Елизабет разклати тигана и палачинката се отдели от дъното. Моментът бе дошъл.
Прехапа устна, отдръпна се на половин крачка от котлона, и като игнорира опрелият на кухненската маса лакти Чарли, който я зяпаше с неподправен интерес, метна закуската нагоре. Сам проследи как палачинката се извиси във въздуха, превъртя се няколко пъти и се залепи на главата му като барета.
– Добър опит, шейа. – отчете, без да помръдва. – Само че тигана е две крачки вляво и около метър и половина по-надолу. Опитай пак.
Лизи се пресегна и свали палачинката от главата му. Това не подобри особено ситуацията, защото част от тестото бе полепнало по косата му.
– Няма ли да е по-безопасно за всички, ако ползва шпатула? – попита Чарли.
– Не. Така ще се научи да координира по-добре ръката с окото си. – заяви Сам и се усмихна криво на жена си. – Опитай пак.
Лизи послушно наля още от сместа в тигана и зачака моментът да дойде. Този път палачинката се залепи само за рамото му като пагон, а момичето скри лицето си в длани и поклати глава.
– Може би да пробвате друг метод за трениране на координация? – попита с надежда Чарли. – Някой, който не включва това да умрем от глад?
– Не, този път беше по-добре. – поклати глава Сам. – Отново, шейа.
– Предпочитам да мятам ножове. – измърмори под нос тя, но се зае с третата.
Тази също отлетя нависоко и по всичко изглеждаше, че се е запътила към другото му рамо. Лизи вече се готвеше да си удари главата някъде, когато палачинката просто спря във въздуха, обърна се със суровата страна надолу и плавно се върна в тигана.
– Тази е за мен. – обяви Чарли.
– В името на Боговете… – изпуфтя Елизабет.
– Така изобщо не й помагаш. – избуча Сам, гледайки го криво. – Не се меси в тренировката.
– Това не е тренировка, а закуска. – заяви му Лизи. Грабна шпатулата и посочи към масата. – Иди я чакай там.
Сам я изгледа от главата до петите, спирайки се за миг на това как престилката я обгръщаше, след което всъщност се премести на посоченото място. Наблюдава я как ловко обърна десетина палачинки, преди да стане от мястото си и да отиде до нея.
– Защо не седнеш да закусиш, каллис, а аз ще довърша? – предложи й и я целуна по косата.
– Толкова ли издържа да си наказан? – усмихна му се тя и се облегна на гърдите му.
– Да. – отговори й и й се ухили. – Сега е мой ред аз да готвя, а ти да се любуваш.
– Значи ще се перчиш как можеш да ги мяташ, а? – закачи го Лизи, докато оставяше шпатулата и се пресягаше зад себе си, за да отвърже престилката.
– С два тигана едновременно. – уведоми я, докато сваляше вторият тиган от шкафа над тях. – Ходи при досадника, преди да е изял всичко.
Лизи го дръпна за ризата, за да се наведе, целуна го леко и се присъедини към Чарли, който точно в момента прегъваше една палачинка на две и се опитваше да си я напъха в устата.
– Щях да те питам дали не си на пет, но при теб по-скоро е старческа деменция. – каза му, като започна да приготвя за себе си една със сладко от сини сливи и сирене.
– Недей да завиждаш, дечко. – изфъфли насреща й Чарли. – И ти някога ще пораснеш достатъчно, за да може да изядеш цяла палачинка наведнъж!
Елизабет поклати глава с крива усмивка и изяде своята палачинка. Успя да спаси няколко от Флетчър, като зави една с неща, които Сам обичаше, и му я даде.
– Обещах да ти направя. – каза му.
Той й се усмихна и тъкмо се навеждаше да я целуне, когато просто застина. Погледът му, внезапно изострен, се стрелна към входната врата. Отсреща Чарли също бе спрял да дъвче и наблюдаваше вратата с издути бузи. Магията във вените й се събуди, готова да се включи в каквото и да се случваше.
– Какво става? – попита тихо Елизабет.
Сам допря показалец до устните си и отвори шкафа, в който държаха брашното и ориза.
