Елизабет, Чарли и Сам чакаха на една пряка разстояние от странноприемницата на Аша джирда на убиеца да провери каква е ситуацията със страшниците. Не че който и да е от мъжете се притесняваше кой знае колко от капан или засада – просто дружно бяха решили, че ще е много по-ефектно, ако влязат и директно отбегнат всяка заложена клопка. Казра бе казал, че действало много деморализиращо. Злата му усмивка подсказа на Лизи, че искрено се надява акантусите да са намислили нещо, само че когато се върна, научиха, че поне засега страшниците възнамеряват да са честни. Сам не бе съвсем склонен да го повярва и започна щателно да проверява спомените на фрагмента.
– Още колко ще се моткаш? – изпуфтя Чарли.
– Тръгваме. – обяви му Сам.
– Не, не тръгваме. – спря го Елизабет. – Знаеш, че чакаме Хирса.
– Забравям маловажните неща, шейа. – изгледа я криво той. – Хирса може да ни намери, като дойде. Хайде.
Елизабет скръсти ръце на гърдите си и не помръдна.
– Толкова е маловажен, че без него няма да успеем да ги убедим, че работим с далшира и това не е някакъв капан.
– Не можа ли да си харесаш друг гвардеец? – избуча Сам. Винаги беше Хирса. – Можеше да вземем дори Тамеш.
– В деня на погребението на баща му и сестрите му ли? – изгледа го Лизи.
Сам изсумтя отново, но нямаше какво да отговори на това. Дори той разбираше, че нямаше да е добре да говорят с Тамеш за това точно днес, дори и да беше сигурен, че далшира щеше да дойде само и само за да е сигурен, че вещицата ще бъде премахната. И понеже не можеха да получат далшир, трябваше да се задоволят с гвардеец. Хирса.
– Добре. – каза войнствено. – Ще чакаме.
Чарли се изсмя, а когато Сам отправи гневният си поглед към него, само се захили още по-жизнерадостно.
– Насметоха те.
– Ще видим колко ще ти е смешно, когато те подхване и теб.
– Аз съм любимецът й – мен не ме подхваща.
Сам нямаше как да спори и с това, заради което усмивката на Чарли стана само още по-широка. Убиецът изръмжа раздразнено.
– Не, с теб само се заяжда и те смята за дърт.
– Подозирам, че е от ръста й. – каза сериозно Флетчър, търкайки замислено брадичката си. – Вероятно всеки много по-висок от нея й се струва и по-възрастен. Нали си е дечко.
Елизабет замахна към него, но мошеникът отскочи встрани с дразнеща усмивка.
– Виж, това го е научила от теб. – Чарли погледна към Сам.
– Не, това ми идва отвътре, когато си отвориш устата. – процеди тя.
Лизи тъкмо си помисли, че ако страшниците ги гледаха отнякъде, никога нямаше да ги убедят, че са сериозни, опасни хора, които смятат да убият демон, когато за щастие Хирса се зададе в края на улицата. Тичаше, задъхан и потен, но преди да успее да ги достигне, Сам обяви:
– Сега вече тръгваме.
Той пое пръв, очевидно с намерението да се справи с евентуална атака. Чарли остана последен, за да пази гърбовете им. Така Хирса и Лизи се оказаха един до друг. Тя не бе очарована, че трябва да работи с гвардееца, но каквито и неразбирателства да бяха имали, нямаше как да не изпита съчувствие към него. Тримата с Тамеш и Рамая понякога й се струваха достатъчно близки, за да бъдат роднини. Тя знаеше, че бе отрасъл с имперското семейство, така че загубата на трима членове вероятно бе тежък удар за него, който ставаше само по-болезнен от факта, че не бе успял да ги предпази като гвардеец. Тъмните кръгове под зачервените му очи и бледото му лице само потвърждаваха мислите й.
– Съжалявам. – каза му тихо.
Хирса не каза нищо. Само кимна.
