Елизабет и Чарли се върнаха в апартамента първи. Девойката разрита обувките си, отиде до хладилния шкаф и известно време оглежда невиждащо съдържанието му. След малко извади две бутилки хе‘ер, остави една на масата и седна с шумна въздишка на дивана, отваряйки другата. Чарли се приближи малко предпазливо и седна до нея, отпивайки от напитката. Известно време останаха смълчани. Накрая той се обърна към нея.
– Нали знаеш, че тя каза всички тези неща само за да те ядоса? – попита я внимателно.
– Да. – и се беше справила много добре. Лизи си наложи да спре да стиска челюстта си толкова силно.
– В тези моменти са готови да кажат всичко. Но изобщо не значи, че е вярно или ще позволим да се случи.
– Знам. – отвърна и отпи голяма глътка от хе‘ера си.
– Ако не го мислиш, скоро ще отшуми. – посъветва я, но тя само му хвърли един поглед, карайки го да се откаже от още опити да я успокои.
Само където Лизи не ръмжеше и ако беше животинче, сигурно козината й щеше да е настръхнала. Чарли нямаше как да отрече, че да чуеш всички тези неща за близките си, особено когато бяха толкова близо до истината – щеше да ядоса всеки. А Лизи нямаше опит с тези неща, всичко това беше ново за нея и ако мълчанието с бутилка хе‘ер щеше да я отпусне достатъчно, за да спре да превърта разговора в главата си, то той щеше да я остави да прави това.
Няколко минути по-късно и втора бутилка хе‘ер Чарли откри, че Лизи не само не се успокоява, ами започва да става все по-нервна и да хвърля погледи към вратата.
– Той ще се върне. – каза, след като погледа й се задържа там за почти минута. – Но е ужасно педантичен и много бавен, когато опре до криене на следи.
Лизи се насили да отмести поглед от вратата.
– Имаше ли толкова много следи за криене? – попита несигурно. – Мислех, че само ще прибере ножовете си и ще ни настигне.
– Ако беше някой друг, сигурно щеше да направи точно това, но тук си говорим за Сам. – Чарли се облегна назад и отпи голяма глътка, преди да продължи: – Сигурно е пренаредил всичко, замел е пода, да не би някой да види някоя стъпка в повече. След това е обиколил всички покриви, за да види какво се вижда. Посетил е всички околни къщи, за да се убеди, че всички са спели и сега седи като водоливник в сенките и гледа какво ще се случи.
Елизабет сбърчи нос.
– Това звучи изтощително.
– И скучно. – потвърди й Чарли, преди да се засмее леко. – Първият път, когато изчезна за часове, след като остана да прикрие следите ни, бях толкова убеден, че са го заловили и всеки момент ще ми потропат на вратата, че даже си бях събрал багажа и го бях складирал до прозореца.
Лизи повдигна вежди.
– Часове? Какво толкова е правил?
– И аз го попитах същото, когато благоволи да се появи. – усмихна й се мошеника. – Оказа се, че е покрил следите ни. След това е останал да види как ще протече разследването на стражите и в един прекрасен момент е открил, че ще разпитват свидетели. Стражите разпитали седем човека, живеещи в околните сгради и всички имали учудващо сходни истории за разказване. Как банда крадци намушкали мъжа няколко пъти с нож, обрали го и после го оставили като ненужен парцал. От грохналия старец, който едва чувал и трябвало да му викат въпросите, до подскачащото и развълнувано петнадесетгодишно момиче. Стражите накрая били толкова доволни, че случаят е разрешен, че не разпитвали повече никого. Просто отнесли трупа и си заминали, а Сам си прибрал гардероба и си дойде. Идиотът се беше постарал всеки един свидетел да е той, просто за да е напълно сигурен, че всичко ще върви по малоумният план в главата му.
Елизабет се усмихна вяло.
– Той обича да е хора.
– Има този навик. – съгласи се с нея Чарли.
– Това едно от първите… – Лизи се запъна. После се подразни сама на себе си. Мъжът й и Флетчър работеха за Кантората, а тя се готвеше да убие демон. Днес щеше да убие Израри и вероятно нямаше да съжалява. Нямаше никаква причина да търси по-деликатни думи. – Едно от първите ти убийства ли беше?
– О, не. – засмя се Чарли и после добави замислено: – Първото ми убийство беше преди страшно много време. Много преди ти да се родиш.
