уведоми го невъзмутимо, преди да протегне другата си ръка към него. – Но е права – изпразвай джобовете.
Сега беше ред на Чарли да скръсти ръце – къде упорито, къде, за да се предпази от последващи атаки.
– Няма да помогне. Наизустих заклинанието, а съм почти сигурен, че ако се завъртя в Кантората, Йарел ще намери още от сплавта под някоя папка.
– Тогава просто няма да те пусна да излезеш. – уведоми го съвсем сериозно Сам. – Или ще го направиш тук, или няма да го правиш. Избирай.
Флетчър го изгледа весело.
– Наистина ли мислиш, че можеш да ме задържиш тук?
– Не можеш да си ползваш магията, ако си в безсъзнание. – изтъкна му и кимна леко към жена си, която стоеше до него и очите й буквално хвърляха сини искри атма. – И тя всеки момент ще те сложи да спиш.
– С песен? – попита с надежда Чарли.
– Не. – отвърна през зъби Лизи. – Но главата ти ще кънти.
– Трикрака котка… – изсумтя мошеникът. Погледът му се местеше между сериозните изражение на Сам и Елизабет, преди най-накрая да вдигне ръце. – Добре. Ще го направя тук.