– Лизи, събуди се. – Сам се наведе над нея и нежно докосна устните й със своите. – Хайде, каллис. Ставай.
Тя се намръщи и сънено отвори очи. Навън още бе тъмно, което я накара само да се опита да се сгуши обратно в него. Той обаче й избяга и Лизи изсумтя недоволно.
– Какво има?
– Време е да ставаш, шейа. – усмихна й се Сам и издърпа тънката завивка.
– Навън още не е съмнало. – измрънка недоволно тя.
– Няма да съмне още няколко часа. – уведоми я и издърпа и възглавницата й. – Ставай.
Лизи изхленчи нещастно, но се надигна, сядайки в леглото. Потърка очи и го изгледа криво. Чак тогава осъзна, че е напълно облечен. Изведнъж сънят я напусна напълно.
– Какво става? – попита го напрегнато.
– Ти ставаш.
Елизабет му се намръщи отново.
– Не се опитвай да бъдеш забавен в… – погледна към часовника на стената и издаде възмутен звук. – Четири! Защо ставам в четири през нощта?!
– Защото излизаме. – отговори й разговорливо и й хвърли панталон и риза. – Обличай се, шейа.
Нямаше да й каже! Будеше я и нямаше никакво намерение да й обясни защо – Лизи го виждаше съвсем ясно в малката му, доволна усмивка. Пресегна се и хвърли възглавницата му по него. Той я улови и невъзмутимо я остави на стола до него.
– Ще се облечеш, или излизаш така?
Елизабет се огледа за нещо друго, което да хвърли по него, като накрая събра завивката на топка и пробва с нея. Той улови и нея, а после й посочи дрехите и излезе от стаята. Тя не бе много горда от звука, който издаде.
– Имаш късмет, че нямам нормална магия! – подвикна след него, докато ядно надяваше чолито си. – Щях да ти изпържа задника със светкавица!
– Може да ти се отдаде шанс да хвърлиш нож по мен. – отговори й Сам от другата стая. – След пет минути тръгваме, шейа. Разбързай се!
– Ще се разбързам с развода! – избуча.
Скочи от леглото и обу нервно и шалварите, преди да измарширува при него.
– Първо трябва да се оженим. – каза й.
Сам обу обувките си и излезе в коридора отвън, а тя нямаше избор, освен да се разбърза.
– Къде отиваме? – попита го, докато подскачаше на един крак, за да намести сандала си.
– Ще видиш.
Сам я прекара през половината град. По това време само престъпниците и пияниците бяха будни, но всички се разбягваха и криеха като хлебарки, щом го видеха да приближава. През цялото време Елизабет се опитваше да разбере къде я води по това време и защо не може да изчака до сутринта, но убиецът й явно изпитваше някакво удоволствие да я дразни и даваше само уклончиви отговори.
Най-накрая спряха пред една постройка в онази част от града, където се намираха голяма част от гилдиите и административните сгради. Повечето такива бяха двуетажни, но тази имаше три. Фасадата бе изронена и изрисувана с графити. През строшените прозорци се носеше слаба миризма на стара урина.
– Какво е това място? – попита Лизи.
Той само й направи жест да го последва. Постройката имаше висока желязна двойна врата, само че едното крило бе паднало на земята, а другото висеше от пантите заплашително. Положението вътре не беше много по-добро. Имаше едно голямо помещението, което бе напълно празно с изключение на разни боклуци, събрани на куп до едната стена. Подът бе от камък, който на повечето места бе спукан или направо липсваше, вероятно изровен, за да бъде продаден. От едната страна имаше сравнително широко стълбище, водещо към горния етаж. Парапетът липсваше, откраднат отдавна. За сметка на това пък една голяма дупка минаваше през всички етажи и пробиваше чак покрива, разкривайки й звездното небе.
По миризмите, които се носеха, Лизи очакваше да е свърталище на бездомници, само че колкото и да напрягаше слуха си, не можеше да чуе никой друг освен Сам. Не разбираше защо я е довел тук и какво бе толкова спешно, че да го направи посред нощ. Не й изглеждаше напрегнат, така че едва ли очакваше опасност. Всъщност в миризмата му улавяше нещо странно, което не бе усещала често от него. Вълнение. Съвсем чисто, без в него да е намесено желанието да я катурне в леглото.
– Е? Какво ще кажеш? – попита я, когато погледа й се спря върху него.
Елизабет се запъна. Най-доброто, което можеше да се каже за сградата, бе, че стои права, почти пази от вятъра и хвърля сянка.
– Просторно е. – каза след малко и вдигна глава към дупката в тавана. – Проветриво.
– Има добър потенциал. – кимна Сам и огледа отново помещението.
– Да. Потенциал за много неща. – побърза да се съгласи тя. Потенциал за свърталище на наркомани. На пияници. На престъпници. Пък и нагоре по етажите сигурно имаше още неща, които потенциално да могат да се изкъртят и продадат. Наклони глава любопитно към Сам. – Какво мислиш да правиш тук?
Той се подсмихна, сякаш много ясно бе усетил объркването й и сега се забавляваше.
– Много неща. Това е новото ни място, каллис.
Лизи се постара по лицето й да не премине друго изражение, освен лека изненада.
– Нашето?
– Да. Ще правим всичко тук.
Елизабет издаде разбиращ звук и закима с глава, все едно всичко й се бе изяснило. След малко го погледна, усмихна се и попита:
– Какво например?
– Ще ядем. Ще спим. Ще се виждаме с хора. – Сам посочи в единият край. – Там може да се сложи нещо за сядане и маса.
– Като… бар ли? – попита несигурно.
– Може да има бар, да. – кимна Сам и огледа отново помещението. – Така ще има къде да се отпусне човек, а и ще носи допълнителни приходи. – отиде до нея и я прегърна през рамената. – Страхотна идея, амара.
Лизи се засмя и отново се огледа.
– Такава съм си аз. Пълна със страхотни идеи.
Усмивката му стана още по-развеселена.
– А знаеш ли още какво ще правим тук?
– Да, беше много ясен. – каза и започна да изброява на пръсти. – Ще се храним, ще спим и ще се срещаме с хора тук.
Сам хвана ръката й и изправи още един пръст.
– Също така ще тренираме.
– До бара? – сви объркано вежди тя.
– Не е изключено. Но си мислех за там долу.
Сам посочи към стълбището. Бяха достатъчно далеч от него, така че миризмата на влага, урина и поне няколко умрели животни да не я извади от строя, но Лизи определено бе щастлива, че той не пожела да я заведе до там.
– Ще ми кажеш ли най-накрая какво е това място, или ти харесва да ме тормозиш? – попита го с повдигната вежда.
Той се ухили момчешки и я целуна по носа.
– Това ще е базата ни. Момчетата от храма ще тренират долу. Тук ще направим бар, а ето там, на стената, ще сложим табло, където да се закачат обявите за поръчки. На горния етаж ще сложим кабинети за срещи, както и лечебница, а на последният ще сме ние, за да държим всичко под око. – погледна я. – Какво ще кажеш? Ще стане ли?
Изведнъж Елизабет видя разбитата постройка по съвсем друг начин. Да, може и да липсваха парчета от нея, но основите й бяха здрави и бе достатъчно голяма, за да подслони не само тридесетимата стражи, но и още много други. Завъртя се на място, за да огледа още веднъж всичко.
– Ще стане страхотно! И виж колко много прозорци има – ще е светло и приветливо. – посочи центъра на помещението. – Тук да са масите? Сигурно ще се съберат поне петнадесетина. Столове или възглавнички?
Усмивката му стана още по-широка.
– Не знам. Ти кое би предпочела?
– Ще трябва да видим в какъв стил ще обзаведем всичко останало. – каза замислено Лизи и се обърна към него. – Кога успя да я купиш? Говорихме за това едва вчера.
– Същия следобед. Хората успяха да разчистят само този етаж от боклуците.
– Изобщо не си губиш времето. – тя пристъпи с дяволита усмивка до него. – Особено за човек, който не иска хора.
– Аз още не ги искам, но не мога да ги оставя на улицата. – избуча недоволно Сам и я изгледа преценяващо. – Разсъни ли се вече достатъчно?
– Защо? – попита подозрително.
– Казах ти вече – ще се бием. Тук има достатъчно място и няма кой да ни види. Или си мислиш, че те разходих по среднощ само за да ти покажа базата?
– Да? – той не продума, а само продължи да я гледа. – Сериозно ли ме събуди посред нощ, за да се упражнявам?
– Очите ти светят непрекъснато, шейа. – започна да изброява Сам. – В момента тук е почти непрогледен мрак, ние сме без атеши и ти забеляза всичко, а дори не се опитваш да засилваш зрението си. Миризмите те убиват и повечето шумове са ти силни. Трябва да усвоиш някак тази енергия, така че ще я претопим с тренировки.
Лизи нямаше как да спори с него. Знаеше, че това е единствения начин да се чувства отново нормално, само че нямаше как да не го погледне нещастно.
– Трябва ли да е посред нощ?
– Сега е хладно, тихо и тъмно.
Елизабет въздъхна тежко.
– Какво искаш да правя? – попита го примирено.
– Да се раздвижиш. – отговори й Сам и застана до нея. – Ще направим стандартната загрявка.
Бяха правили упражненията стотици пъти в сънищата и по-малко в реалността, така че Лизи се справи без проблем с разтяганията, клековете и няколкото минути раздаване на крошета по въображаем противник. Постепенно преминаха към отработване на хватки и Елизабет започна да усеща боцкане под кожата си. Атмата й искаше да се включи.
– Нападай, шейа. – подкани я Сам и замахна към главата й.
Елизабет се приведе под ръката му, но вместо да отстъпи, направи крачка напред, за да го удари в слънчевия сплит. Той лесно блокира юмрука й и по-бързо, отколкото тя можеше да реагира, сграбчи ръката й и я преметна. Лизи успя да се приземи на крака, но той не я пусна. Трябваше да го принуди, преди да я е хвърлил нанякъде, затова ритна с всички сили към слабините му. Сам грабна крака й с другата си ръка и я погледна с вдигнати вежди, предизвиквайки я да направи нещо. Тя използва хватките му за опора, отскочи и го ритна в корема с другия си крак. Знаеше, че срещу него подобна атака няма да има ефект – убиецът й привидно не чувстваше болка, но явно реши, че се е постарала достатъчно, защото я пусна. Лизи побърза да се отдръпне на няколко крачки от него. Атмата й драскаше и търсеше изход. Трябваше да я пусне, но се боеше да не изгуби контрол като вчера.
Усети шляпване по задника си и отскочи стреснато встрани. Една сянка се отдръпна обратно в тъмнината, а Лизи изгледа Сам криво.
– Сериозно?
– Напълно. – ухили й се насреща Сам, а друга сянка се плъзна по бедрото й.
Елизабет я плясна.
– Престани.
– Накарай ме. – и нови две сенки се протегнаха към нея.
Атмата й изръмжа в отговор на собственото й раздразнение. Лизи усещаше, че и Сянката в нея в момента просто искаше да го удари по главата, но страхът я спираше. Поне докато не избегна двата снопа мрак само за да се натъкне на трети, който я погали по шията. Наглата му усмивка бе на лицето му само и единствено да я дразни. Всичко, което правеше в момента, включително това да я събуди и завлече тук посред нощ, бе с тази цел – за да я накара да спре да мисли. И точно в момента трябваше да му признае, че работи чудесно.
Лизи се претърколи по мръсния под, за да избегне група сенки, които се спускаха към нея от всички страни. Не бе взела нож или дори иглата си за коса, затова сега прехапа бузата си. Кръвта шурна в устата й и тя я изплю, преди да е започнала да я дави.
В следващия миг две от сенките се забиха в пода пред нея, откъртвайки парче от него. Лизи имаше време само да се дръпне, преди трета да удари там, където бе стояла ръката й.
– Бавна си, шейа. – Сам се беше озовал до нея и посягаше към шията й.
Преди да успее да я докосне, сноп кръв се стрелна от локвичката на пода и рязко изтегли ръката му в страни. Той пробва с другата, но и тя бе прихваната, оставяйки го отворен за атаки. Тогава трети се изтегли от земята, за да направи точно това, но Сам беше издигнал завеса от сенки пред себе си, така че нито една капчица да не попадне по тялото му. Лизи усещаше връзката с всяка от тях. Всъщност я усещаше много по-ясно, отколкото когато и да е досега. Ако преди трябваше да я контролира преднамерено, сега кръвта реагираше в мига, в който се зароди мисълта какво да я прави.
