Първо се завърна миризмата. Лепкавата, сладникава миризма на орлови нокти и кехлибар. След това се появи и слуха, а веднага след това усещането за мекото докосване на дебелия килим до кожата му. Сам вече не се намираше в подземията. Малора го бе преместила в стаите си.
Изправи се бавно. Главата му още пулсираше и издрънчаването на веригата, с която бе окован за стената, прозвуча като камбана. Въпреки това той направи бърза мисловна проверка. Оръжията му ги нямаше. Някой го бе намазал с ароматните масла, предпочитани от вещицата, и кожата му лъщеше. Бяха го преоблекли в широки панталони с ниска талия, които едва се крепяха на хълбоците му, а черната риза стоеше разтворена почти до пъпа му. Около врата му имаше нашийник, вероятно златен, ако познаваше Малора добре, за който бе свързана сребърната верига. Прокара пръсти по метала. Не беше само за унижение – имаше поне няколко заклинания.
– Време беше, самашей. За малко да проспиш всичко.
Сам дори не погледна към нея. Започна трескаво да преравя спомените си. Откри, че фрагментът, който беше успял да изпрати, е занесъл съобщението на Франк. Беше успял да я предупреди, но дали беше на време? Колко дълго е бил в безсъзнание? Тя дали бе още жива?
Продължи да рови в спомените си и му трябваха няколко удара на сърцето, за да се увери, че не притежава нито един. Частта, която спеше в гривната на глезена на Лизи, не се беше върнала при него. Значи тя беше жива. Трябваше да е жива.
Това му стигаше.
Най-накрая погледна към вещицата. Тя седеше на трона си, облечена в дълга червена рокля с дълбоко деколте и странична цепка, която разкриваше целият й крак. Усмихваше се победоносно, сякаш вече беше получила всичко, което някога бе искала.
Знаеше за Елизабет. Беше я заплашила. Сам щеше да изтрие тази усмивка от лицето й.
С едно рязко движение скъса веригата. Изгаряща болка опари врата и същността му, но той не й обърна внимание. Тръгна към трона й. Двама от стражите се опитаха да препречат пътя му. Без да откъсва поглед от вещицата, призова сенките да отсекат главата на единия и преди той дори да е разбрал, че вече е мъртъв, Сам грабна меча му и промуши другия в корема.
– Спри, самашей!
Заповедта го накара да се препъне със силата си. Просто така тялото на Сам се бе превърнало в затвора, който познаваше от двеста години – непробиваем, напълно невъзможен за бягство. Но както и в тъмницата по-рано, усети нещо различно. Нещо се беше променило. Потрепна. Мускулите му отново отговориха на волята му. Не го интересуваше дали промяната е вътре в него или силата на заповедите й някак бе намаляла – важното бе, че успя да вдигне ръка. Хвърли меча като копие по нея. Очите й се отвориха широко от изненада, но тя не бе достатъчно голяма, за да не й позволи да реагира. В последния момент Малора се отмести съвсем малко наляво и мечът се заби в трона й вместо в главата й. Сам издърпа сенките, които се криеха под него, заостри ги и ги насочи към тялото й.
И тогава тя изсъска на език, който той не разбираше, и отново почувства как някаква чернилка се наслагва в него и задушава всичко, което е. Онова нещо в него, различното, се опита да се противопостави, но бе удавено в гнилоч с дъх на леш, който го давеше.
– Е – засмя се някак нервно тя и се изправи. – Това беше интересно. Имаш наистина неподозирани таланти, самашей.
Токчетата й не издаваха звук, докато се приближаваше към него по мекия червен килим. Стражът, който Сам промуши в корема, все още бе жив и стенеше. Протегна ръка към крака й с няма молба, изписана на лицето му, но тя просто го ритна настрани и спря пред Сам. Огледа го внимателно. С интерес. Тежкият й парфюм не можеше съвсем да маскира острата, кисела миризма. Страх.
Сам също се вгледа в нея. Ако имаше контрол над тялото си, щеше да се усмихне. Почти невидими следи на напрежение разваляха иначе гладките й черти. Да го държи така й костваше.
