Чарли слезе от магарето и веднага се олюля, подпирайки се на него за опора. Направи няколко несигурни стъпки с една ръка върху него и когато се увери, че няма да падне, завърза юздата за младото дърво до входа на пещерата. Надяваше се сянката да пази Шаро от слънцето. Също се надяваше проклетата пещера да не продължава цяла вечност, за да може да се върне при него навреме. И да не е мокра или много обрасла с мъх – в сегашното му състояние му оставаше само да се подхлъзне и да си счупи врата. Магарето не изглеждаше притеснено и вече ядеше листата на близкия храст с доволно примижаване.
Мошеникът се обърна към входа на пещерата и си пое дълбок дъх. Главата му щеше да се пръсне от напрежението, а проклетата мъгла във въздуха беше толкова гъста, че не му даваше да вижда на повече от ръка разстояние. Опита се да не мисли за лепкавото усещане по тялото си и промърмори:
– Тук ли си?
Никой не отговори. Не беше и очаквал. Беше престанал да я чува преди седмици и за първи път от години се чувстваше безпомощен. Беше скрита от завесата на това чуждо присъствие, което сега чувстваше по-силно от всякога. От мъглата, която никой друг не виждаше, и която излизаше от безобидно изглеждащата дупка в скалите.
Чарли извади атеша от дисагите и се опита да насочи атма към него. Естествено, не стана нищо. Наоколо нямаше атма, а тази, която обикновено имаше в себе си, сега сякаш бе напълно изсмукана от отровната мъгла наоколо.
Чарли прибра атеша и разрови отново дисагите. Извади маслен фенер и бутилка с гориво за него, в която беше заврял и памучния фитил, за да се напои предварително. Махна лампеното шише и разви основата на лампата. Изля около една трета от съдържанието на бутилката в резервоара и прекара фитила през зъбното колело на капака, след което го зави отново. Увери се, че фитила не е много високо, за да не дими излишно, запали го с огнивото си и сложи обратно шишето. Погледна несигурно към отвора на пещерата, но след миг колебание си каза, че е загубил достатъчно време с излишния си експеримент и педантичното си разглобяване и сглобяване на фенера и няма за кога да отлага повече. Пристъпи напред.
В началото пещерата беше дълъг коридор с, доколкото можеш да каже на бледата светлина, кафяво-сивкави стени. Изглеждаха загладени от времето, което значеше, че пещерата е напълно естествена, а не направена скоро от нещо, което е минало от тук. Мъглата вътре беше дори по-гъста от отвън и с всяка стъпка главоболието му се засилваше. Коридорът постепенно слизаше надолу и се свиваше. След няколко минути вървене Чарли стигна до тясна пролука, на практика цепнатина в камъка, продължаваща няколко метра, през която го прокара само дребният му размер. Докато се провираше през тесния тунел мошеникът си помисли само как би се подигравал на Сам, ако се опиташе той да се промуши през него, и веднага съжали. Убиецът му липсваше, а Чарли го беше провалил. С няколко последни напъна и одрани крайници, мошеникът излезе от другата страна.
Посрещна го каверна. Не можеше да види колко е голяма, но по ехото на стъпките му се стори огромна. Покрай краката му се издигаха каменни образования, някои от тях като големи шипове, а други бяха колони от гладък камък, губещи се в мъглата над главата му.
Присъствието, което усещаше, се засили и някак си мошеникът беше сигурен, че източникът му е някъде пред него. Стисна дръжката на фенера по-силно и пристъпи напред.
След няколко крачки го видя дори на бледата светлина от лампата. Беше огромна черна цепнатина, от която можеше да види как изплува още мъгла. Още… магия. Не неговата магия, не атма. Нещо различно, но определено енергия. Чарли се приближи и едва се спря да не го докосне по навик. Какво ли щеше да направи това… нещо с него, ако го докоснеше?
Отстъпи и се подхлъзна в нещо. С някаква последна мисъл задържа ръката си нагоре, докато падаше по гръб и лампата не се строши. Не знаеше какво щеше да направи, ако останеше без светлина.
С псуване Чарли остави лампата на земята и се изправи внимателно. Погледна какво го е подхлъзнало и… замръзна. Лепкава чернота. Не изглеждаше като течност. Не изглеждаше и като чернотата на цепнатината в реалността. Изглеждаше като сянка, която се разстилаше по пода и с малки пипалца се опитваше да хване мъглата. И в сянката имаше форми. Структура. Модел. Модел, който познаваше. Направен от атма, която познаваше. Която изведнъж осъзна, че присъстваше и в тази мъгла.
Чарли протегна ръка към чернотата.
– Сам?
Пипалцата потрепнаха и сякаш се обърнаха към него.
Край на първа част.
И ето, че дойде краят на тази глава от историята на Лизи. Когато започнах да я пиша, не вярвах, че ще се намерят читатели и още по-малко такива, които да останат години наред, за да я следят. Ако не бяхте вие, не вярвам, че щях да имам постоянството да я завърша. Думите не ми стигат да ви опиша колко много означава подкрепата ви, колко ценен е за мен всеки коментар и колко ме радва да видя, че историята е въздействала някак на някого дори и малко. Благодаря ви, че ми дадохте възможност да разкажа за Лизи, Сам, Чарли, Рамая, Финиан и всички останали! ❤
Знам, че вероятно не сте особено доволни от този край, но бързам да ви успокоя, че това не е краят на историята и че колкото и да тормозя героите, вярвам дълбоко в щастливия край Следващата част ще започне публикация по същия начин както досега след кратка почивка и се надявам да останете и за нея. През това време редакцията на „Нечистите“ върви бавно и славно с целта и надеждата един ден да бъде публикувана на хартия.
Ще се радвам да ви видя отново и в следващата глава!
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Все права защищены