18+

Винаги й бе харесвало да го целува, но този път усещането за устните му бе единственото, което тялото и съзнанието й можеха и искаха да възприемат. В началото то бе почти на ръба да бъде прекалено, да я погълне тотално, но после пръстите на Сам в косата й разхлабиха хватката си, а целувката му спря да бъде така бурна. Всяко движение, всяко докосване стана нежно, леко. Сам бе разбрал, че в момента има нужда от това и й го даваше – нищо, че гърдите му под дланта й се издигаха и спускаха така, сякаш е пробягал половината град.
– Искаш ли да спрем, каллис? – попита я тихо.
Вместо отговор Елизабет го дръпна за ризата към себе си, за да я целуне отново. Той я прегърна малко по-силно и се подчини с готовност. Можеше да подуши какво му причинява всяко малко докосване. Чуваше бесния бяг на сърцето му. Усещаше страстта му, която обуздаваше заради нея. Повдигна се и ръцете му веднага се стегнаха около нея, за да не й позволят да му избяга, но тя само го прекрачи, стъпвайки с колена на леглото. Той веднага стисна дупето й и я притисна към себе си. Елизабет се вкопчи в рамената му и неволно от устните й се изтръгна стон. Знаеше, че сетивата й бяха засилени до краен предел, но пак не бе подготвена за усещането да го усети между бедрата си. Бе толкова силно и наситено, че за момент се зачуди дали все още бяха облечени.
Лизи сключи ръце зад врата му и продължи да го целува, когато цялата й кожа настръхна, щом усети пръстите му да милват кръста й под туниката й. Неволно се притисна към него. Тръпката на удоволствие пробяга по гръбнака й и тя го направи отново. Този път обаче Сам също се повдигна. Елизабет усети как напрежението започва да се събира в тялото й. Трябваше да спрат за малко, да почине само няколко секунди, за да не свърши, преди изобщо да са започнали, но когато опита да се отдръпне, мъжът й просто не й позволи. Едната му ръка все още бе на дупето й и сега го стисна леко, а другата продължи пътя си по тялото й под туниката й. Бавно и нежно нагоре, все по-нагоре. Грапавите му ръце по чувствителната й кожа отнемаха дъха й, принуждаваха я да се отърква и извива към него дори докато срамът й растеше наравно с желанието й.
– Сам, нека…
Усети зъбите му нежно върху шията си в същия миг, в който горещата му длан обгърна гърдата й. Всяка мисъл изчезна. Пламъците започнаха да обгръщат ума й и когато Сам стисна леко настръхналото, чувствително връхче, огънят я погълна напълно и я изпепели.

Сам целуна челото й и я прегърна. Тя трепереше и дишаше тежко, така че той я задържа, докато тялото й не започна да се отпуска. Тогава внимателно се извъртя и я положи на леглото, издърпа завивката върху нея и се излегна от другата й страна. Остана загледан в поруменялото й лице и леко разтворените й устни, като продължаваше жадно да вдишва аромата й.
Нещо се бе променило, когато Лизи счупи перлата. Не само можеше да ползва обонянието си без маската от същността си, но то бе по-силно. Позволяваше му да долавя нюанси, които никога преди не бе могъл. Цитрусът бе само върховата нотка в аромата на жена му. Имаше толкова много повече и всичкото завърташе главата му. Усещаше и магията си в нея, смесена с яркия аромат на удоволствието, което току-що бе изпитала, и това събуждаше в него първичното желание да я маркира дори повече. Да направи така, че да няма никакво съмнение, че е негова.
На няколко пъти се хващаше, че посяга да я докосне, но се спираше, преди да го направи. Неговата каллис беше по-чувствителна от всякога. Потрепваше дори само от топлината на ръката му, когато я доближеше до лицето й. Простите целувки я бяха докарали до ръба. Егото му понасяше чудесно това, но Сам си даваше сметка, че атмата е главният виновник. Трябваше да й даде време да се адаптира, да намери новия си баланс и да се почувства добре в кожата си. В момента това значеше да не я докосва, колкото и силно да крещеше тялото му за това.
Подразни се сам на себе си. Беше се върнала от мъртвите преди часове. Трябваше да я остави на мира, когато тя настояваше да не се „възползва“ от него по-рано, вместо да й се нахвърля като някакво животно. За пореден път се проваляше напълно в това да се контролира около нея. Никога не бе имал такива проблеми, преди да я срещне. Но щеше да се научи. Имаше цял живот с нея.
Очите на Лизи потрепнаха и леко се отвориха. Синкавата светлина на атмата озари лицето й, макар тя да побърза да сведе засрамено поглед надолу.