Положителното на това да живееш с убиец бе, че много бързо се научаваш да държиш оръжия навсякъде. Двамата с Лизи бяха скрили поне десет ножа и още няколко слаби магически експлозиви само в тази стая. Тя никога не бе вярвала, че ще са й необходими, като дори бе спорила с него, че е прекалено. Сега обаче, тя – все още в домашни дрехи и с иглата, забравена на нощното шкафче в спалнята им, а той само по панталони, беше искрено благодарна за параноята му.
Докато Сам изваждаше два ножа, тя се върна при Чарли и бръкна под масата, за да извади свой. Мошеникът също бе намерил онзи под стола.
Лизи чу приглушен тътен. Стори й се, че идва от площадката на етажа.
– Активирай сапфира на гривната. – прошепна й Флетчър. – Щита ще поеме три-четири силни удара, преди да се разпадне.
Тя веднага убоде показалеца си, размаза капката по камъка и насочи атмата си към него. Бледо син, прозрачен кръг се оформи от китката й, може би метър в диаметър. Достатъчно голям да прикрие по-голяма част от тялото й, когато се скрие зад него. Не беше лек като перце, защото не тежеше нищо. Освен лекото настръхване на кожата й, не го усещаше по никакъв друг начин.
Сам повдигна едната си ръка и двамата с Чарли спряха зад него в коридора. Готвеше се да отвори вратата. Сърцето на Елизабет затуптя бясно. Приклекна и вдигна щита пред себе си. Пред Флетчър също се бе появила подобна полусфера. Единствено Сам изглеждаше напълно незащитен, но девойката си повтори, че дори и нещо да се случеше на тялото, той щеше да е добре.
Той се пресегна към вратата, но точно преди ръката му да докосне дръжката, замръзна. От вратата се донесе отсечено почукване, а след малко се и повтори. Позата на Сам веднага се смени. Лизи можеше лесно да види как рамената му изведнъж се отпуснаха, сякаш до преди малко не беше напрегнат и готов да скочи. Сега, по панталони и с рошава коса, изглеждаше по-скоро ленив и само сгъстените сенки около вратата, подсказваха, че мъжът й всъщност е готов да убива. Почукването се потрети, а Сам хвърли един поглед през рамо, за да се убеди, че бариерите им са активирани и този път отвори вратата, разкривайки доста зачервените и гневни лица на страшниците.
– Каква неприятна изненада. – поздрави ги убиеца.
Дишащ тежко, Калуш разбута Финиан и Ръдфорд и пристъпи напред.
– Къде е тя!? – изрева. Косата му се разроши от фантомен вятър, около него парченца мазилка и прах се завихряха. – Къде е Израри?!
Елизабет стисна ножа по-здраво. До нея Чарли започна да шепне. А Сам просто изгледа огромният мъж, пристъпи напред и го ритна в гърдите.
Исполинът излетя назад, удряйки се в стената отсреща. Пукнатини пропълзяха нагоре и надолу по здравия камък, а прах и дребни частици се посипаха по давещия се магьосник.
– Това я направи малко по-приятна. – заключи невъзмутимо Сам.
Лицата на Калахан и Ръдфорд загубиха цвета си почти напълно. Страшниците отстъпиха назад, прикривайки с телата си падналия им другар, сякаш Казра се готвеше да им скочи.
Елизабет си наложи да спре да зяпа мъжа си и да се опита да сложи край на всичко това. Знаеше защо бяха дошли. По-лошото бе, че не грешаха, но тя нямаше намерение да им признава каквото и да е, макар твърде лесно да можеше да се постави на мястото на Калуш.
Без да сваля щита напълно, Лизи пристъпи напред. Сам запълваше почти целия праг и по всичко изглеждаше, че няма никакво намерение да помръдне от там, така че тя трябваше да се задоволи с това да надникне към площадката. Пред вратата им имаше черни сажди, където огнената магия на Финиан се бе провалила. Останалите разрушения – счупените парапети на стълбището, отронените парчета камък и мазилка от стените, пода и тавана – трябваше да са дело на Калуш. Все едно бе минал огнен ураган, но нито едно заклинание не бе пробило бариерата на вратата й. Елизабет дори не бе чула падането и на едно камъче.
