Елизабет знаеше, че първо трябва да се увери, че към нея не се е затичал страж или някое заклинание не лети към главата й, но погледът й се спря върху него.
Сам коленичеше в краката на Велахе с верига около врата като куче. Щом очите им се срещнаха, извърна глава на страни, а сърцето в гърдите на Лизи се сви. Срамуваше се, че го вижда така. Че Чарли и Тамеш, и страшниците го виждат.
Тогава Велахе се усмихна. На нея. Уви веригата около ръката си и я дръпна, за да го накара да тръгне след нея, когато пое към трона си. Той обаче не помръдна. Беше се превърнал в статуя от гранит. Вещицата се обърна с раздразнение към него и устните й се размърдаха. Думите й бяха твърде тихи, за да ги чуе Елизабет, но по начинът, по който раменете на Сам се стегнаха, знаеше, че е заповед. Тялото му потрепери от усилие да й се противопостави, но нямаше смисъл. Само след миг той се изправи вдървено на крака и тръгна послушно след нея.
Гневът подпали вените на Елизабет. До себе си чу Чарли да изплюва някаква дума на чужд език. Преди да осъзнае, вече се движеше. Плъзна длан по острието на сабята и запрати кръвта към вещицата. Дори не й придаде някаква определена форма, оставяйки я да полети като парчета нащърбено стъкло.
И точно като стъкло тя се разби в бариера, предизвиквайки концентрични кръгове по повърхността й. Само миг по-късно леден вятър разроши косата й и виелица се блъсна в магическата стена. Силата трябваше да е достатъчна да събори желязната порта в подземието, но сега единствен помен от нея остана скрежът, който бързо се топеше от повърхността й.
– Какво, по дяволите… – измърмори Чарли.
Думите му бяха заглушени от заклинанията на страшниците, комбинирани в огнен вихър, който се стовари върху бариерата. Пламъците я заоблизваха лакомо, но скоро и те затихнаха, сломени.
От другата страна, седнала на трона си, Малора се усмихна на Сам. Гласът й се чу съвсем отчетливо, усилен от магия.
– Не е ли сладко, самашей? Как си мислят, че фокусите им са достатъчни?
Сам я погледна право в очите и изръмжа:
– Майната ти.
Усмивката й трепна, но не изчезна.
– На смел ли се правиш пред малката си кучка? – попита го с кадифен глас. – Искаш ли да им покажем точно какво си?
Елизабет удари с юмрук по бариерата.
– Остави го на мира!
Повдигна ръка, за да удари отново, но застина, когато видя жестоката извивка на устните на Велахе. Прокле на ум, като осъзна, че бе паднала право в капана й, като бе реагирала, но вече беше късно. Тя подръпна закачливо веригата и измърка:
– Целуни ме, самашей.
Чернилката й се бе отдръпнала от същноста му, когато Елизабет и останалите бяха атакували бариерата. Сега Малора използваше обикновена заповед – такава, която Сам някак можеше да пренебрегне. Прикова я с поглед и каза просто:
– Не.
В очите й пламна гняв. Беше я злепоставил. Изложил. В миналото си бе патил тежко за нещо такова. Знаеше, че няма да му се размине и сега още преди да усети как мръсотията й полепва отвътре по него отново. Погледът му, макар и не директно, не се откъсваше от Елизабет, която стоеше от другата страна на бариерата. Прашна, мръсна, опръскана с кръв от главата до петите и с очи, изпълнени с атма и гняв. Гняв, който много скоро щеше да се примеси с отвращение, защото въпреки цялото си нежелание, Сам пристъпи крачка напред. Изскърца със зъби и сви ръце в юмруци, опитвайки се всеячески да си върне контрола. Да не позволява това да се случи. Да не позволи Елизабет да види как отива при друга и я целува. Усилието му успя да му спечели още един удар на сърцето, преди да пристъпи отново, а устните на вещицата да потрепнат в знаеща усмивка. Мигове. Толкова го деляха от това наистина да покаже на Елизабет какво е.
– Може ли да си играеш после, Вела? – попита с раздразнена въздишка незима от другата й страна.