– Какво има, каллис? – попита я тихо и мислено се поздрави, че се спря да не повдигне брадичката й нагоре.
Лизи поклати глава и придърпа завивката, скривайки лицето си.
– Каллис? – повика я тихо Сам, като в същото време хвана завивката и леко я дръпна надолу, колкото да открие очите й. – Защо се криеш?
– Зaщото ме е срам. – измърмори.
Сам едва скри усмивката си.
– Няма от какво да те е срам. – увери я и дръпна завивката още малко, така че сега и носът й да се покаже. – Така че спри да се криеш.
Елизабет измъца нещастно, но го остави да я отвие. Дори го погледна за секунда, преди лицето й съвсем да се изчерви и бързо да го скрие във врата му. Сам застина, когато дъха й погъделичка кожата му. Тялото му потръпна, напълно незаинтересовано от обещанията му да бъде по-добър мъж за нея. Богове, тя дори не осъзнаваше какво му причинява, а той не можеше да я премести, защото цялата му воля беше съсредоточена в това да не помръдне. Ако само я докоснеше с ръка, не знаеше дали ще успее да спре само с това.
– Лизи? – повика я дрезгаво, когато поредното й издишване разпрати нови искри по него. – Не искаш ли да поспиш?
Тя поклати глава отново. Остана притихнала и все така сгушена в него няколко секунди. Сам знаеше, че не спи, защото чуваше ускореният й пулс и усещаше как тялото й продължава да потрепва, но си мислеше, че Лизи просто се опитва да се успокои. Той се стараеше да стори същото, но усилията му отидоха на вятъра, когато меките й устни и горещият й език докоснаха врата му. Сам потръпна. Второто докосване го накара да изръмжи тихо, но когато усети зъбите й леко да одраскват кожата му, вече се размърда. Ако не направеше нещо веднага, щеше да е загубен, така че с усилие на волята се дръпна леко от нея. Лизи го погледна с премрежен поглед, а розовият й език леко се плъзна по влажните й устни. Той проследи движението му като хипнотизиран, но когато усети ръката й върху гърдите си, се опомни. С няколко движения омота завивката по-стегнато около нея, ограничавайки по този начин възможността й да мърда и да го докосва с наивната надежда, че малко набран плат между тях може да представлява някаква преграда. Усещаше горещината на тялото й, сякаш бяха голи. Сладката й миризма го побъркваше и макар Лизи да го гледаше объркано, можеше да види и желанието в искрящите й очи.
– Не. – каза й дрезгаво. – Трябва да си почиваш, Лизи.
– Не съм уморена. – отвърна и започна да се отвива.
– Искаше да спиш. – напомни й Сам и побърза да притисне завивките към нея. – А и няма как да не си изморена, каллис. Не и след всичко това.
– Не исках да се възползвам от теб. – поправи го тя. Няколко мига продължи да се мъчи да измъкне ръцете си от пашкула, но когато не успя – смени тактиката и отви крака си, за да потърка ходилото си в прасеца му. Лицето й все още бе зачервено от срам, но Лизи го гледаше в очите. – Ти ми обеща възползване, каллас.
– И го направих, а сега е време да си починеш. – отговори й. Цялото му тяло се беше сковали от усилието да не помръдне. Сам преглътна трудно, когато стъпалото й отново се отърка в крака му. – И да спреш с това, защото в момента не искам да ти се нахвърлям.
Тя вдиша леко и за момент очите й заискряха дори по-ярко.
– Знам със сигурност, че искаш точно това.
– Желая го. – поправи я Сам и през зъби й обясни: – Искам да мога да те прегръщам, каллис. Да те докосвам и просто да мога да те целувам и галя с часове. Сега няма да мога да го направя, така че спри.
Елизабет спря. Прехапа устна и отново сведе очи. След малко каза тихо:
– Не са ми нужни часове. Имам нужда… да те почувствам, Сам. – стрелна го с поглед. – Просто имам нужда от теб.
Той също се нуждаеше от нея. Днес бе толкова близо да я загуби завинаги. Гледката на окървавеното й тяло, на точният момент, в който осъзна, че времето й изтича, бе прогорена в съзнанието му. Макар сега да бе тук до него и да знаеше, че Малора не може да я нарани никога повече, част от него още не можеше да го повярва. Боеше се, че е някакъв номер на вещицата – че е бръкнала в ума му и го кара да вижда неща, които не са тук. Че Елизабет всъщност си е отишла и кръвта й се стича по мраморния под на онази зала.
Така че не просто я желаеше сега. Нуждаеше се да се увери, че всичко това е истинско. Нуждаеше се от нея, както явно и тя се нуждаеше от него.
– Не знам дали ще успея да съм много нежен, амара. – каза й, но вече беше пуснал завивката, която беше използвал като щит до преди малко.