Издигна шип под краката му, а после втори и трети и за пръв път днес го накара да отстъпи. Знаеше чудесно, че ако пожелаеше, Сам щеше да я сграбчи със сенките си и да я спре, но той я остави да го атакува. Отбягваше ловко всяко хвърчащо към главата му острие, блокираше всяка капка, която Лизи запращаше като стрела към него. Кръвта бе престанала да шурти в устата й и той й позволи да го напада интензивно около минута, преди най-накрая една сянка да грабне глезена й и да я дръпне на земята. Елизабет дори не разбра кога бе прекосил двадесетината крачки, които ги деляха, но изведнъж бе върху нея и сграбчваше ръцете й над главата й с една от своите. Лизи запращаше капка след капка по него, но той изграждаше тънък слой сенки, който да блокира само нея, преди да изчезне и да се появи, за да спре друга. Девойката само можеше да си мечтае не само за такъв контрол, но и за инстинкта му да предугажда атаките й.
Пресегна се към стаята, търсейки още от кръвта, която бе разпиляла по пода. Тя се издигна зад гърба му, но миг преди да я изтегли, Елизабет спря и стреснато я освободи. Не всичката беше била нейна.

Сам усети как кукички, които се бяха впили в него, рязко го пуснаха. Не бе изпитвал нищо подобно преди, но ужасът в очите на Лизи бе достатъчно красноречив.
– Можеш ли да го направиш пак, шейа?
Тя поклати глава.
– Не искам дори да опитвам.
Сам се изправи и й подаде ръка, за да й помогне също да стъпи на крака. Тя се поколеба, преди да я приеме.
– Аз искам да опиташ.
– Вероятно е заради споделената атма. – запелтечи. – Сигурно те бъркам със себе си.
– Атмата не работи така, амара. Ако ме бъркаше със себе си, още от началото щеше да се пресегнеш за мен. Това е нещо ново. – приближи се към нея и хвана и другата й ръка. – Не искаш ли да разбереш повече, шейа?
Естествено, че искаше. Ако някак се научеше да контролира кръвта на противника си…
– Не искам да те нараня. – призна му тихо.
– Няма да ме нараниш, защото няма да си играеш с кръвта в мен. Ще ти е по-лесно, ако няма тяло, което да я ограничава. – Докато говореше, Сам извади един от ножовете си и го стисна за острието. Дръпна рязко и кръвта му покапа по пода: – Можеш ли да се свържеш с нея?
Елизабет го изгледа криво и дръпна ръката му, за да я погледне. Дори не се бе опитал да е плитко!
– Да си порежеш пръста не е достатъчно мъжествено за теб ли?
– Това е драскотина, каллис. До няколко минути ще се е затворила.
– Тоест, да, не е мъжествено. – каза кисело и въздъхна.
Беше прав обаче. Пред очите й раната вече спираше да кърви. Скоро от нея нямаше да е останал и белег. Знаеше, че нe се е хранил – нямаше кога, защото не я изпускаше и за миг от поглед. Което значеше, че регенерацията му се справяше съвсем сама. Може би дори вече нямаше да е зависим от душите.
– Какво? – попита я той.
– Нищо. – усмихна му се.
Пусна ръката му и повдигна лице, за да го целуне нежно, а после погледна към тъмните капки на земята. Опита се да потъне в себе си и да остави Сянката да изплува. Трябваше й по-кратко време от обичайното, макар да имаше големи угризения да се упражнява точно по този начин със Сам. Започна отново да усеща кръвта си, разплискана наоколо, но в малката галактика, която бе образувала по пода, не можеше да усети нищо чуждо.
– Може би е било случайност. – изпуфтя накрая.
– Беше ядосана и не мислеше толкова много. Направи го инстинктивно. – каза й замислено Сам. – Може би ако отново те ядосам?
– Най-много да те цапардосам по главата.
– Това едва ли ще ти помогне с атмата.
– Но ще ми помогне с нервите.
Сам се подсмихна.
– Пробвай пак. Отпусни се. Не се опитвай да се спираш. В сградата така или иначе няма нищо друго живо, освен може би малко джирди в мазето и разни буболечки.
– Само ти можеш да намериш съществуването на джирди и буболечки на едно място с теб релаксиращо. – измърмори.
– Самo ти можеш да решиш, че аз действам отпускащо, шейа. – ухили й се в отговор.
– Аз имам синдром на заложника, не се броя. – подразни го.
Сам я изгледа криво.
– Опитай пак, шейа. – избуча.
Тя притвори очи с лека усмивка, която скоро се замени от изражение на концентрация. Сам усещаше вибрациите на атмата в нея и можеше да я види във всяка капка от нейната кръв по пода. Притеснението, че не знае какво точно й е причинил, когато й даде толкова много, надигна глава, но Сам отново го натика дълбоко в себе си. Нямаше да позволи и помен от тревогата да се появи в миризмата му – не и когато носът й улавяше емоциите на джирдите в мазето. Пред нея щеше да бъде скалата, от която тя имаше нужда, за да си стъпи пак здраво на краката.
Минутите минаваха, без Лизи да успее да се свърже нито с кръвта вътре в него, нито с тази отвън. Неуспехът винаги я дразнеше и този път не беше изключение. Гневът бе ключът към повечето й способности, но Сам не искаше да я притиска все още. Щяха да имат достатъчно време да проверят какво точно може.
Каза й, че продължават със спаринг и се постара да й помогне да изразходва възможно най-много атма. Издръжливостта и силата й бяха нараснали. Небето започваше да изсветлява. Лизи бе приклекнала в единият край на помещението на десетина метра от него. Дишаше тежко. Дрехите й бяха покрити с прах и полепнали от пот, косата й бе рошава, а в ръката си държеше острие направено от кръв. Беше успяла да задържи формата едва преди петнайсетина минути.
– Приключихме, шейа. – обяви Сам
Щом го чу, Елизабет седна изтощено на земята и остави кръвта да се просмуче обратно през кожата й, мъчейки се да си поеме дъх. След кратък размисъл просто си легна. Сам приклекна до нея.
– Справи се добре. – каза й тихо.
Лизи само измъца и продължи да лежи и да диша тежко, затова Сам просто я взе на ръце и пое към вкъщи. Усещаше погледа й върху себе си и се учуди, като видя, че всъщност му се мръщи.
– Дори не си задъхан. – каза след малко обидено.
– Сигурно е заради перлата. Сега съм цял. Много неща вече не ги усещам… липсващи. Счупени. Цели са и не знам какво правят. – каза. – Искам да проверя.
– Може да помолим Чарли да дойде, понеже някак ме съмнява аз да успея да те затрудня особено.
– Ако бях човек, щеше да пометеш пода с мен. – увери я Сам. – Но аз не съм. Никога не съм бил. Така че ще се наложи да го вземем и да се надяваме да не срути новата ни база.
– Ако беше тук, щеше да те пита дали да не се обижда в момента.
– Ако беше тук, щеше да ми се кара, че те изморих толкова. – поправи я Сам. – Също така е наясно, че само чудовище може да се бори със себеподобно.
Лизи му се намръщи.
– Никой от вас не е чудовище.
– Дори и ако те буди по никое време, за да те води в порутена зала, където да се търкаляш по пода?
– Тогава си гадняр, не чудовище. – заяви тя.
– Мога да работя с това. – ухили й се доволно, сякаш го е похвалила. – Какво още съм?
– Някой, който ще ми направи палачинки с много шоколад. – отвърна, без да се замисля Лизи.
– Това не е здравословна закуска. – подразни я. – Ще имаш овес, мляко и мъничко мед.
– Не, ще имам палачинки.
Сам се подсмихна.
– Както заповядаш, каллис.
Хората бяха започнали да излизат за работа. Съдейки по погледите, които им хвърляха, Сам започваше да се чуди дали не си мислят, че отвлича Елизабет. Един мъж дори се доближи до тях с решително изражение, но щом убиецът срещна погледа му, бързо се отказа да ги заговаря и си продължи по пътя.
Забави ход, щом зави по уличката към блока им. Погледът му се впи в голямата мъжка фигура, която се опитваше да изглежда небрежно малко по-встрани от входа им. Не му се получаваше.
– Имаме компания. – изръмжа.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com