Знаеше колко време е минало единствено заради прясната болка, съпътстваща всяко вдишване. Броеше всяко едно от тях, за да не мисли върху това, което се случи, и какво променя то. Не беше готова.
Затвори очи и продължи да диша. Вдишваше и издишваше.
Вдишваше. Издишваше.
Вдишваше.
Само това й оставаше – да поема зловонния въздух и да усеща как прерязва ребрата й. Болка. Само това имаше и това я очакваше. Не я искаше. Богове, не я искаше! Как всичко се обърка така? Преди няма и две седмици беще едно нормално момиче, просто Елизабет с глупавите си мечти да се омъжи, за да се измъкне от хладния си, вечно недоволен и неодобряващ баща. Виждаше иронията, но не й ставаше смешно. Ако можеше да се върне назад във времето, щеше да се шамароса и да си каже да стиска зъби и да е благодарна за всеки смръщен поглед, който й отправи. Така поне щеше да позволи и на майка й да я погледне. Да я помилва, да я прегърне, да я целуне по косата. Да я увери, че я чака нещо по-добро, че един ден и Лизи ще има де ...