Четиримата заобиколиха отзад, прекосявайки задния двор към конюшнята. От отворената врата на кухнята се носеха аромати на печено агнешко и риба, от които устата на Елизабет се пълнеше със слюнка. Беше странно да се върне тук. Не бе изминало чак толкова много време, откакто си тръгна, но доста неща се бяха променили. Най-вече тя. Вече не бе онова отчаяно момиче, което не виждаше изход. Не се ненавиждаше толкова много, колкото преди. Не се и страхуваше от себе си толкова.
Никога нямаше да стигне до тук, ако не бяха Сам, Чарли и Рамая.
И все пак у нея почти по навик се появи желанието да хукне вътре, за да помогне на Аша с храната. Сега идваше вечерната вълна гости, а заради придошлите от всички краища на лунарата хайранци сигурно бяха по-заети от всякога.
Страшниците ги чакаха пред конюшнята. Следи от битката им със Сам все още красяха лицата им, но най-вече онова на Калахан. Носът му бе подут и лилав като патладжан, като отокът се бе разпрострял и към очите му. Лизи се постара да не издава задоволството си, но си каза, че след като приключат тук, определено ще нацелува Сам.
– Кои са тези двамата? – попита Ръдфорд.
Зад него Калуш и Израри се напрегнаха в готовност. Пръстите им потрепваха нервно, само чакайки възможност да отприщят заклинанията, които сигурно бяха на върха на езиците им.
– Това е Флетчър. – отвърна носово Калахан. – А това е Хирса. Гвардеец.
– Гвардеец? – повтори изненадано капитанът.
Хирса видимо се стегна, затваряйки тъгата си някъде, където щеше да я потърси после.
– Точно така.
Сам проследи стойката му с крайчеца на окото си, преди да насочи цялото си внимание към Ръдфорд:
– Далширът също е с нас, а гвардеецът е от предпочитаната му охрана, като гаранция за това. – изгледа отново страшниците и само годините практика го спряха да не се ухили доволно, когато видя посинелия врат на Калуш. Вместо това кимна леко към конюшнята и попита: – Ще влизаме ли?
Присъствието на Хирса ги бе смутило – точно както се бяха и надявали. Хайрани все още бе затворена за чужденци и макар властите да бяха склонни да си затворят очите за единични случаи след подобаващ подкуп, цяла група страшници бе съвсем друг въпрос. Те бяха извън официалната власт на Фриниа, като приемаха молби за помощ от целия свят, но въпреки това можеха да бъдат задържани като шпиони. Особено след като сред тях имаше и принц в лицето на Калахан.
След кратко колебание Ръдфорд кимна и сам влезе в конюшнята. Останалите го последваха, като само Калуш остана облегнат на прага.
Само от най-външния бокс се подаваше конска глава, като другите два бяха празни. Или почти. Вратата на последния трети се отвори и от там излезе млада жена, облечена в оранжева туника и широки панталони. Кестенявата й коса бе прибрана на ниска опашка, а на лицето й, зачервено от топлината в малката постройка, се появи малка, несигурна усмивка, когато видя Елизабет да се показва зад широкия гръб на Сам.
Лизи спря на място. Чарли се бутна в нея, но тя едва го забеляза.
– Меридит?
– Здравей, Елизабет. – усмихна й се леко Мери и помаха с ръка, сякаш не се намираха на другия край на света и не са в конюшня, пълна със страшници и убийци.
Лизи игнорира предупредителните погледи на Ръдфорд и на Финиан, шмугна се покрай Сам и отиде до нея. Наистина беше тя.
– Какво правиш тук?
– Ами… – започна Меридит и иначе винаги уверената й усмивка трепна: – Дойдохме по работа.
– По работа?
Елизабет я огледа от глава до пети. Каква работа? Та това беше Меридит Чейс! Ръцете й все още изглеждаха точно толкова гладки, колкото и когато ги обличаше в ръкавици, а кожата на лицето й си бе все така бяла и недокосната от слънцето. Тя нямаше никаква работа при страшниците! Трябваше да бъде в Рива в имението си, където да очаква предложение за брак!