– Толкова си неблагодарен. След като уредих така добре да се погрижат за твоята чужденка. – Сам изръмжа тихо, на което вещицата отговори със злобен кикот. – Молила се е да я пуснат. Но трябва да си щастлив да научиш, че докато са рязали части от нея и са ровили в червата й, тя е викала твоето име. Не е ли романтично? До последно е вярвала, че ще се появиш и като рицар ще я спасиш. Кой би предположил, че моят самашей би предизвикал такива чувства у някого?
Лъжи, започна да си повтаря Сам. Всичко това бяха лъжи, целящи да го измъчват. Той знаеше, че Елизабет е добре. В противен случай фрагментът в гривната й щеше да се е върнал в него.
Явно чувствайки се по-уверена в контролът си над него след липсата му на реакция, Малора пристъпи по-близо. Пръстите й се стегнаха около челюстта му и тя приближи лице към неговото. Можеше да види перлата с фрагмента му в окото й – толкова, толкова близо, но пръстите му отказваха дори да помръднат. 
– Не е ли тъжно колко безнадеждно наивна е твоята Елизабет? – попита. Дъхът й миришеше на сладко вино. – Да разчита на теб така. Да ти вярва. Казвал ли си й какво си?
Чернилката й се плъзна по същността му. Той стисна зъби в опит да се пребори с волята й, но каквото й да му бе направила, бе твърде силно.
– Да. – процеди през стиснати зъби.
– Че си убиец? Че самата ти същност е пропита с кръв и смърт?
Съпротивата му отново трая само един дъх.
– Да.
– Хм. – по лицето й се изписа фалшиво удивление. После устата й се разтегна в жестока усмивка и тя плъзна ръка надолу по гърдите му. – А че си моя играчка?
Сам оголи зъби.
– Не съм. Ничия. Играчка.
Ноктите й се впиха в кожата му и задълбаха в същността му, но не му пукаше. Гневът изкриви чертите й. Смехът й прозвуча пресилен.
– Сега разбирам защо я харесваш толкова много! Тя ти е вдъхнала надежда, нали? Накарала те е да си въобразиш, че можеш да бъдеш нещо повече от… това. Затова ли действаше толкова внимателно в тъмницата? Пазеше ги да не разместиш нещо необратимо, да не ги удариш прекалено силно. Без щети, които да не може да се излекуват. – прошепна чужда дума на съскащият си език и колената му удариха пода с такава сила, че зъбите му изтракаха. Малора погали лицето му, а после плъзна ръката си по врата му и хвана веригата, която все още висеше от нашийника му, дърпайки силно нагоре. Веселието напусна жълтите й очи. – Знам колко ме мразиш, самашей, но забравяш нещо важно. Аз те създадох. Аз съм в костите и плътта ти. Аз съм всеки твой мръсен, тъмен импулс. И колкото и да е наивна твоята Елизабет, колкото и да се опитваш да бъдеш друг за нея, един ден ще го види. – усмивката отново разтегна хищно червените й устни. – Жалко, че трябваше да си завира носа, където не му е работа – иначе щях да я оставя да живее само за да видя как ще те пречупи, когато си тръгне.
Някаква вибрация премина през камъка и тялото му. Стражите в залата извадиха оръжията си и образуваха стена между вратата и вещицата с телата си.
– Другото ти приятелче е тук. – уведоми го Малора. – Мошеникът, който се влачи с теб и за когото си мислеше, че също не зная. Съвсем скоро ще умре в подземията като плъха, който е. – един дълъг нокът подраска устните му. – Всички, на които държиш, скоро ще ги няма. Всички, с които си играеш на човек – мъртви. Заради теб. Как те кара да се чувстваш това, самашей?
Волята й го притисна да каже истината и той го направи със зъбата усмивка.
– Единственият труп ще бъдеш ти.
Стаята завибрира. Сам усети как кожата му настръхва и това беше единственото му предупреждение, преди тежката дървена врата да избухне, разлитайки се на хиляди трески. Праха и отломките скриваха какво има от другата страна, а после през тях премина окървавено привидение със светещи в синьо очи.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com