Още преди Лизи да е отворила очи, вече знаеше, че нещо се е променило. Но пак не беше подготвена.
Мората пред нея стоеше застинала. Всъщност до една се бяха приземили на земята и не помръдваха, дори когато страшниците ги залавяха в клетки или ги промушваха с оръжията и магиите си. Сякаш не усещаха никаква болка. Тъмата, бълбукаща досега по мраморния под, също бе притихнала и се свиваше, разкривайки оглозгани и разтопяващи се тела с омекнали кости и органи, които не бяха нищо повече от втечнена, кървава пихтия. Вонята... Лизи се преви надве в мъчителни спазми, но в стомаха ѝ вече нямаше нищо, което да повърне.
Мората, останала с протегната към нея ръка, изведнъж загъргори и очите ѝ се ококориха от болка. По бледото ѝ тяло се появиха пламтящи знаци, а в черните ѝ вени сякаш пламна огън, който я изгаряше отвътре. Погледът ѝ се закова в лицето на Елизабет и с един последен измъчен звук, съществото избухна в ситни пръски. Чернилка полепна по мембраната и Лизи отстъпи инстинктивно към майка си, докато пред очите ѝ мъглата от мастилено черно се завихри и се концентрира в топче толкова бързо, колкото се бе и разпръснала, като дори капките по бариерата полетяха към него. Топчето не бе по-голямо от онези, с които си бе играла като дете с приятелите си, но сякаш бе направено от мрака отвъд звездите. Застинало във въздуха, сякаш... не, не сякаш - то поглъщаше светлината в себе си и от там тя никога нямаше да успее да избяга отново. Тази мисъл ужаси девойката и когато пръстите на Финиан се свиха около топчето и той го прибра в джоба на кафтана си, Лизи първо се стресна, че нещо ще му се случи, а после с облекчение си отдъхна и му се усмихна благодарно. Но той ѝ не отвърна.
- Елизабет. – страшникът застана пред нея от другата страна на мембраната. С ръка притискаше разпорения си корем, кръв се процеждаше през пръстите му, но по лицето му нямаше болка. – Всичко свърши, Елизабет. Можеш да свалиш бариерата вече.
Девойката премига объркано.
- Аз да я сваля?
Той кимна.
- Затвори очи, поеми си дъх и издишай бавно. – инструктира я, сякаш увещаваше уплашено от водата дете да влезе в морето.
- Но... Защо?
- За да свалиш бариерата. – обясни търпеливо. – Хайде...
- Няма да прави нищо такова, защото не тя е издигнала... бариерата! – заяви майка й, но в очите й липсваше увереността от гласа ѝ.
Финиан не отвърна, а погледът му накара Елизабет да се свие уплашено - не защото я гледаше страшно, а защото в него се прокрадна съчувствие. Сърцето й запрепуска.
- Лизи, не се бой. – каза й страшникът. – Всичко ще бъде наред.
- Но аз не съм магьосник! – викна тя и посочи към мембраната. – Това не е мое дело!
- Елизабет, - каза й твърдо мъжът. – Искам да се успокоиш. Имаме да говорим много, но първо трябва да свалиш тази бариера.
- Но...
- Просто опитай. – настоя той и се насили да се усмихне. – Нищо не губиш, нали?
Тя заклати глава. Напротив. Ако... ако някак успееше да премахне кървавата мембрана, щеше да загуби всичко. Щяха да я набедят за вещица. Щяха да я убият.
- Лизи, недей. – прошепна остро майка й. – Дори само да те видят да опитваш...
- Обещавам ти, че няма да позволя нищо да ти се случи, Елизабет. – прекъсна я страшникът. – Можеш да ми се довериш.
Елизабет хвърли поглед към джоба на черния му кафтан, където бе прибрал черното топче, останало от мората. Тази вечер Калахан се изправи срещу поне едно от тези чудовища и оцеля. Определено не се съмняваше в способностите му да я защити. Пък и... Какво ако наистина тя бе сътворила тази бариера? Вярно, бе противна – от кръв, но ги бе предпазила от чудовищата. Ако това бе нейно дело... Ако Лизи бе магьосница...