Лизи помълча известно време, загледана в мошеника. Очите му се взираха в нещо много далеч в миналото.
– Искаш ли да ми разкажеш?
Чарли си фокусира погледа върху нея, но все пак той сам беше повдигнал въпроса, а и истината беше, че нищо от това не го притесняваше от доста дълго време. Просто досега не беше осъзнал, че можеше и да започне да изглежда безпомощен в очите й, а никак не го искаше. Тази мисъл го накара да се ухили, да отпие от питието си и да каже:
– Бях най-страхотното хлапе, което можеш да си представиш. Живеех страшно далече от тук и още не знам какъв вятър ме довя насам. Явно е бил щастливият на Сам, защото иначе кой щеше да му оправя кашите?
Тя се подсмихна.
– Имам някакво усещане, че двамата заедно забърквате повече каши, отколкото бихте успели по отделно.
– Може и да има нещо вярно, но ако му кажеш, че съм го признал – ще отричам до последно! – Лизи му се усмихна в отговор, а Чарли продължи театрално: – Но бях тръгнал да ти разказвам за най-страхотното хлапе на изток от тук и най-големият гадняр, който някога си срещала. И като казвам „голям гадняр“, имам предвид точно това, дечко. Беше висок, по-висок от Казра с една глава, рамене, широки колкото неговите, голям търбух и тежка ръка. И хич не ме харесваше. Години наред се чудих дали не ме пердашеше, защото бях неговото копеле, обаче такъв грозник не може да ми е баща. Явно бях лесна плячка и колкото и да бягах, все ме хващаше. Често след това, като майка ми разправяше за магьосници от далечни земи, чистеше кървавите рани и превързваше счупените кокали, си представях как един ден ще го убия. Детски фантазии, но силни… и напълно неподходящи за дете. И тогава една вечер пак се беше напил и идваше за мен. Хвана ме за врата и ме вдигна. Помислих си, че ще съм до там, сърцето ми щеше да изскочи, не можех да си поема дъх от лапата му. Сигурно всеки момент щеше да ми скърши врата като клечка. И изведнъж страхът изчезна. Времето сякаш се забави и не ми трябваше да дишам, защото сякаш всичко беше като спряло. Виждах всичко по-ясно, по-чисто. Видях ръката, пръстите, които ме стискаха, да изтъняват и да се отпускат. Кожата по тях се съсухри, след това изтъня и се напука като сухо листо. Водата от нея се издигна и изведнъж от вода стана ледена висулка, дълга колкото камата ти, кръгла и остра. И висулката полетя, през окото му, спря чак като излезе от другата страна. Няколко мига и всичко беше свършило. И беше точно както си го бях представял хиляди пъти. Ръката вече не ме душеше, гаднярът представляваше купчина пред мен и повече никога нямаше да ми посегне, а хората наоколо бяха толкова тихи, че се чуваха комарите във въздуха. И знаеш ли кое беше най-лошото? Не съжалявах, че съм го убил, но въпреки това треперех от ужас заради начина, по който го направих.
Елизабет го изслуша мълчаливо, представяйки си малкото уплашено до смърт русоляво момче. Знаеше какво е да си сам. Знаеше и какво е да използваш умение, което не разбираш изцяло. Какво е да те е страх от себе си. Пресегна се и стисна леко ръката му.
– Това ли бе първият път, в който използва магия?
– И при това доста успешно. – усмихна й се криво. – Бях талант още с първото проявяване и като такъв – не ме оцениха. Мина малко повече от месец, в който всички ме отбягваха като чудовище и тогава в селото дойде един от мъжете, които живееха някъде из близката планина и цял живот плашеха децата, че ако не слушат – ще дойдат за тях да ги вземат. Е, мен ме взеха и, естествено, този път магията не се появи по целия път до леговището на чудовищата. Трябва да призная, че не беше кой знае какво леговище – няколко къщи, скрити в планината, но всяка беше по-голяма от къщата на бата, старейшината, в селото ми. И за моя изненада никой не ме наби, заключи или хвърли в някоя дупка. Всъщност получих собствена стая. С легло! Знаеш ли колко е страшно това за хлапе, което е свикнало да дели чергата на пода с майка си? Стая и легло, само за теб, когато си очаквал сопа. Стоях в средата, одърпан, прашен и мърляв и не бях сигурен дали да бягам, или да се смея. То не знаех къде да бягам. Някъде високо в планината, по средата на някаква гора, студ, какъвто не бях усещал преди, и имах чувството, че сме пътували седмици от последното село.