Тя се пресегна да го прегърне.
– Не ме интересува.
– Мен ме. – отговори й.
Погали бузата й с кокалчетата на ръката си, преди да повдигне брадичката й нагоре и да я целуне. Лизи потрепери и въздъхна в устата му, а Сам нежно, внимателно я прегърна. Вкусваше я бавно, сякаш това бе първата им целувка. Преоткриваше я. Попиваше топлината й. Опияняваше се от аромата й и от знанието, че в него се вплитат в равни части желание и любов.
Днес бе изживял най-големият си кошмар, откакто бе отворил очи преди повече от две столетия. От почти толкова дълго бе съществувал в сенките. Мракът – в света, у хората, у него самия – бе единственото, което бе познавал. Не си бе позволявал нищо друго. Не бе вярвал, че го заслужава. И тогава внезапно се появи Елизабет с топлината и с аромата си на цитруси и се промъкна зад всичките му бариери и защити, преди той дори да е осъзнал какво се случва. После вече бе късно. После вече не можеше да живее без нея.
Ръката му се плъзна по нейната, по гърба й, по бедрото. Жена му се изви към него със сладък стон.
Елизабет бе истинска. Бе жива. Бе негова.
Целуваше я и я галеше. Езикът му потушаваше малката болка, която й причиняваше със зъбите си. Тихите й въздишки бяха любимата му музика, а следите от ноктите й по рамената му – най-ценното признание. Тялото й бе толкова чувствително, че Сам се тревожеше да не прекали, но след всеки неин скок от ръба, Елизабет го придърпваше за целувка отново и му позволяваше да я отведе пак до върха. Когато най-накрая я покри с тялото си и се настани между бедрата й, и двамата трепереха. Уловил погледа й със своя, Сам потъна бавно в нея. Устните й се разтвориха в беззвучен стон от удоволствие, а пръстите й се свиха на хълбоците му. Богове, би гледал това изражение на лицето й по цял ден, но в момента просто му бе невъзможно да се сдържа повече. Приглади кичурите от запотеното й чело и отново потърси устните й.
Истинска, повтори си. Негова.
– Обичам те, Елизабет. – прошепна й.
Тя го погледна и каквото и да видя, я накара да го прегърне през врата и леко да погали бузата му.
– И аз те обичам, Сам.
След това нямаше повече думи – и двамата бяха извън тях. Оставиха телата им да кажат всичко. Накрая Сам остана върху нея още малко, подпрян на лакти, за да не я смачка, и просто продължи да я целува още няколко минути, преди да се претърколи и да я придърпа веднага в прегръдката си. Лизи въздъхна уморено и с малка, доволна усмивка се сгуши в него. Секунди по-късно вече спеше.
Сам също се чувстваше изморен, но не можеше и не искаше да заспи. Не откъсваше поглед от нея, а слухът му бе напрегнат до крайност, за да улови и най-малката промяна в дишането й. Броеше ударите на сърцето й и всеки един бе по-ценен дар за него от перлата с душата му. Не беше рационално, но страхът, че жена му просто няма да си поеме следващия дъх го стискаше за гушата и караше тялото му да се напряга, сякаш се готвеше за бой. Да я вижда и да я чува не му стигаше в тези моменти и тогава той се привеждаше, за да докосне устните й със своите. Лизи му отвръщаше в съня си всеки път, сякаш някак усещаше, че само така може да го успокои.
Наистина не знаеше с какво я е заслужил. Не беше направил нищо добро в живота си. Дори когато се срещнаха, той планираше да я даде на вещицата, за да си издейства само още няколко дни относителна свобода. Не го бе интересувало, че животът й ще бъде цената за това. Не си бе позволявал дори да се замисля за такива неща.
Понякога се чудеше дали любовта й към него не бе плод на обстоятелствата, дали не я е… измамил. Сама в чужда страна, уплашена и търпяща непрестанните обиди на Калахан, а той – готов да бъде неин учител, съюзник и приятел. Какво, ако волно или неволно се бе възползвал от уязвимостта й? Ако й бе попречил да бъде щастлива с някой друг, с когото нямаше да излага живота си на опасност?
Не можеше да промени миналото и не беше съвсем сигурен дали би го направил и да можеше. Елизабет се бе превърнала във въздуха за него. Това, което можеше да направи, бе да се увери, че нищо никога няма да я заплаши. Повтаряше си го непрекъснато, но този път беше различно. Този път, помисли си и се усмихна, нищо и никой нямаше да може да го спре.
Приведе се и я целуна нежно отново. Лизи му отвърна, без да се буди.
– Благодаря ти, амара. – прошепна й.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com