„Вземете правилното решение, госпожице Шей“. Щеше да му даде едно правилно решение!
Елизабет обикаляше нервно напред-назад тясната таванска стаичка, която й бяха отредили. Имаше скосен таван лющещи се като суха кожа пожълтели тапети. Някога е била слугинско помещение. Двама души са спали тук – можеше да види железният скелет на второто легло, подпрян странично до стената. Другото си имаше дюшек и чисти, макар и захабени завивки. То трябваше да е за Лизи. Щеше да е сама в стаята и сигурно щеше да е благодарна за това, ако не беше толкова бясна.
Първо й казваха, че е… сянка, после ѝ заявяваха, че трябва да работи за тях, иначе ще умре. Или ще я убият. Или ще я дадат на демоните. И тя не знаеше! Що за абсурд? Как изобщо можеха с такава сигурност да ѝ кажат, че е нещо такова? Сенките бяха изчадия сред изчадията, нечистите на нечистите. „Чудовище“ дори не можеше да започне да описва що за ужас са те. Елизабет не беше нищо такова! И Анди, Боговете да пазят душата му по Пътя, също нямаше общо ...