– И какво се случи?
– Изкъпаха ме. Беше страшно да те съблекат и да почнат да те търкат с четка, като не си виждал такава през живота си. Подстригаха ме. Облякоха ме в топли дрехи. Казаха ми, че съм на осем, което за мен беше новина. – изброи на пръсти Чарли. – И по някаква причина решиха, че трябва да мога да чета, пиша и смятам. Явно са видели повече в мен, отколкото си мислих, че имаше, защото и трите ми се отдаваха. Но не и заклинанията… В магията ме нямаше никакъв и ми отне няколко години, преди да направя дори най-простото упражнение. Бях на дванадесет, когато успях всъщност да се преборя със страха си до толкова, че да позволя на магията да се размърда около мен, а след като я усетих – я сграбчих дори по-силно от преди, от страх че ще се развилнее и ще убие всички около мен.
Елизабет го изгледа.
– Защо имам чувството, че всичко това е някаква поучителна история за това как аз не бива да правя така? – попита го сухо.
Чарли се изсмя тихо и побутна бутилката си с пръст.
– Аз съм последният човек, който може да ти служи за поучителни истории, дечко. – усмихна й се. – Виж ме само. Мошеник, крадец, убиец и тези, които не ме мислят за мъртъв, искат лично да ме убият. А и от опит знам, че колкото и да ти надуваме главата как магията е хубаво нещо, ще ти помогне, ако й се довериш и живота ти ще стане по-лесен, няма да я приемеш. Не и преди сама да се убедиш, че отпуснеш ли й края, тя няма да се обърне срещу теб, да те погълне и ти да изчезнеш. На мен поне ми отне години да го осъзная, няколко пожара, няколко сринати със земята къщи и какво ли още не. Всеки сам трябва да намери пътя си и не ти казвам да го пришпорваш, а просто да му дадеш шанс с нещо безобидно.
Да, определено това беше урок, дори и на него да му се щеше да си вярва, че е прекалено готин, за да й предава такъв, помисли си Елизабет.
– Като какво например?
Въпросът й сякаш стресна Чарли, който явно не беше мислил чак толкова напред, но объркването му трая само миг:
– Като например упражненията със Сам или с мен. – предложи й. – Или и с двамата, ако това те кара да се чувстваш по-спокойна и сигурна. – замисли се и добави: – А и не винаги методите на другите са най-добрите за теб. За мен най-големият проблем беше да осъзная, че това, което правят другите, ми пречи, вместо да помага. Въобще не мога да правя магия със заклинания.
– Не можеш? – повдигна вежди учудено тя. – А как тогава?
Чарли се подсмихна.
– Ще ти кажа, но само ако ми обещаеш, че няма да кажеш на Сам. И че няма да ме обявиш за луд.
Лизи се наведе напред.
– Сам не знае?
– Не. Не навсякъде на моя начин се гледа добре и затова по навик магията ми е и малка театрална постановка. Сам не изглежда да се е усъмнил досега. Откакто научих, че е под гаеш, предпочитам да си остане така засега. – мошеникът потърка брадата си, преди да я попита: – Е, обещаваш ли?
Елизабет не обичаше да пази тайни от Сам, но тази не беше нейна, а и имаше смисъл. От друга страна възможността да научи нещо за мошеника, което дори мъжа й не знае, бе твърде изкушаваща.
– Обещавам. – кимна.
Чарли й кимна, след което отпи от хе‘ера си, преди да си поеме дъх и да каже:
– Аз си говоря с магията. – заяви й. – Не със заклинания, които са като примитивни инструкции, и не само си представям как изглежда това, което искам, а си говоря с нея като с човек, понякога дори на глас. В повечето случаи е в настроение и прави точно каквото съм поискал. Понякога е в прекалено добро настроение и прави повечко. Доколкото разбирам правя по-скоро това, което правиш и ти като Сянка, а не това, което правят обикновено магьосниците. Без заклинания, без поредица от думи или жестове, които да я ограничават и насочват. Само с мисъл и с образ. И от време на време с комплимент или молба. – усмихна й се криво й добави: – Само че ти говориш с атмата, която тече в теб, а аз с всичката останала.
Лизи помълча известно време, но накрая не се сдържа и попита:
– А тя отговаря ли ти?