Малора рязко обърна глава към него и натиска на заповедта изчезна. Сам не вярваше, че някога ще е благодарен на незима, но сега се постара да натика облекчението си някъде дълбоко. Знаеше, че вещицата не е приключила с него. Само се надяваше Чарли да не се поколебае и да го спре, когато тя го пратеше срещу тях.
Престолонаследникът явно не осъзнаваше в каква опасна ситуация се е оказал, като прекъсна Малора, защото сега дори не я погледна, а се обърна към брат си,
– Няма да спечелите, Там. Защо не си спестите кръвопролитието и не се предадете?
– Да се предадем? – извика насреща му Тамеш. – Ти видя ли какво е направила на сестра ни? Ще я убия!
Незимът изцъка с език, а Малора се изкикоти, притискайки деликатно пръсти до устните си, когато далширът я прободе с поглед.
– О, извинявай. Просто не успях да се стърпя, като знам, че всичко беше идея на Ерфам.
– Лъжеш!
– Дали? – подсмихна се вещицата.
– Да! – отговори й Тамеш. – И ще си платиш за това.
Демонът въздъхна отегчено.
– Не може ли да си поне малко оригинален за финал? – после махна с ръка. – Няма значение. Няма да ми се налага да те виждам повече.
Кимна леко и изведнъж въздухът до стените от тяхната страна на бариерата затрептя и разкри редиците стражи и гвардейци, които бяха чакали заповедта й да атакуват.
– Убийте ги. – нареди тя.
До Елизабет Чарли се усмихна широко и театрално се поклони.
– С удоволствие.
Страшниците се втренчиха в него, но преди мисълта, че Велахе някак го е очаровала на своя страна да се превърне в страх, Флетчър опъна двете си ръце настрани към обкръжилите ги войници. Едната вдигна нагоре.
Земята под краката им се разлюля. Лизи по-скоро усети с костите си, отколкото чу нисък тътен. По мрамора отляво на малката им група запълзяха дълбоки пукнатини. Войниците на Велахе се олюляха, мъчейки се да се задържат на крака, но нямаше смисъл. Подът под тях се надигна рязко с тежък стържещ звук. Камъкът, от който бе изграден, се отдели от останалия етаж и за един дълъг миг войниците увиснаха във въздуха, стъпили на тънка, нащърбена плоча. В следващия полетяха нагоре. Елизабет чу само един кратък крясък и след това звукът на десетки смазани в тавана тела.
Без да откъсва поглед от демонът, Чарли свали другата си ръка надолу.
Таванът от другата им страна се срути на големи отломки върху мъжете там. Този път не всички загинаха. Живите се опитваха да отместят камъните от себе си, вперили обезумели, изпълнени с омраза погледи към групата им. Лизи не знаеше дали все още искаха да изпълнят заповедта на Велахе, или вече желанието да ги убият си беше лично тяхно, но нямаше значение. Чарли прошепна нещо и изведнъж тежките късове от тавана започнаха да се зачервяват и да пушат. А само след минута и да се топят.
Войниците изгоряха живи. Крясъците бяха оглушителни, но скоро заглъхнаха, когато втечнената скала покри хората изцяло.
В настъпилата тишина Чарли изтупа малко прах от ризата си и се усмихна с ужасяващо хладна усмивка на вещицата.
– Някакви други заповеди?
Учудването на Малора беше изчезнало доста бързо, за да бъде заменено с жив интерес, сякаш е открила неподозирана нова играчка, която искаше сега и веднага. Стисна облегалките на трона си и кръстоса крак върху крак.
– Искам да спрете и да ме чуете! Оставете оръжията си. – и без да отделя поглед от Чарли, каза: – А ти ела при мен, устати.
Неколцината оцелели след атаката на Флетчър, както и войниците от другата страна на демонската бариера, хвърлиха оръжията си и застинаха в очакване. Мъжете от малката група на Елизабет също застинаха за момент, а после бавно започнаха да свалят мечовете си. Погледът на Чарли се разфокусира и лицето му се изглади от всякакво изражение. Когато направи първата крачка към вещицата, Лизи спря да диша и се спогледа със Сам. В очите му прочете същия страх, който изпълни и нея. Ако Флетчър попаднеше под властта на демона, нямаше да остане дори пепел от тях.