Лизи се завъртя към акантусите. Кръвта й кипеше.
– Да не би да сте се препекли на слънцето! Какво, нечистите да го вземат, правите с нея?
– Всичко е наред, Елизабет. – опита се да я успокои Мери, но тихите й думи бяха заглушени от Ръдфорт.
– По-малко, отколкото ни се иска. – и присви очи на среща й. – Какво правим със Сенките не е твоя работа.
Думите му загасиха гнева й като свещ. Лизи бавно се обърна назад към Меридит. Тя повдигна рамене с несигурна усмивка, все едно казваше „Ами случват се такива неща“. Сянка? Наистина беше Сянка?
– Може и да стане. – гласът на Сам, напълно спокоен и уверен, я изкара от шока.
Тя го погледна, за момент без да знае какво да отговори. Калахан се възползва и се намеси, опитвайки се да звучи също толкова разумно и спокойно, колкото мъжа й.
– Тук сме за съвсем друго, Шей. Ти предложи тази среща.
– Нещо ме навежда на идеята, че нещата лекичко са се променили от тогава. – каза весело Чарли. Поклони се театрално на Меридит и й намигна. – Чарлс Флетчър, Ваш евентуален бъдещ ескорт.
Калахан въздъхна раздразнено.
– Вие искахте да се срещнем! – повтори. – Вие се нуждаете от помощта ни. Най-добре помислете добре, преди…
– Преди какво? – просъска Елизабет. – Преди да ви осуетя плановете да продължавате да я манипулирате, за да се бие за вас ли?
– Аз се сама се съгласих. – опита се да се намеси отново Меридит: – Те ми предложиха и аз приех да тръгна с тях, Елизабет.
Лизи пак се обърна към нея.
– А обясниха ли ти, че практически ще си техен роб? Че си напълно заменима и животът ти не значи нищо за тях?
Погледът на Меридит за миг се отклони към земята, преди да се върне върху Лизи.
– Така поне мога да направя нещо, Елизабет. Нещо, което всъщност има значение.
Думите й бяха като ехо на собствените й мисли. И тя дълго време бе искала да направи нещо, каквото и да е, за да промени ситуацията. Беше се чувствала по-нищожна от боклука на улицата. Беше се мислела за нечиста. Бе повярвала, че заслужава към нея да се отнасят зле, че е направила грешка, като не се съгласи още тогава да отиде със страшниците. Ако Сам и Чарли не бяха нахълтали в живота й, сега може би нямаше да е тук. Не, не „може би“. Със сигурност. Единственото неизвестно беше дали щеше да си е отнела живота сама, или Калахан щеше да я е хвърлил по нещо, което бе извън възможностите и на двамата.
Лизи хвана ръцете на Меридит и леко ги стисна.
– Има и друг начин.
– Този също не е лош. – отговори с лека усмивка Мери.
– И не е причината да сте тук. – изтъкна Ръдфорд.
Елизабет трябваше да преглътне желанието да му каже къде може да си завре мненията. Обърна се отново към останалите и за момент Сам улови погледа й със своя. Неговият й казваше, че само да поиска и той щеше да се погрижи двете с Мери да излязат от тук безпрепятствено. Боговете й бяха свидетели, че изкушението бе огромно, но ако Меридит не искаше да си тръгне, Лизи нямаше да я принуди. Това нямаше да я направи много по-различна от страшниците.
Но това не значеше, че има намерение да остави нещата така. Щеше да намери момент и да поговори с нея. Просто не сега. Сега трябваше да намерят възможно най-много съюзници – дори това да значеше да работят със страшниците.
Сам бе по-важен от всичките й скрупули.
Елизабет си пое дъх и издиша бавно през носа.
– Какво знаете за демона? – попита.
Ръдфорд я измери с поглед от главата до петите, сякаш се чудеше защо изобщо е тук и води този разговор, но после явно размисли, защото обяви:
– Със сигурност повече от теб.