– Не с думи. – Чарли сякаш се поколеба за миг, но после въздъхна и продължи: – Понякога имам чувството, че е като дива котка, която се отърква в крака или ръката ми, ако е доволна или пък драска, ако не е. През повечето време й харесва да прави неща за мен, защото не я връзвам с правила и заклинания, които са й неудобни и ограничаващи, а я милвам и може би я храня. Като котка от време на време ми носи по някоя мъртва мишка, която си мисли, че ще харесам. Но не е роб. Поне не и на мен.
– Разбирам. – каза след малко Лизи. Загледа се в една капчица, която се стичаше по запотената й бутилка. На свой ред каза несигурно: – Моята атма не е като котка.
– А като какво я усещаш?
Тя поклати глава. Завъртя бутилката в ръцете си.
– Нещо, което знае точно колко силно е. – промълви накрая. – Което знае как и иска да убива. Иска… още. Да е по-силно, по-бързо, по-умно. – отпи от хе‘ера и изкриви устни. – Така взех от Сам.
Чарли се засмя.
– Атмата на Сам си е единствено негова. – заяви й мошеникът. – Мога да чуя атмата в теб, дори мога да й повлияя, но няма да го направя защото не съм чудовище. Но не и тази в Сам. Мога да ти гарантирам, че единствената причина да вземеш от него е защото, той е поискал така да стане.
– Знам. Обеща ми да не ми позволява повече. – засмя се леко. – Не мисля, че бих оцеляла втори път така или иначе.
– Какво се случи?
– Ами… Не съм яла много фантоми, но да взема от него бе все едно съм обърнала целия склад на храма. – отвърна тя замислено. – Атмата му гореше. Имах чувството, че ще ме изпепели отвътре. Не можех да си поема дъх все едно някой ме е ритнал в гърдите. После всичките ми сетива бяха така засилени, че се криех в стаята два дни, преди най-накрая да схвана как да ги контролирам поне малко.
– Разбирам. Предозирала си. – кимна й, след което побутна бутилката си настрани, за да може да се облакати на масата и да се приведе към Лизи, питайки я заговорнически: – А случайно нямаше ли вкус на самолюбие, превъзходство и безгрешност?
– Сега не знам дали не говориш за себе си, или трябва да кажа на Сам, че го мислиш за превъзходен и безгрешен. – подсмихна се тя.
– Моля ти се, дечко! Не ми казвай, че не си забелязала как изведнъж целият става самото съвършенство, когато реши да се прави на Ка‘Раим. Един такъв сериозен, важен и знае всичко как трябва да се случи, защото той е решил така.
– Нарича се увереност. – каза Лизи и повдигна рамо. – На мен ми харесва.
– А Сам знае ли? – попита я с лукава усмивка.
– Възможно е да си е извадил такова заключение. – измърмори Лизи и отново отпи от хе‘ера, за да скрие червенината на лицето си.
– Това обяснява защо напоследък се перчи повече, когато и ти си наоколо. – заключи и си преправи гласа, за да изръмжи в бегло подобие на Сам: – „Не ме бавете.“ „Тръгвам!“ „Стойте там.“. За първи път от години го чувам да говори толкова много. – ухили се и чукна шишето си в нейното. – Браво, дечко. Така се прави.
– Не знам за какво говориш. – измърмори засрамено Лизи.
– Правилно! – похвали я. – Не знаеш. Така той ще продължи да те впечатлява.
Елизабет поклати глава и отпи още веднъж от бутилката, преструвайки се, че не вижда ухилената физиономия на Чарли. Почти беше забравила за случилото се по-рано със Сам, когато гласът му я накара да се задави с хе‘ера:
– Аз винаги я впечатлявам. – оповести зад гърба й.
– Да, направо й секваш дъха. – каза кисело Чарли, наблюдавайки я как кашля.
– Толкова съм добър. – заяви Сам, като пристъпи към жена си и започна да я тупа по гърба.
– Леко да не я разглобиш с тая лапа. – предупреди го Флетчър.
Лизи най-накрая спря да кашля и се завъртя на дивана, за да го вижда. Един много бърз оглед на дрехите му й показа, че няма пръски кръв или някакви следи, че се е натъкнал на градската стража, но въпреки това попита:
– Всичко наред ли е?
– Да. – отговори й Сам и се наведе да я целуне.
– Направи го да изглежда като кражба? – попита Чарли.