– Мислех да ви оставя да се предадете доброволно – усмихна се Велахе на Елизабет, – но това е много по-забавно. Как се чувстваш сега, а-ма-ра? – попита я напевно и премести жестокият си, насмешлив поглед към Сам. – Така я наричаш, нали? Твоето лунно цвете?
Сам изръмжа насреща й, оголвайки зъби. Между нея и Чарли бяха загубени. Имаше мигове. Може би по-малко. Можеше да се хвърли към нея и да се надява да я разсее достатъчно, за да изпусне контрола над мошеника. Дали Лизи щеше да се възползва от това? Щеше ли да избяга? Не, щеше да остане. Щеше да продължи да се опитва да убие Малора. И колкото и да не му харесваше тя да се излага на такава опасност, това бе най-добрият им шанс да се измъкнат живи от тук. Мислите минаха за миг през главата му, стоварвайки последната с ясна решителност.
– Начукай си го. – изръмжа й Сам.
В погледа на Малора проблесна ужасната весела искра, която обещаваше всичко друго, освен бърз край.
– Защо си в такова лошо настроение? – измърка тя и се пресегна да го докосне по ръката. – Всичките ти приятели са тук!
– Може би защото трябва да те слуша.
Сам закова невярващ поглед върху мошеника. На лицето му отново играеше леко закачливата усмивка, сякаш целият свят е шега, която само той разбира, а в очите му гореше онова пламъче, което преди миг беше изчезнало. Тогава видя гвардейците и стражите от храма, дошли с Елизабет, да се оглеждат объркано, сякаш се будеха от някакъв сън, а Захир сякаш си отдъхна. И тогава му се изясни. Писмото, което беше занесъл на лекаря. С Елизабет бяха намерили нещо, което да се противопостави на обаянието на вещицата, и то явно работеше. Сам усети, че се усмихва.
– Какво каза? – невярващия и леко ядосан глас на Малора прекъсна мислите му.
Чарли бръкна с пръст в ухото си и го разтърка.
– Казвам само, че гласът ти е толкова дразнещ, че ме отрезви. – сви рамене.
Красивото лице на вещицата се изкриви. Елизабет видя как Сам направи крачка пред нея, сякаш възнамеряваше да скрие двамата с Флетчър от гнева й с тялото си. Щеше да му извика да се махне от там, когато Велахе разсече въздуха с ръка. Всички в малката група на Лизи приклекнаха и се присвиха в очакване на удар. Всички освен Чарли.
Налягането в залата се промени, ушите й изпукаха и се чу такъв силен гръм, че за момент Елизабет си помисли, че светът се е разцепил. Примижала въпреки инструкциите на Сам никога да не губи врага от поглед, сега девойката отвори очи. Пъстроцветни светлини играеха във въздуха пред тях, по бариерата, която Чарли бе издигнал. Той изпъна едната си ръка, а другата скоро я последва. Жилките по врата му изпъкнаха, а лицето му се зачерви от усилието да издържи на демонската магия, която се опитваше да задържи. Краката му се хлъзнаха сантиметър по земята и Лизи и Хирса се спуснаха към него, за да му предложат упора.
За момент изглеждаше, че въпреки всичко Чарли ще успее и някак ще устои на демонския гняв, но тогава бариерата започна да изтънява по краищата. Магията, която спираше, я разяждаше като киселина. Първата дупка се появи пред един от гвардейците и той бе запокитен назад.
– Дръж се, Флетчър! – викна Хирса.
Чарли не отговори, стиснал зъби от усилие.
В следващия момент въздухът пред тях се изпълни с красиви шарени искри. Чарли беше отскубнат от ръцете на Елизабет, но тя дори не успя да извика, преди демонската магия да се блъсне в тялото й и да я повдигне във въздуха.

Тялото на Сам реагира инстинктивно. В стаята притъмня като преди буря. Миг преди да се ударят в стената сенките се появиха, за да хванат телата на жена му и мошеника и да ги спуснат на пода. В същото време десетина издължени сенчести шипа се забиха в ръцете, корема и краката на Малора, приковавайки я към проклетия трон. Още един се вряза в бузата й и прониза езика й, за да не може да му забрани.