– Съмнява ме. – изсумтя Сам и на свой ред попита: – Знаете ли изобщо нещо или си губим времето взаимно?
– И аз се чудя същото. – отвърна капитана.
– Аз не се. – включи се изключително полезно Чарли.
Елизабет се въздържа да му се намръщи, но не беше лесно.
– Вижте, имаме възможност за достъп до демона. Имаме и оръжие, което е ефективно срещу него. – с това определено привлече вниманието им. Ръдфорд все още изглеждаше повече скептичен, но Израри, Калахан и дори Калуш я гледаха с интерес. Всеки един от тях можеше да е предателя. – Няма да споделим нищо от това с вас обаче, преди да се уверим, че има смисъл. Ако знаете каквото и да е за този демон, ще ви е ясно, че няма да можете да се справите с него без шанс да се приближите достатъчно. Какъвто няма да имате. Така че ви питам отново – какво знаете?
Последва дълго мълчание. Тъкмо когато тя си помисли, че страшниците няма да кажат нищо и разходката им до тук е била напразно – Ръдфорд изкриви физиономия, сякаш някой изливаше горещо сребро в гърлото му, и каза:
– Демона е в императорския дворец.
– Това не е новина. – равният глас на Сам накара лицето на страшника да се изкриви дори повече. – Нещо полезно, страшник. Или си тръгваме.
От прага, където седеше Калуш, вятърът засвистя, но леко трепване на ръката на Ръдфорд сложи край на това. Ако не друго, поне бяха достатъчно дисциплинирани.
– Държи в ръцете си имперското семейство с умение, подобно на нейното. – каза страшника и посочи към Мери, която беше започнала нервно да мачка ръба на туниката си.
– Това е нещо. – потвърди Сам и погледна към Лизи за миг.
Бяха се разбрали да им подадат достатъчно важна информация, така че предателят да побърза да я занесе на Малора. Калахан беше задник, но убиецът го бе проверявал достатъчно, за да знае, че е верен на каузата на акантусите. Всички останали обаче? Можеше да е всеки един от тях.
– Далширът не е подвластен на способностите й. – продължи. Забраната не му даваше да назове в прав текст как точно ги омайва, но можеше спокойно да говори неопределено и Сам реши да се възползва максимално от това. – Сенките – също, но нормалните хора са в риск. Вие – също.
Никой не оспори последното твърдение. Страшниците даже изглеждаха доста недоволни от факта.
– Достъпът до нея няма да ни помогне изобщо, ако тя може да ни контролира с поглед. – каза Калахан. Понечи да потърка лицето си, докосна носа си и с гримаса смъкна ръката си обратно долу. После внезапно погледна към Казра. – Чакай, как така далширът не е подвластен? Доколкото знаем, той е обикновен човек. Няма дори магия.
Нея, отбеляза Сам. Може би наистина знаеха достатъчно.
– Не е нужно да умее да ползва магия, за да предпази ума си. – отговори му Сам и погледна към капитана. – Има начин да се стигне до нея и да съхраните разсъдъка си. Въпросът е какво може да направите след това?
– Какъв е този начин? – попита Ръдфорд.
– Такъв, който ще ви гарантира, че няма да започнете да й се молите да ви нашляпа, защото сте били лоши момчета. – каза Елизабет. До нея Меридит ахна, а пък Хирса се опули и девойката за пореден път се зачуди в каква компания се движи. – Действа. Ако не вярвате, можете да хвърлите едно око на далшира. Или на гвардееца ето там.
Всички се обърнаха заедно към Хирса, който някак се сви под вниманието.
– Действително има начин, но не ми е разрешено да коментирам повече.
Ръдфорд присви очи срещу него.
– Колко удобно.
– Като пухено легло. – каза Чарли и се ухили на киселите им физиономии. – Вашата работа е да убиете демона. Ние имаме всички възможни екстри, за да ви помогнем да си я свършите. Скачате ли в кревата с нас, или не?