– Да. – потвърди му Сам, преди да седне на дивана, поставяйки Лизи по средата и прехвърляйки ръка през рамената й. – Всичко мина гладко. Потропаха по околните къщи, но се оказа, че никой нищо не е чул или видял и я отнесоха. Случаят е приключен. – погледна към жена си и добави: – Няма да стигнат до нас. Дори няма да ни търсят.
Лизи кимна и се опита да маскира внезапното си желание да се премести, като му предложи преполовеният си хе‘ер.
– Сега остава и страшниците да се вържат. – каза. – Последното, което ни трябва, е да ни се пречкат, докато се опитваме да се отървем от демон.
На Сам не му убягна сковаването на тялото й, но реши да остави този разговор за след малко, когато ще са на саме. Вместо това взе предложената му бутилка и отпи от нея, преди да й я подаде обратно.
– Те са по-глупави дори от стражите. Няма да имаме проблеми с тях.
Лизи кимна.
– Дано и Велахе се окаже достатъчно глупава. – каза Чарли.
Сам не можа да спре тихото си изръмжаване при споменаването на вещицата. Истината бе, че и той си мислеше същото и се успокояваше с това, че тя най-вероятно не знае, че тази вечер щеше да се види с Израри, иначе вече да го е пратила да я търси. Вместо това каза:
– Прекалено е самовлюбена. – проклетата забрана напомни, че е тук следи всяка сричка, която излизаше от устата му, така че смени темата: – Няма да разпознаят трупа. Ще е поредната безименна жена.
– Обезобразил си я? – попита Чарли.
Лизи вдигна глава рязко към него, а после се обърна към Сам. В същото време той пусна рамената й, за да фрасне Чарли зад врата.
– Нужно ли е да говориш тези неща пред нея? – изръмжа му.
Флетчър разтри врата си с гримаса.
– Практически сте женени, Казра. – изсумтя. – Трябва да знае какво влиза в професията.
– Не е нужно да го научава точно сега. – ръката му се върна обратно върху рамената на Лизи и я притисна леко към себе си.
Елизабет въздъхна и го погледна.
– Е? – попита само.
– Направих го. – призна й с видимо нежелание, преди да допълни: – И даже я изядох, за да не се върне като призрак и да намери начин да се разприказва.
– Добра идея. – каза тя и отпи от хе‘ера си.
Сам я изгледа невярващо. Това бе едно от последните неща, които очакваше да чуе от нея, дори и като си говореха за личният шпионин на вещицата.
– Коя бутилка ти е тази? – попита я.
Елизабет му се намръщи и го цапна по гърдите.
– Още първата. – отвърна Чарли.
– Не му отговаряй! – скара му се тя и цапна и него.
– Е, поне вече съм спокоен, че в тази къща цари равноправие. – Флетчър се ухили на Сам. – Не те обича повече от мен.
– Обича ме много повече от теб. – възрази му Сам и погледна жена си: – Кажи му, каллис.
Лизи премига насреща му невинно, докато изпиваше остатъка от хе‘ра. Театрално се прозя и го потупа по крака.
– Иди да донесеш дюшека за Чарли.
Флетчър се изсмя на изражението на Сам.
– Защо? – попита Казра.
– За да спи тук.
– Защо?
Лизи го изгледа критично.
– Наистина ли би го накарал да се прибира посред нощ?
– Да.
Тя му се усмихна и го потупа по крака.
– Значи ще ти е много неприятно, докато носиш дюшека.
Сам само изгледа криво мошеника, преди да изпуфти и да стане.
– Мислех си, че домашното ни животно ще е куче или котка. – избуча, докато отиваше към стаята им.
– А вместо това си имаме злонрав убиец. – изцъка с език Чарли. – Наистина, Лиз, да беше домъкнала скорпион от пустинята.
– Ако вие двамата сте разочаровани, представете си какво ми е на мен. – въздъхна тежко Елизабет и също стана, за да изхвърли празните бутилки и да приготви място за дюшека.
Едва бяха успели да избутат масата, когато Сам се върна нарамил навития на руло дюшек, който постави на земята.
– Доволна?
– Да. – усмихна му се тя.
След като му донесоха чаршафи, си пожелаха лека нощ и Сам и Лизи се прибраха в спалнята. Сам затвори вратата на стаята и се обърна към жена си, оглеждайки я отново внимателно. Опитваше се да изглежда нормално, но леко вирнатата брадичка, изправените рамена и скованата поза я издаваха.
– Ядосана си ми. – каза й, когато тя го изгледа въпросително.
– Не съм. – отрече бързо и му обърна гръб под претекст, че вади нощницата си от гардероба.
– Ядосана си ми. – повтори Сам, а когато тя се обърна към него да отрече, продължи: – И то защото я убих преди теб и ти я откраднах. – атмата просветна в погледа й и ако Сам имаше някакви съмнения в теорията си, сега съвсем се разсеяха.
Елизабет издиша раздразнено. В името на Боговете, защо той не можеше просто да се престори, че всичко е наред? Трябваше да е единствения мъж на света, който не само да осъзнава, че жена му е ядосана, но и за какво.
– Хубаво. – каза троснато и захвърли ядосано нощницата на леглото. – Прав си. Тя каза всички онези неща, заплаши ни и исках да я убия лично! Бях готова и сега… Идва ми да те ритна! Доволен ли си сега?
– Тогава ме ритни. – Сам разпери ръце встрани, за да й покаже, че е открит. – Защото и следващият път ще ти открадна плячката.
– Няма да ми крадеш нищо!
– Всеки път, каллис. – обеща й Сам. – Моите ръце вече са изцапани. Няма нужда да цапаш и своите.
– Ти не решаваш от какво има или няма нужда! – просъска му и си наложи да отстъпи от него. – Не можеш да ме опазиш вечно и без това!
– Но мога да те опазя възможно най-дълго. – каза й.
– Не искам!
– А какво искаш? – попита я веднага Сам.
– Да не ми крадеш плячката! – викна, а като се усети, че е повишила глас, погледна гузно към вратата.
– Не се тревожи, дечко, нищо не се чува извън стаята. – чу се приглушеният глас на Чарли.
Елизабет покри лицето си с ръце и с измъчен стон седна тежко на леглото.
– Заспивай! – извика му в отговор Сам.
– Спя! – отговори му мошеника.
Сам поклати леко глава, преди да отиде до Лизи и да приклекне пред нея.
– Всичко е наред, каллис. Нормално е да си по-нервна след кражбата.
Елизабет поклати глава, без да маха ръцете от лицето си. Не, не беше нормално. Тя нямаше желание да убива. По принцип. Не беше и мислила за никого като за своя „плячка“ до днес. Беше готова да отнеме живота на шпионина, но бе също толкова готова и да остави това на Сам или Чарли. Поне докато Израри не си отвори устата. После изведнъж това, че стои срещу човекът, който е отговорен за случилото се в Рива, стана някак по-реално. Че й каза това за баща й. Че тя знаеше достатъчно за Сам. Ако днес не й бяха устроили този капан, тя сигурно щеше да разкаже на Велахе за заниманията на Ка‘Раим и тогава думите, с които искаше да я разклати, щяха да се сбъднат. В този момент Елизабет наистина поиска да отнеме живот. Съвсем преднамерено. И знаеше, че няма да съжалява.
Сега в гърдите й имаше една топка гняв, с която не знаеше какво да прави, нямаше отдушник. Точно заради това бе ядосана на Сам. А след обещанието му сега започна и да се бои.
Потърка очите си и свали ръце. Все още не можеше да го погледне.
– Уморена съм. – каза му тихо.
Сам се пресегна и хвана брадичката й с ръка, повдигайки лицето й към неговото. Лизи отказваше да го погледне и той изръмжа раздразнено, преди да я целуне нежно. Това сякаш я изненада и й трябваха няколко мига, преди да разтвори устни под неговите и да му отговори малко плахо. Това го накара да пусне брадичката й, за да зарови ръка в косата й и да я привлече в по-дълбока целувка.
– Всичко е наред, каллис. – прошепна до устните й след малко и отново я целуна. Леко и кратко.
Елизабет опря чело в неговото и мушна ръка в онази, която той бе опрял от едната й страна на леглото. С другата си Сам обхвана бедрото й и започна с палец да описва кръгове по него, за да я успокои. Не работеше съвсем.
– Какво има, каллис? – попита я тихо. – Кажи ми.
Лизи преглътна трудно и стисна очи. Трябваше й малко време, преди да събере смелост и да прошепне:
– Страх ме е.
– От какво?
– От това какво ще направиш, когато осъзнаеш, че не съм толкова чиста, за колкото ме смяташ. – отвърна толкова тихо, че дори той трудно я чуваше. – От това какво ще се случи, когато убия нарочно.