Вълнението си проправи път през страха и ужаса не само от вечерта, но и за бъдещето, и преди да е успяла да размисли, девойката побърза да затвори очи, да поеме бавно дъх и пак така бавно да го издиша.
- Точно така. – каза й Финиан. – Отърси се от напрежението. Забрави за днес. Вече всичко свърши и си в безопасност.
Лизи не очакваше, но спокойният му, дълбок глас всъщност й помогна. Докато той продължаваше да й говори, тя му позволи да я убеди, че вече е в безопасност и че може да разчита на него. Позволи на себе си за момент да си представи бъдещето, ако се окажеше, че притежава таланта.
До нея майка й си пое сепнато дъх. Елизабет отвори очи. Бариерата се разпадаше на фини пръски, притеснително наподобяващи мастилената мъгла, която остана след мората, но вместо да се свият в топче, тези полетяха към нея. Когато цялата се оказа покрита от ярко червено, я заля ужас, който бързо започна да преминава в паника, щом кръвта започна да попива през дрехите ѝ в кожата ѝ. Лизи изписка и започна да се търка в опит да изтрие алените капки от себе си, но те просто попиваха през пръстите ѝ. Един побеснял удар на сърцето ѝ по-късно студът, който я бе сковавал през последните минути, започна да изчезва, а самата тя се почувства, сякаш някой внезапно бе махнал някакво було от главата ѝ, което досега бе замъглявало зрението и ума й. Дори не осъзнаваше колко замаяна се е чувствала. Погледна със страх към Финиан за някакъв отговор, но той само промърмори удивено:
- Невероятно.
Елизабет беше готова да му се развика, но не успя дори да си отвори устата, защото някой я сграбчи за косата и я захвърли на пода.
- Чудовище! – изрева баща ѝ.
Лизи замаяно проследи как се приближава към нея с тежки, ядосани крачки. От стиснатата му в юмрук ръка висеше дълъг, златен кичур коса. Едва успя да осмисли, че е нейна, когато някак си все още лъснатата му до блясък обувка се заби в корема й, карайки девойката да полети назад. Отломки и счупени парчета порцелан режеха и драскаха нежната й кожа, но тя почти не усещаше болката, докато се мъчеше да си поеме дъх.
- Ти си виновна! – извика баща ѝ.
Елизабет успя единствено да се свие на топка и ритникът му този път попадна в предмишниците ѝ. Нямаше как да се предпази обаче от онзи в гърба си, но онова, което й причини повече болка, бе гласът на Франсис, когато я изрита пак:
- Заради теб ни нападнаха! Вещица! – Елизабет чу в гласа на приятелката си сълзи и истерия. – Убиха Марго заради теб!
- Убиха съпруга ми заради теб! – извика непозната жена и я изрита в крака.
- Брат ми го няма вече!
Ритник.
- Татко!
Ритник.
- Майка ми...
Ритник.
- Убийте я!
Ритник.
Ритник.
Ритник.
Елизабет дори не бе способна да се страхува – болката се превърна в единственото, което усещаше. Не можеше да мисли, не можеше да се защити, не можеше да стори нищо друго, освен да стои свита и да се опитва да предпази главата си. Смътно чуваше виковете на Финиан да я оставят на мира, но никой не го стори. Толкова за обещанието му, че ще се погрижи за нея.
А когато замъглените й от болка очи попаднаха на майка й, застанала на място със стиснати на гърдите ръце и изплашено изражение, без дори да се опита да спре разярената тълпа, осъзна, че и от нея няма да получи помощ. Защото тя не се страхуваше за дъщеря си. Страхуваше се от нея.
Елизабет смъкна ръцете от главата си и когато поредният ритник накара света да потъне в мрак, тя се помоли да е завинаги.
Можете да намерите още от историята на Лизи тук:
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Todos los derechos reservados