Калахан направи физиономия, а Израри попита:
– По-скоро се чудим защо вие искате да убиете демона. – посочи с брадичка Лизи с присмехулно изражение. – Шей не можа да избяга достатъчно бързо, като научи, че трябва да се бие срещу тях.
– Може би защото никой от вас не си беше направил труда да й покаже как да го прави. – ухили й се Сам, преди да я попита: – Искаш ли да провериш точно колко е задобряла? Мисля, че имаме няколко излишни минути. – и погледна към жена си: – Ще се раздвижиш ли малко? Няма да стане за разгрявка, но поне ще убиеш две минути.
– Две? – Лизи отвърна на зъбатата му усмивка, преди да я насочи към Израри. – Толкова ми трябваха, преди да знам как да свия юмрук правилно.
Израри се надигна от обърнатата кофа, на която бе седнала. От прага Калуш изръмжа и дори направи две крачки навътре, преди Ръдфорд да го спре с жест.
– Не сме се събрали тук да си мерим способностите. – каза капитанът строго. – Ако се съгласим да се съюзим с вас, кога възнамерявате да ударим?
– Преди двамата с незима да сключат брак. – отвърна Лизи. – Докопа ли се до толкова власт, ще е невъзможно да се доближим до нея. Имаме най-големи шансове, докато все още не живее в замъка през цялото време.
– Не прекарва много време и в градската си къща. – изтъкна Ръдфорд. – Не може да я нападнем там.
– Вие дори не може да влезете там. – изтъкна му Сам и кимна с глава към Чарли. – Поне не и сами.
– И като влезем? – този път въпроса дойде от Финиан. – Тогава ли ще благоволите да ни кажете как ще убием демона? Ако изобщо имате някаква представа за това.
– Ти ще си мъртъв много преди да стигнеш покоите й. – уведоми го Сам и го игнорира, обръщайки се към капитана: – Е? Ще се присъедините ли към нас, или не.
– Не искам да работя с тях, Ръдфрод. – обади се Калуш. – Само разправят разни глупости, но нямаме никакви доказателства, че не шикалкавят. – посочи към Хирса. – Кой знае дали униформата на тоя тип е истинска.
– Ако те тикна в затвора, достатъчно доказателство ли ще е? – попита го гвардееца на развален фринийски.
Големият страшник си затвори устата, макар да беше ясно за всички, че има разни неща, които иска да каже. Лизи пристъпи към Ръдфорд и за последен път се опита да го убеди.
– Знам, че с вас имаме история. Вероятно се чудите дали не се опитвам да ви го върна някак, като ви оставя на демона. – дори не трябваше да ползва обонянието си, за да знае, че е уцелила. – Не искам смъртта ви. На нито един от вас. Но имам лични причини да искам смъртта на този демон. Достатъчно важни, че да искам да работя с вас. Ако не вярвате, че искам да се боря срещу нечистите, то поне можете да повярвате, че бих преследвала собствения си интерес.
– Това мога да го повярвам. – отсече страшника. – Никога не си правила нещо друго, освен да преследваш собствената си изгода, Шей.
Сам пристъпи заплашително напред. Лизи го спря с ръка на гърдите. Той изръмжа и с видимо усилие остана на място, вместо да размаже физиономията на капитана. Ръдфорд бе отстъпил назад и по всичко изглеждаше, че няма желание да се приближава отново.
– Ще работим заедно. – обърна се към Елизабет. – Но няма да поемаме излишни рискове, само за да може вие да се измъкнете. И аз ще се разпореждам с хората си. С всички тях.
Лизи погледна към Меридит.
– Докато те искат да те следват, няма да имаш проблеми с мен. – каза на капитана.
– Те винаги ще искат да ме следват. – отговори й Ръдфорд и погледна първо към Чарли, а после и към Сам. – А вие с нея ли сте, или имате други условия?
– Аз имам едно. – каза Сам, а в същото време Франк влетя с крясък в конюшнята и кацна на рамото на Лизи. – Предадеш ли я – ще ви убия.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay