Чарли слезе от магарето и веднага се олюля, подпирайки се на него за опора. Направи няколко несигурни стъпки с една ръка върху него и когато се увери, че няма да падне, завърза юздата за младото дърво до входа на пещерата. Надяваше се сянката да пази Шаро от слънцето. Също се надяваше проклетата пещера да не продължава цяла вечност, за да може да се върне при него навреме. И да не е мокра или много обрасла с мъх – в сегашното му състояние му оставаше само да се подхлъзне и да си счупи врата. Магарето не изглеждаше притеснено и вече ядеше листата на близкия храст с доволно примижаване.
Мошеникът се обърна към входа на пещерата и си пое дълбок дъх. Главата му щеше да се пръсне от напрежението, а проклетата мъгла във въздуха беше толкова гъста, че не му даваше да вижда на повече от ръка разстояние. Опита се да не мисли за лепкавото усещане по тялото си и промърмори:
– Тук ли си?
Никой не отговори. Не беше и очаквал. Беше престанал да я чува преди седмици и за първи път от години се чувств ...