Естествено, че Сам и Чарли щяха да се погрижат апартаментът й да има защити, каквито сигурно нямаха дори в двореца.
– За какво е всичко това? – попита тя.
– Знаеш много добре. – каза остро Ръдфорд. – Къде е Израри?
– Не е тук. – отговори му съвсем спокойно Сам.
– Защото просто така щеше да си признаете. – Погледа на Финиан се стрелна към стаята, която почти не се виждаше от Сам – Израри! Там ли си?
При това Сам го изгледа така, сякаш всичките му съмнения, че в главата на Калахан не протича каквато и да е мисловна дейност, се потвърдиха.
– Няма я тук. – каза Елизабет с въздишка.
– Искам да проверим. – каза Финиан.
– И аз искам световен мир, но не става. – каза Чарли. Лизи се обърна към него да го изгледа криво. – Какво? Работата ми е по-лесна, когато хората не са на щрек.
Сам се подпря на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си.
– Няма я тук. – повтори.
– Тогава няма да представлява проблем сами да се убедим. – изтъкна Ръдфорд, полагайки видимо усилие да звучи спокойно. – Щом няма какво да криете.
– Апартаментът не е мой. – уведоми го Сам и погледна въпросително към жена си.
– Неин? – изсмя се Финиан и изгледа Елизабет от глава до пети, сякаш бе излязла от някакво тресавище. – Виждам, че бързо се издигаш.
До Елизабет Сам се оттласна от рамката, но преди да е успял да направи изненадваща пластична операция на лицето на страшника, тя въздъхна отегчено.
– Звучиш като дванадесетгодишно момиче, което завижда за роклята на приятелка. Спокойно, Калахан. Ако много, много силно го поискаш, сигурна съм, че и ти един ден ще си красива в розово.
Без да обръща внимание на реакцията му, надзърна зад него към Калуш, който тъкмо се изправяше. Гигантът се олюля на краката си и докосна внимателно главата си отзад. Пръстите му се оцветиха в червено.
Лизи върна вниманието си върху Ръдфорд и Калахан и каза:
– Вие двамата може да влезете. Той остава тук. Не искам да кърви върху килима ми.
– Сигурна ли си, амара? Мога да покажа на принцчето дали червеното ще му отива. – ухили се зъбато Сам и прикова Финиан с поглед.
Калахан се намръщи и понечи да отговори, но Ръдфорд го спря, като вдигна ръка.
– Не сме дошли тук за това. – каза остро и се обърна към Елизабет. – Съгласни сме с условието, Шей.
Лизи потисна една въздишка. Все едно уговаряха примирие насред война. Отдръпна се настрани, за да им направи място да минат. Сам обаче не помръдна от мястото си, все още пронизвайки с поглед страшниците. Не знаеше дали ще я чуе, но реши да пробва.
„Остави ги да проверят.“ – помоли го.
„Няма какво да проверяват.“ – отсече Сам.
Тя бе готова да спори с него, но за нейна изненада в същото време той се отдръпна от вратата. Двамата страшници минаха покрай него и Сам съвсем лесно можеше да види разочарованието, което пробяга по лицето на Калахан. Страшника явно очакваше да намери Израри вързана на стола, със запушена уста или направо сервирана върху масата. Това, че на пръв поглед не се виждаше във всекидневната, която играеше роля още на кухня и на хол, не го обезкуражи, защото уверено отиде и погледна зад двуместното канапе и дори зад пердетата. В това време Ръдфорд доста по-внимателно попиваше с поглед скромно обзаведеният апартамент и покъщнината му, състояща се основно от въпросното канапе, маса със столове и плот за готвене. Последното беше очевадно по-богато за квартала, което накара страшника да повдигне вежди въпросително и да провери няколко шкафа, откривайки съответните готварски принадлежности, достатъчни за малко бистро, но нищо, което да намекне, че някъде зад тенджерите е скрита Израри. Явно до същото прозрение беше стигнал и Финиан, защото почти войнствено измарширува към спалнята, отвори вратата с трясък и се запъти целеустремено към гардероба. Сам го остави да го отвори, защото знаеше, че вътре висят само ризи и панталони, но когато Финиан посегна към шкафа с бельото на Елизабет, няколко сенки изпълзяха от ъглите на дървото и се увиха около шкафа, запечатвайки го.
