Опасенията ѝ, че страшниците ще дойдат да я проверят, се оказаха неоснователни. Никой не се качи. Вероятно бяха решили, че писъците и трясъците са били гневен изблик в следствие на разкритията им и я оставиха на мира. Едва ли вярваха, че тя ще се осмели дори да опита да избяга и това я уреждаше чудесно. Тя имаше нужда от всяко възможно предимство. Нека я подценяват.
Застанала до прозореца, Елизабет наблюдаваше как слънцето се спуска все по-ниско. Огненият диск изчезваше сантиметър по сантиметър и сякаш потъваше в тихата морска вода, отразяваща сливащите се червени, оранжеви и жълти цветове, обагрили облаците. В далечината можеше да види малката лагуна, където заедно с Марго и Франсис бяха прекарвали не един и два летни дни. Сега пясъкът изглеждаше погълнат от слънчев огън, а мъничките фигурки, които се разхождаха – рибари, които покриваха лодките си, семейства, излезли да се порадват на хубавата вечер, с тичащи около тях деца, влюбени, шушукащи си за бъдещето – всички те й напомняха на нестинари, танцуващи в жарта на гаснещия ден.
Никой не обръщаше внимание. Всеки бързаше да приключи работата си и да се прибере вкъщи, но Елизабет гледаше. Гледаше и запечатваше този пейзаж в съзнанието си. Гледаше, докато мракът не скри всичко и уличните фенери не светнаха един подир друг с магическа светлина и дори след това не спря, мъчейки се да запомни звуците на притихващото за през нощта пристанище и солената миризма, която бризът носеше през счупеното стъкло на прозореца. По един или друг начин това щеше да е последната ѝ нощ тук.
Гарванът още беше на перваза, когато най-накрая тя отстъпи назад в стаята. Птицата вече спеше, както Лизи се надяваше и останалите в къщата да правят. Хъркане, което не можеше да идва от нищо друго, освен от мечешкия гръден кош на Калуш, разтрисаше стените и девойката нямаше как да се зачуди как никой отвън не го чува. А може и да го чуваха и да мислеха, че е демонично ръмжене. Във всеки случай шумът само щеше да й помогне и след като приготви оскъдния си багаж от увитата храна и металната пръчка от леглото, Елизабет отиде на пръсти до вратата и постави ръка на дръжката. Дланта ѝ се изпоти още тогава и за миг девойката остана като прикована, докато се бореше с всички свои инстинкти да не рискува живота си, като ядосва страшниците. После обаче си пое дъх и натисна дръжката.
Отвън коридорът бе потънал в мрак и ако се изключеха звуците от Калуш и бясното блъскане на кръвта в ушите й – беше напълно тихо. Пристъпи напред. Очите й вече бяха привикнали с тъмнината в стаята й, но тя пак се движеше с една ръка до стената. Сухият тапет драскаше върховете на пръстите й, но поне обувките й, в които бе натъпкала парчета от чаршафа при пръстите, за да не ѝ хлопат, бяха абсолютно безшумни.
Елизабет стигна до стълбите без проблеми. Трябваше да ѝ е отнело не повече от минута, понеже на етажът имаше само две стаи – и двете срещу парапета, но напрежението бе разтегнало времето в часове. А най-опасното тъкмо сега започваше. Тя си позволи един кратък миг да се помоли на Боговете да ѝ помогнат – нищо, че я нарочваха за Сянка – и спусна много бавно и много внимателно единия си крак на първото стъпало. Не изскърца. Лизи избърса капчиците пот, които щипеха раните по горната й устна, и продължи все така надолу. Изпробваше всяко стъпало, преди да си позволи да стъпи изцяло на него, местейки се, ако почувства дори най-малкото проскърцване. Без да усети кога точно, стигна втория етаж. Спря. Спря да ходи, спря да мърда, спря дори да диша. Застина на място, напрягайки всичките си сетива до край, за да долови и най-малкото движение. И ето, от общата стая идваха гласове. Един женски, който трябваше да принадлежи на Изрази, и един мъжки, който бе твърде приглушен, за да разпознае. Паниката веднага я стисна за гушата и й закрещя да се върне обратно в стаята, преди да са я разкрили. Същевременно разумът ѝ се бореше със страха, изтъквайки й, че гласовете са тихи. Вратата бе затворена.
Това щеше да е единственият й шанс.
Елизабет продължи безшумно. Всяка крачка бе придружена с молба към Боговете да не я изсотавят сега. Обещаваше всичко, кълнеше се, че ще извърши и чудеса, ако се налага – само да й помогнат да се измъкне сега. И сякаш, за да й покажат, че думите й не значат нищо за тях, една дъска проскърца. Силно.
Калуш спря да хърка. Гласовете от общата стая замлъкнаха. Елизабет притисна ръка към устата си, за да заглуши уплашеното си, тежко дишане, докато ужасено местеше поглед ту към едната врата, ту към другата. Израри измърмори нещо и нечий стол изчегърта по пода. Лизи не си спомняше да е взела решението, но в следващия миг вече бе пробягала разстоянието до банята и се бе качила във ваната, криейки се зад прокъсаната завеса. Чуваше стъпки отвън – знаеше, че бяха безшумни като тези на котка, но в ушите й гърмяха като топове. Приближаваха се към нея.
Елизабет отказваше да се остави да бъде заловена. Бе стигнала твърде далеч. Стисна зъби и остави металната пръчка, която бе скрила в ръкава си, да се плъзне в дланта й. Вече виждаше силует от другата страна на завесата. Разпозна стройната фигура на Израри и я жегна съжаление, че ще трябва да я нарани, след като тя й беше дала дрехи и обувки, но после вдигна пръта нагоре, стискайки го с две ръце, готова да удари. Трябваше да го направи бързо, преди жената да е успяла да реагира, защото нямаше да има втори шанс. Позата пращаше течни пламъци да горят ребрата й, но девойката я задържа. Израри трябваше да дойде още малко по-напред. Още малко… Още само крачка… Сега!
Жената внезапно се обърна и излезе, преди Лизи да е замахнала. Девойката остана така, с вдигната в готовност метална пръчка. Тялото й сякаш не разбираше какво да прави с цялата енергия, която бе събрало, и сега просто стърчеше така, застинало в очакване на опасността. Насили се да свали ръце и да издиша тихо, изтиквайки и напрежението от гърдите си. Остана в банята, заслушана в отдалечаващите се стъпки и чак когато чу тихото изщракване на вратата, се изкатери от ваната и се върна в коридора. Без да губи и секунда, забърза към последното стълбище, водещо към първия етаж. То беше в най-ужасно състояние и Елизабет помнеше, че не само скърца жестоко, но и се тресе нестабилно. Нямаше обаче друг избор – не можеше да рискува с другите стаи, за да не се натъкне на страшниците, а прозорчето в банята беше твърде тясно, за да мине през него – дори и да можеше да се изкатери с нараняванията си.
Така й се искаше да може да лети като Калуш, помисли си и погледна очакващата я долу тъмница. Сякаш мракът там бе най-плътен в срванение с цялата къща. Но ако не можеше да лети, тогава… Беше чела нещо някъде… Прехапа устни замислено и седна на земята, протягайки крака надолу по стъпалата. Щеше да опита да се плъзне по тях.
Оказа се добър план. Като разпредели тежестта си по-равномерно, не вдигна почти никакъв шум. Макар и задникът й сега да бе дори по-натъртен и с няколко трески повече, отколкото бе необходимо, Елизабет не можа да потисне триумфалното чувство, което избълбука в гърдите й и я накара да се усмихне. Беше успяла! Справи се съвсем сама и сега оставаше единствено да намери подходящ изход. Зае се веднага, прескачайки боклуците по пода. Въодушевлението й трая само толкова, колкото й бе нужно да осъзнае, че закованите напряко дъски всъщност са най-малкият й проблем. През деня не бе забелязала, но в тъмнината сега ясно можеше да види тънката мрежа преплитащи се един в друг десетки кръгове от сребриста светлина около всеки прозорец и двете врати в двата края на къщата. Пресегна се към една от нишките и кръговете тутакси се завъртяха, енергията изжужа и остра болка я накара да дръпне ръката си. Като погледна, видя прясна кръв по показалеца си.
Проклетите страшници бяха поставили магическа бариера.
Елизабет заруга на ум. Използва всичките мръсни думи, които бе чувала от братята на Франсис, когато мислеха, че не ги чуват, и макар да не знаеше значението на повече, пак се почувства по-добре. Малко.
Оказа се достатъчно, за да се успокои, че все още не може да се каже, че е затворена в капан. Имаше още един възможен изход.
Елизабет се обърна към кухнята и малкия килер, в който се криеше вратата към тунела.