Сам се стрелна към нея. Пред погледа му беше черно. Не мислеше за нищо друго, освен да я спре. Да я убие. Да я разкъса на хиляди парчета. Ръката му се стрелна към шията й. Пръстите му едва я докоснаха, когато се удари в невидима стена. Малора помръдна показалец и освободи пулс магическа енергия. Сам събра сенките пред себе си в плътен щит в последния момент, преди атмата й да го връхлети. Камъкът на пода около него се раздроби и се разлетя. Той самият бе избутан назад. Усети как сенките му биваха разяждани като от киселина и призова още да запълнят пролуките.
Атаката бе траяла само миг. Когато свърши, Малора вече се бе озовала до него с лице, покрито с кръв от затварящите се пред очите му рани.
Вещицата замахна към него. Хиляди пъти досега Сам бе поемал удара, бе й позволявал да впие ноктите си в него. Този път парира атаката й и на свой ред я ритна в корема. Раните й зарастваха все повече с всяка изминала секунда и скоро отново щеше да е в състояние да му заповядва, затова не загуби никакво време и се спусна към нея. Сграбчи проклетите й рога и завъртя рязко главата й. Искаше да я откъсне, но щеше да се задоволи и само да счупи врата й, но не успя да постигне нито едно от двете. Малора грабна китките му и го спря в последния момент. Костите му пукаха от силата, с която го стискаше, но той не пусна. Напротив – стегна хватката си дори повече и с ръмжене я преметна във въздуха.
Докато беше жив нямаше да забрави шокираното й изражение, когато я хвърли на земята. Не се дължеше на атаката – бе го правил много пъти, особено в началото. Нито веднъж обаче не беше успявал да нанесе рана, която тя да запомни. До сега.
Сам погледна към парчето от рога й в ръката си в същия миг, в който тя вдигна своята към главата си. Верижката, която висеше над челото й, увита около рогата й, сега падаше пред едното й око. Пръстите й леко потрепнаха, после се свиха в юмрук. Жълтите й очи се впиха в него.
Сенки плъзнаха да я задържат на място, но тя скочи ловко на крака и се отдръпна от тях. Сам подхвърли рога във въздуха и го улови, хващайки го като нож. Времето му обаче бе изтекло. Раните й бяха заздравели. Само една дума на онзи непознат език и стоманените въжета на заповедта се увиха около него. Тялото му замръзна на място.
Малора дишаше тежко, вгледана в отчупения си рог за дълго, дълго време.
– Забравяш кой си, самашей. – просъска накрая.
– Напротив. – отговори й. – Спомних си.
Устните й първо се свиха, а след това се разтегнаха в жестока усмивка.
– Надявам се, че знаеш какво ще струва това на малката ти курва.
– Докоснеш ли я, ще те убия!
Сам изръмжа и отново напрегна цялото си тяло, за да изтласка чернилката й, докато болката не го заслепи. Забраната да не мърда бе единственото, което го задържаше още на крака. Забраната, която този път не можеше да счупи, колкото и да се опитваше. Усмивката на вещицата само стана по-жестока. Без да откъсва поглед от него, Малора се провикна:
– Стража! Доведете ми кучката. – а после снижи глас и му каза: – Ще я разкъсам парче по парче, самашей. А ти ще гледаш и слушаш как се моли да я убия.
Сам изръмжа и този път я нападна със сенките си. Тя просто изгради бариера около себе си, в която те се разбиха. Безсилието му беше смазващо. Картината как Лизи лежи на проклетата маса като всички други преди нея, изникна ярко в съзнанието му, но дори това не му помогна да направи и крачка. Стражите вече я обикаляха. Един от тях протегна ръка към нея.
Сам спря да мисли. Оттегли сенките от бариерата на Малора и ги прати към Лизи. Те минаваха направо през хората, пръскайки глави и обливайки с кръв всичко по пътя си към жена му, докато най-накрая не я достигнаха, обгръщайки я в пашкул.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com