– Само аз имам право да ровя в бельото й. – заяви заплашително.
– Не, и ти нямаш право. – каза му Елизабет, като застана до него до вратата.
– От кога? – попита я учудено Сам.
– Цял живот.
– Tака как ще знам какво още да си купя?
– Да си купиш? – изгледа го Лизи.
– Да. – потвърди й невъзмутимо. – За да го обличаш и да ти се радвам.
Калахан ги зяпаше почти умно, но Лизи имаше по-голям проблем.
– Аз да не съм кукла? – намръщи се на Сам.
– Много по-красива си от кукла, каллис. – усмихна й се чаровно.
Чарли въздъхна тежко зад тях и се обърна към Ръдфорд, който тъкмо беше намерил един от скритите ножове в банята.
– Виждаш ли с какво ми се налага да живея?
– Какво ти се налага? – заяде се Елизабет. – Аз живея с него и все избира някакви странни моменти да се пробва да е романтичен.
– Аз не се опитвам. – отсече Сам.
– Деца, деца! – вдигна помирително ръце Чарли. – Не се карайте пред страшниците. Те се опитват да намерят нещо все пак. – при това Финиан го изгледа почти с погнуса, а от своя страна мошеникът му се ухили и го подкани великодушно: – Продължавай да ровиш и ми кажи, ако намериш един сив чорап с черни ромбове. Снощи някъде го загубих.
Калахан измърмори нещо под нос и се наведе да провери под леглото.
– О, да. – закима одобрително Чарли. – И аз държа всичките си затворници там. Не забравяй да провериш и под легена в банята после.
– Това е абсурдно! – възмути се Финиан, докато се изправяше изнервено.
– Съгласен съм. – изненада го Сам. – Всеки знае, че не са под легена, а в кофата.
– Изобщо не взимате това на сериозно!
– Трудно е, когато се завираш под леглото. – ухили му се Чарли.
– Стига, Финиан. – Ръдфорд не повиши тон, но накара страшника да преглътне следващата си реплика и да си затвори устата. – Тръгваме си. Няма ги тук.
Елизабет се обърна към него.
– Ги? – попита напрегнато. – Кой друг липсва?
– Благодаря, че ни пусна да проверим, Шей. – отговори й Ръдфорд, пренебрегвайки напълно въпроса й. – Може да продължите със закуската си.
Тя изтича напред и препречи пътя му.
– Кой друг липсва, Ръдфорд? – повтори твърдо.
Страшникът я изгледа, явно чудейки се дали просто да не си тръгне, но после явно взе решение:
– Меридит Чейс също изчезна.
– Сър! – възмути се Финиан.
– Сам видя как я гледаше онзи ден. Сигурен съм, че Шей ще хвърли двойно повече усилия да я намери, а после просто ще дойдем да я приберем.
– Ще се опитате. – поправи го Сам.
Елизабет игнорира заяждането им.
– От кога я няма? Къде е била последно?
– От сутринта. – отговори й Ръдфорд. – Преди това беше с нас и никъде не е ходила сама. Предполагаме, че с Израри са излезли заедно. – поколеба се само за миг, сякаш последните думи малко трудно намериха място в устата му. – Ако ги намериш – свържи се с нас. Оставили сме човек в хана.
Елизабет кимна, макар мислите й да бяха другаде. Знаеше със сигурност, че Израри не бе отвела Меридит някъде. През нощта бе сама, а по-рано Калуш или някой друг щеше да ги види.
– Мери сама ли е била в стаята? Някакви следи от взлом? Някой чул ли е нещо?
– Никой нищо не е чул и няма следи от борба. Тръгнала е доброволно.
Елизабет прехапа езика си, преди да го е питала защо нямат някой на пост.
– И нямате никаква представа къде може да е отишла?
– Мислехме, че е тук. – каза Калахан.
– Някакви други предположения?
– Не. – поклати глава Ръдфорд.
Елизабет прокара ръка през косата си. Пръстите й бяха изстинали, а в главата й се блъскаха мисли, които така и не можеха да се задържат. Знаеше кой търси Сенки като Меридит, но каква беше логиката Велахе да изпрати друг освен Сам, за да я отвлече? Имаше ли друг, който да успее да я отмъкне изпод носовете на страшниците толкова лесно?
По някое време си даде сметка, че гостите им си бяха тръгнали, а Чарли и Сам я наблюдават разтревожено.
– Можеш ли да ни свържеш в сън? Каза, че можеш. – попита мъжа си, мъчейки се поне да не звучи отчаяна.
– Ще отнеме време. Трябва да имам част от мен при нея. – отговори й Сам. – Или да познавам добре съзнанието, да знам къде е и да сме близко един до друг.
Елизабет преглътна ругатнята, появила се на върха на езика й. Трябваше да се успокои. Това, че Меридит липсваше, не означаваше автоматично, че Велахе я е отвлякла. Но дори докато си го мислеше, всичко в нея крещеше, че се е случило точно това. Мери изпълваше всички изисквания – имаше „вътрешно“ умение като Сянка и нямаше да липсва на никого. Израри сигурно бе уредила всичко.
Погледна към Сам. Имаше само един начин да бъде сигурна.
– Можеш ли…
Не можа да довърши. Нямаше начин да го прати при демонa, за да провери. Дори заради Меридит.
Сам не я беше изпуснал от поглед през цялото време и нямаше как да пропусне отчаянието й. Вината му, че не можеше да направи нищо, за да го спре, се засилваше заедно с безпокойството й. Движенията й бяха станали отсечени, а Лизи несъзнателно стискаше и отпускаше пръсти в юмруци. Недовършеният й въпрос също не го изненада. Знаеше какво си мисли. Не беше нужно да си особено умен, за да се досетиш.
– Мога да опитам, но едва ли ще се върна. – каза й. – Не и скоро.
– Не. Няма да ходиш там. – отсече и се обърна към Чарли. – Ти имаш ли някакви идеи?
– Ако имахме повече време и нещо нейно, ама наистина нейно, може и да успея да направя проследяващо заклинание. – погледа на Лизи просветна от надежда, което накара мошеника бързо да добави: – Освен ако не е под достатъчно силна бариера. Тогава няма да я намери.
– Което ще ни каже всичко, което трябва да знаем – отвърна Лизи и тръгна към вратата. – Хайде. Трябва да ги догоним.
Сам и Чарли едновременно я хванаха за рамената.
– Не. – отсече Сам.
Тя се извърна и го изгледа ядосано, но тогава и Чарли се включи:
– Прав е, дечко. Те изобщо не те харесват в момента. Аз ще отида.
– И какво се очаква да правя аз? – попита раздразнено тя. – Да стоя тук и да чакам?
– Няма да ми отнеме много време, дечко. – усмихна й се мошеника. – Но мога да ти направя списък с другите неща, които ще са ми нужни.
– Все едно нямаш склад с всички необходими неща. – измърмори тя.
– Имам, но е много разхвърлян. – Чарли я стисна леко за рамото. – Ще отнеме доста време, докато изровя всичко необходимо.
На Елизабет й бе много трудно да не се чувства като малко дете, чието внимание се опитват да занимават, за да не направи някоя беля. Трябваше да се съгласи обаче, че са прави – страшниците не я харесваха. Не харесваха и Чарли, но за разлика от нея, той умееше да влиза под кожите на хората.
Тя си пое дъх и бавно го издиша. Нямаха време за нейното сърдене.
– Предложи им да потърсиш и Израри. – каза му.
– Дали е разумно? – попита я веднага Чарли. – Знаеш къде ще я намеря.
– Тъкмо няма да се чудят дали е жива и да се разсейват. – отвърна Лизи. Очите на Флетчър се разшириха леко от изненада при думите й, но тя не виждаше смисъл да се преструва на загрижена нито за страшниците, нито за Израри. – Ако успееш да им пуснеш мухата, че може би демонът е виновен, още по-добре.
– Ще видя какво ще успея да направя. – обеща й Чарли, преди най-сетне да пусне рамото й и да отиде до малката библиотека. – Ще ти напиша какво ми трябва за заклинанието. Не знам дали някой от страшниците няма да иска да дойде и да свети докато работя, така че не искам да знаят къде са ми запасите. – докато говореше, надраска набързо върху едно парче хартия кратък списък и го връчи на Лизи: – Няма да се бавя.
Тя го съпроводи мълчаливо с поглед, а когато излезе, отвори бележката и се зачете в петте точки на списъка. Някъде на третата осъзна, че не само думите не й говорят нищо, но и че не внимава какво чете.
– Знаеш ли къде е складът му? – вдигна глава към Сам. – И какви са тези неща?
– Да. – потвърди й, без дори да поглежда към бележката. – Искаш ли да слезем до него?
– В богатата част на града ли е?
– Не, каллис, тук е. – отговори й и виждайки обърканият й поглед, добави: – В мазето ти.
Тя премига и посочи към пода.
– Мазето на блока?
– Да. – потвърди й. – Повечето му неща искат хладно и тъмно или поне той така твърди.
Тя кимна вяло. Изведнъж няколко неща й се изясниха. Като например защо никой не бе дошъл да провери какво се случва, когато страшниците разрушиха половината площадка. Или защо така и не се бе засякла със съсед, откакто живееха тук.
– Цялата сграда е твоя, нали? И ние сме единствените тук?
– Твоя е. – поправи я Сам. – И само на нашия етаж няма никой. Надолу живеят хора. Просто знаят, че не е добра идея да се показват, ако чуят подобни шумове.
– Как така е моя? – възкликна тя, но после вдигна ръка с длан към него. – Не, знаеш ли какво? Ще те бия друг път.
При това го заряза във всекидневната и отиде в спалнята, където отвори нощното си шкафче и извади бледо-розов кристал за комуникация – същия, който Хирса й бе дал, докато търсеше убиеца на жриците в храма.
– Защо ти е това? – попита я сприхаво Сам, който безшумно я беше последвал в стаята.
– Ще помоля Хирса да говори със стражата да се оглежда за Меридит. – Лизи се престори, че не забелязва дълбоката бръчка между свитите му вежди и го заобиколи, тръгвайки към вратата. – Ела да слезем до склада.
На Сам изобщо не му хареса чутото. Не, че гвардейците имаха работа тук, но защото отново Хирса беше връзката. Трябваше да признае, че възраженията му са по-скоро на лична основа и затова успя да изтърпи, докато излязат от апартамента и дори да слязат няколко стъпала, но когато видя Лизи да стиска кристала, изръмжа:
– Гвардейците не са надеждни.
Тя го погледна с крайчеца на окото си.
– По-добра идея ли имаш?
– Да не се свързваш с Хирса. – отговори, без дори да се замисли, а после, за да покаже, че не е против всичко, добави: – Може да се свържеш с Тамеш.
– Не, не мога. По някаква причина далширът на Хайрани не ми е оставил кристал, по който да си говорим. – Лизи поклати глава. Убоде показалеца си на иглата за коса, остави кръвта да покапе по розовия кристал и насочи атмата си към него. – Не се заяждай с Хирса, докато говорим.
Сам изръмжа тихо, но не можа да каже нищо, преди приглушения и леко кънтящ глас на Хирса да се разнесе около тях:
– Лин? Какво става? Добре ли си?
– Аз съм добре, но имам нужда от помощ.
– С какво?
– Моя приятелка е изчезнала. Сянка е, от тези, за които говорехме. Ще се пробваме да я намерим сами, но ми се иска да си отваряте очите за нея, ако е възможно?
– Ще опитам, но нищо не обещавам. – каза й и замлъкна за миг, преди да каже: – Рамая изчезна.
Сам видя как Лизи се олюля и успя да я хване и задържи, преди да е полетяла по стълбите надолу. Прегърна я и я притисна силно към себе си.
– Лин? – приглушеният, леко изкривен от некачественото заклинание глас на Хирса отново се разнесе около тях: – Да си я виждала?
Елизабет преглътна, борейки се да отхлаби хватката на страха около гърлото си. Как така беше изчезнала? Как, нечистите да го вземат, изчезваше една принцеса? Нали охраната в двореца бе засилена след нападението на фестивала?
– Не. – успя да изрече. Облиза устни и преглътна отново. Трябваше да се стегне. – Кога е изчезнала?
– През нощта по някое време. Вчера я изпратих до покоите й, а днес вече я нямаше. – последва нов миг на мълчание. – Сигурно пак се е измъкнала, въпреки че проверихме тайните тунели и не са използвани, но си говорим за Рамая. Трябва да се е измъкнала. – безпокойството му беше повече от очевидно и Сам можеше да чуе запъхтяването в гласът му, което само значеше, че гвардееца също се движеше из замъка: – Лин, ако я видиш, веднага се свържи с мен.
Лизи прехапа устна и изруга на ум. Съмняваше я магьосниците в двореца да не знаят за поне едно подобно заклинание като това на Чарли, но бе всеизвестно, че отношенията между тях и имперското семейство не са особено добри. А дори и да не бяха под властта на Велахе и да искаха да помогнат, нямаше да намерят Рамая, ако тя бе под бариерата на демона. Във всеки случай Елизабет предпочиташе да опитат лично да я намерят.
– Ще се свържа, но можем да успеем да я намерим с магия. – каза Лизи и бързо му обясни за планът им да открият и Меридит. – Трябва ми нещо нейно. Нещо, което носи или докосва често. Ако ми го донесеш, ще се опитаме да я намерим.
Последва ново кратко мълчание и се чу отваряне на врата, преди Хирса да отговори:
– Ще взема нещо подходящо и ще го донеса. В апартамента ли си още, или в храма?
– В апартамента. Не казвай на друг освен на Тамеш. – помоли го. – Колкото по-малко хора знаят, че имаме магьосник, който работи за нас, толкова по-добре.
– Разчитай на мен. – отговори й Хирса. – Нещо друго трябва ли ти освен предмет? В замъка имаме всичко.
Лизи погледна към Сам, който поклати глава.
– Не. – каза на Хирса тогава. – Само елате.
– Възможно най-бързо.
Щом връзката прекъсна, Сам погали бледата й буза и я притисна отново към себе си.
– Добре ли си? – попита я.
Тя поклати глава и скри лице в ризата му. Стисна очи, а после и зъби.
Искаше да попита защо Велахе прави всичко това. Какво, нечистите да го вземат, искаше от тях? Но не го направи. Само щеше да го накара да се чувства виновен, че няма как да й даде отговор.
Всичко това бе загуба на време. Елизабет знаеше, че са при нея. Какво ако ги откриеха твърде късно?
Какво ако след няколко часа откриеха телата им пред храма?
– Страх ме е, Сам. – прошепна задавено.
Искаше му се да може да й обещае, че всичко ще е наред, но не можеше. Нечистите да го вземат, мразеше да я вижда така. Приглади косата й и целуна главата й. Вината задраска по същността му и почти го накара да я пусне.
– Ще ги намериш, Лизи. – каза й тихо. – Ще ги намериш.
– Какво ако вече ги… няма? – прошепна задавено.
– Не е късно. Никога не бърза с нещата, които е чакала дълго. –познатото напомняне, че започва да се движи по ръба на заповедта, стисна главата му, но не го интересуваше. Поне това успокоение можеше да й даде. – Дни… седмици.
Седмици, повтори си Лизи и опита да го повярва. Можеше да си представи да държи Рамая дълго време, за да си отмъсти, че принцесата е отнемала от вниманието и любовта, които смята, че й се полагат. Но Меридит? Мери беше никоя, просто поредната Сянка.
Не, каза си. Нямаше да мисли така. Щеше да му се довери. Все пак той знаеше.
А ако извадеха късмет, Рамая може би наистина щеше да се е измъкнала за малко навън. А Мери може би се луташе из непознатия град дори и в момента.
Пое си дъх и се отдръпна от Сам.
– Чарли сигурно ще се върне скоро. Нека вземем нещата от списъка.
Сам й позволи да се отдръпне, но се пресегна и хвана ръката й в своята, стискайки я нежно, докато слизаха надолу.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Todos los derechos reservados