– Нищо. – отговори й твърдо Сам, преди да докосне отново леко устните й със своите. – Знам, че си способна да убиеш и съвсем нарочно, каллис. Знам, че би го направила, за да спасиш приятел или дори напълно непознат. Нищо от това не е новина. Само че ако мога да отложа спомените, които ще те преследват след това дори и само с няколко часа – ще го сторя. Затова докато аз съм около теб – ще ти крада плячките.
Елизабет се отдръпна малко, само колкото да го погледне. Виждаше само решителност в черните му очи.
– Няма да започнеш да мислиш по друг начин за мен? – попита го.
Звучеше толкова несигурно и уплашено. Сам погали нежно бузата й.
– Не. – увери я Сам. – Никога, каллис.
– Никога? – усмихна му се криво.
– Никога. – повтори й Сам и виждайки подозрението и неувереността в погледа й, реши да смени тактиката и да я попита: – Ти мислиш ли за мен по-различно, след като ме видя да убивам?
Лизи поклати глава.
– Не.
– А след като научи какво съм направил с трупа?
– Изненада ме, но разбирам защо. – призна му. После напрежението се завърна в тялото й и тя добави гневно: – А и тя заслужава това, че и повече.
– Получи достатъчно, каллис. – Сам стисна нежно ръката й. – Изчезна завинаги. Премахнахме я. От нея не остана абсолютно нищо.
Лизи си пое дъх и бавно го издиша, разтривайки стегнатия възел нерви в гърдите си. Искаше да го пита вярно ли е това, което Израри каза за баща й. Че я е продал на страшниците. Той щеше да знае. Нямаше да я излъже. Думите бяха на езика й, но не можа да ги изрече. Дори след толкова много време болката от това, че се отрече от нея в килията, не бе изчезнала, а тя бе твърде страхлива да добави още. Затова накрая каза на Сам с далеч по-малко гняв от преди малко:
– Няма да крадеш повече от мен.
– Това не мога да ти го обещая. – отговори й и виждайки съвсем ясно напрежението в нея и как не знае какво да прави с него, се ухили насреща й, преди да се приближи още малко и да дръпне със зъби долната й устна. – Но знам как можеш да изразходваш тази енергия. – и леко я целуна. – Интересува ли те, шейа?
Гласът му отново достигна онази ниска тоналност, която я караше да изглупява. Елизабет облиза устни. Цялото му внимание мигом се насочи точно там и той спря да гали нежно бедрото й, като вместо това го стисна по начин, който й навяваше на мисълта как едва се спира да не я бутне назад в леглото и да я затисне с тялото си.
Погледът й се стрелна към вратата и Лизи с усилие на волята се отдръпна от него.
– Утре. – каза му.
– Сега. – последва я Сам. Гласът му бе станал дрезгав. – Той спи и не чува.
– Защото няма какво да чува в момента. – каза му и добави твърдо: – И така ще си остане.
– Срам ли те е, каллис? – попита я с усмивка Сам.
Тя го изгледа, сякаш беше очевидно. Защото беше.
– Да!
Той се подсмихна и погали устните й със своите.
– Искаш ли да те накарам да забравиш?
Тя го цапардоса по ръката и избута лицето му настрани.
– Не!
Сам се ухили и извъртя леко глава, за да може да захапе дланта й, преди да й каже:
– Сигурна ли си? Защото той няма да чуе нищо. Може да активираме бариера. – и понеже тя продължаваше да го гледа възмутено, а страните й да се обагрят в червено, реши да предложи: – Или да отидем в сън.
– Не! – отсече и пак избута лицето му, като този път прибра ръката си, преди да й е направил нещо друго, което да го кара да звучи съвсем разумно. – Имаме гост! Ще спим! – виждайки ехидната му физиономия, натърти: – Само ще спим!
Сам изръмжа недоволно, от което Лизи потрепери леко, подканвайки го дори повече да я бутне назад в леглото и да й покаже, че съвсем скоро мислите за Чарли ще са последното нещо, за което ще се сеща. Вместо това се измести леко в страни и легна. Остана така точно миг, преди да седне и да издърпа Лизи в прегръдката си, да я целуне и отново да легне, този път с нея до себе си.
– Щом това искаш, ще спим, шейа.
– С дрехите? – повдигна глава към него, но като видя вкиснатото му изражение, си отговори сама. – С дрехите.
– Заспивай, шейа. – изръмжа й Сам. – Бързо.
Елизабет затвори очи и скри лице в гърдите му.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay