Това е кратък разказ, чието действие се развива между 43.5 (веднага след срещата с лихварите) и 43.8 (след края на пазара с Рамая).

– Ужасен си!
– Как?
Тя дори не го удостои с отговор.
– Сигурно е призракът на някой, който е умрял в ужасни мъки! – възкликна момчето зад тях.
Дрезгавият смях на Сам изпълни малката уличка.
– Първо ме караш да нося онова ужасно нещо, а после… – Елизабет покри главата си с розовия шал и го придърпа, за да скрие и лицето си. – После има призраци! Защо не им каза да са по-тихи?
– Защото на тях им харесва да са шумни. – отговори й съвсем невинно Сам и добави тихо: – И на мен също ми харесва.
Устата й пресъхна от погледът, който й отправи. Проклетникът я правеше направо слабоумна! За назидание Елизабет го удари отново.
– Мисля, че ти харесва прекалено много!
– Така е. – потвърди й с дразнеща усмивка Сам.
Лизи му се намръщи дори повече.
– Дано имаш добра памет, защото няма да го чуеш повече! – закани се и измарширува напред.
– Недей така, амара. На теб също ти харесва!
Сам тръгна след нея, а тя само забърза ход. Той се усмихна и с две крачки се изравни с нея. Хвана я за рамената и я спря на място. От погледа, който му хвърли, главата му най-малко трябваше да експлодира, но той съвсем смело и безотговорно я завъртя надясно, поставяйки я с лице към един доста тесен проход между сградите.
– Пътят ни е натам.
Лизи отказваше да се засрами, че е толкова неориентирана.
– Пътят за къде? – присви очи подозрително тя.
– Към следващото място в списъка, амара. – обясни й и я побутна да тръгне, като в същото време с усмивка й обясни: – След като сплашиш местните бандити, следващата стъпка е да се отървеш от дрехите.
Елизабет огледа пътечката между двете олющени ярко зелени сгради, към която я насочваше.
– И ще се отървем от дрехите в тъмната, тясна уличка? – попита сухо и скръсти ръце на гърдите си. – Аз казах ли ти без повече призраци, или не ти казах?
Сам огледа тъмната уличка по съвсем друг начин. Пристъпи към Лизи, плъзна ръка по кръста й и почти на шега попита:
– Не искаш ли да си загубим дрехите в нея, шейа?
Елизабет се усети, че е прехапала устната си и побърза да престане. Избута ръката му и безмилостно го отряза:
– Не.
– Но защо? – попита я и се приведе към нея, прошепвайки в ухото й: – И ти го искаш.
Този мъж съвсем щеше да я побърка. Лизи стисна очи, отказвайки да се поддаде толкова лесно. Бяха заедно преди няма и пет минути, в името на Боговете! Трябваше да му се е наситила вече! Той трябваше да се е наситил на нея!
Опря ръце в гърдите му, като за момент не бе сигурна дали няма да го притегли по-близо, но в крайна сметка волята й победи и тя го отблъсна назад. Сам й се хилеше нагло насреща. Сигурно проклетите й очи пак светеха.
– Беше ми обещан придружител за пазара, не придружител до тъмните улички. – каза му и се намръщи, когато осъзна, че не само говори на ривски, но и с възможно най-правилната и отсечена дикция, на която е способна. Усмивката му стана само по-широка. Тя го бутна отново. – Хайде, придружавай ме.
– Както пожелае милейди. – отговори й на същия език Сам и се поклони галантно. Предложи й ръката си. – Само че пътят ни все пак е през тъмната, празна уличка.
– Дрехите ми в безопасност ли ще бъдат по време на преминаването? – попита го, преди да се съгласи да я води където и да е.
– Само този път. – обеща й съвсем сериозно Сам.
– Има ли други улички по пътя?
Сам не можа да скрие недоволното си ръмжене. Истината беше, че трябваше да минат по поне още две усамотени улички, a тя сякаш беше прочела мислите му.
– Да. – призна й с нежелание.
Веждата й хвръкна нагоре. Беше трудно да не се засмее или дори усмихне на вкиснатото му изражение, но някак си успя.
– Ще мина необезпокоявана през тях. Нали, Казра?
– Ще се обезпокоиш ли, ако дрехите ти не преминат с теб? – попита я с надежда Сам.
– Много.
Сам повтори тихо думата. Рaменете му хлътнаха за миг и той въздъхна дълбоко.
– Обещавам, че няма повече да те събличам по уличките.
– За днес. – допълни тя.
– За днес – Сам се наведе и я целуна, а после прошепна подкупващо до устните й: – Утре искаш ли на разходка?
Елизабет го хвана под ръка и се усмихна леко.
– Ще си помисля.
– Устройва ме.
Сам я поведе през въпросната уличка, а после и през още три, преди да попаднат в по-богатата част на града. Не че и тук нямаше подходящи местенца, но някак не бяха толкова усамотени и мрачни. Щеше да излъже, ако каже, че ако не бе обещал, нямаше да се възползва от възможностите. До днес дори не подозираше, че неговата срамежлива амара ще му позволи нещо такова и сега нямаше как да спре да се пита какво друго би й харесало. Искаше да открие. Щеше да открие. Но не и днес. Днес й бе дал още едно обещание и възнамеряваше да го изпълни, така че да види отново как страните й поруменяват, а погледът й свети – пак от удоволствие, но от друг вид.
Щом наближиха пазара, я поведе към периферията му и накрая спря до магазин, чийто витрини бяха пълни с рокли, шалове, блузи и всичко, което смяташе, че ще е по вкуса й.
– Това е първата спирка, амара. – обяви й доволно, отбелязвайки интереса, с който тя разглеждаше изложените стоки: – Време е да се отървем от дрехите.
– Започвам да си мисля, че наистина им имаш зъб. – усмихна му се леко и поглади отровно цикламения си шал. – Не разбирам какво не ти харесва.
– Ще ти го опаковат да си го вземеш. – увери я Сам. Хвана я за рамената и я насочи към входа: – Хайде, вътре има дори повече неща, от които да избираш.
Лизи заби пети.
– Имам цял огромен гардероб с дрехи в… – спря се преди да каже „замъка“. – у вас. Не са ми необходими още. Ще ми трябва половин живот само за да нося всяка от онези.
– Нищо, сега ще заредим за другата половина. – каза й и я побутна.
Елизабет хвърли неуверен поглед на витрината. Не беше един от най-скъпите магазини, на които бяха наредени дървени манекени, но самият факт, че беше магазин и си имаше цял прозорец, предназначен за витрина, й показваше достатъчно красноречиво, че тя не е от предпочитаната клиентела. Красивите дрехи от коприна, сатен и още по-ценният в Хайрани памук бяха следващата й улика. Почти бе сигурна, че в един шал бяха вплетени сребърни нишки.
Далширът й бе заплатил щедро за свършената работа, но сиглоите щяха да са й необходими. Не само за да живее, но и за онова, за което всъщност бе излязла днес. Не й се искаше да профуква единствените си пари.
– Не съм облечена подходящо, за да вляза, Сам. – измърмори. Смяташе да го използва като оправдание, но като се опита да изглади гънките на туниката си с длан, си даде сметка, че е самата истина.
– Няма значение. След като излезем, ще си облечена достатъчно подходящо за всичко, което решиш. – усмихна й се и вече по-меко я подкани: – Ще купим само един тоалет, с което да се разходиш днес. Обещавам.
Елизабет въздъхна примирено и му позволи да отвори вратата, за да влезе. Жизнерадостен звън на камбана оповести пристигането им, но по лицата на трите жени не се прочете особена радост, когато ги видяха. Две от тях, очевидно майка и дъщеря и облечени в скъпи дрехи, направиха идентични изражения на ужас и лека погнуса и по почти еднакъв начин докоснаха гърдите си възмутено. По-възрастната, със сиво в повдигнатите в прическа черни коси, прошепна нещо на третата жена. Тя носеше почти толкова красиво сари, колкото и другите две, но по ръцете й не дрънчаха чак толкова много гривни и пръстени. И макар очите й да издаваха напрежение, на лицето й се появи любезна усмивка, която само съвсем леко потрепна, като се приближи към Сам и Лизи и успя да ги огледа отблизо.
Трябваше да е продавачката. Истинска професионалистка.
– Мога ли да ви помогна? – запита мило. – Може би да ви упътя някъде?
На Елизабет й се прищя да потъне в земята. Придърпа шала по-плътно около раменете си. Макар и да беше грозен, поне можеше да се скрие с него.
– Не, няма нужда. – каза и отстъпи към вратата. – Извинете. Ще се…
– Всъщност можете да ни упътете. – прекъсна я Сам. Пристъпи напред, заставайки между нея и продавачката, и изгледа ледено жената.
– Сам. – въздъхна измъчено Лизи и го хвана за ръката.
Той обаче не помръдна. Продавачката преглътна и вдигна глава, за да насочи доста изтормозената си любезна усмивка към него.
– Като излезете, трябва само да завиете надясно. След няколкостотин метра ще се озовете на пазара. – и посочи с леко трепереща ръка и надежда вратата.
Сам щеше да изръмжи, ако и без сетивата си, не усещаше, че Лизи е засрамена и притеснена. Идваше му да хване жената и да я изхвърли през вратата, заедно с двете надути кокошки в другия край, които продължаваха да ги гледат с вирнат нос. Всеки друг път щеше вече да го е свършил и Лизи да мереше дрехи на спокойствие, но тя го бе помолила да се държи прилично. Това значеше, че определено не може да изхвърля хора през вратата, нито че Франк може да влети в магазина. За съжаление.
– Колко любезно от ваша страна. – каза й с лека усмивка, от която жената се скова дори повече. Бръкна в джоба си и напипа два сребърни сиглоя, които небрежно подхвърли във въздуха и улови: – Може би там ще намерим нещо по-добро, отколкото тук.
Великолепно, помисли си Елизабет. Сега не само ги имаха за прошляци, но и за престъпници. Тя затвори очи и отправи една гореща молба към Боговете да си я вземат още сега, но тогава продавачката възкликна:
– О, не, няма нужда! Мисля, че ще успеем да намерим нещо подходящо! – усмивката й вече бе станала напълно угодническа и тя с грандиозен жест ги покани да пристъпят навътре. Явно въобще не я интересуваха откъде идваха сребърниците, стига да завършеха пътешествието си в нейния джоб. – За Вас или за младата дама пазаруваме днес, азари?
– И за двамата.
Продавачката само където не започна да потрива доволно ръце. Е, сега щеше да спре, помисли си злорадо Сам. Прибра парите в джоба на панталона си, от скрития джоб в ризата си извади едно чисто бяло, малко смачкано писмо с восъчен печат.
– За малко да забравя. Това е за Вас. Ираж-азари иска да се убеди, че Лин-авазари – при което леко завъртя и поклони на Лизи: – ще получи достъп до специалната стока и ще може да вземе всичко, което допадне на вкуса й.
Авазари, оформиха ням въпрос устните на Елизабет. Щеше да го убие.
– Авазари? – повтори и продавачката и се наведе, за да може да огледа девойката още веднъж. После взе писмото и известно време се взира в него, преди доста смутено да каже на Лизи: – Много се извинявам, Бренън-авазари! Нямах представа, аз…
– Всичко е наред. – побърза да я успокои Елизабет. Едва се сдържаше да не срита Сам. – Наистина.
Жената въздъхна облекчено и посочи към единия край на магазина.
– Ако желаете, мисля, че тук ще открием нещо за Вас?
Лизи погледна към ярките памучни туники и потисна една въздишка. Съмняваше се да може да си позволи която и да е от тях скоро, дори и да си намереше друга работа.
Сам остана на мястото си, гледайки развеселено потресените лица на двете дами, които през цялото време бяха стояли без да помръднат, а сега само леко отстъпиха в страни, когато продавачката и Лизи минаха покрай тях. Реално не това беше планът му. Мислеше да влезнат и като нормални клиенти да си вземат нещо, но сега изобщо не съжаляваше, че изпоти продавачката. Никой нямаше право да се отнася така с неговата амара и да я кара да се чувства не на място и нищожна. Това време беше отминало и оставено в Рива и при страшниците. Тук тя имаше власт и свобода да прави каквото пожелае, дори и още да не го знаеше. И точно затова нямаше как да не се усмихне на нервните й движения, с които оглеждаше дрехите от всички страни, опитвайки се да намери етикет с цена, какъвто всъщност нямаше. Сам я погледа още няколко минути как се суети, преди да пристъпи към нея и да попита:
– Нещо хареса ли Ви?
Елизабет се опита да не се мръщи, но само защото продавачката я беше попитала вече четири пъти дали облеклото е по вкуса й, тъй като само го оглеждаше, и сега вече сериозно бе започнала да кърши ръце.
– Да. – каза и грабна няколко закачалки. Продавачката понечи да ги вземе от нея, вероятно за да й ги пренесе в съблекалнята, но Лизи се обърна към Сам и му нареди: – Харесай си и ти нещо.
В очите му се появи весел блясък. За човек без почти никакво чувство за хумор, цялата ситуация му беше твърде забавна, помисли си силно Елизабет, надявайки се той да го чуе.
– Както наредите, авазари. – каза й Сам и се поклони леко, докато гледаше как Лизи ядно марширува с купа дрехи към съблекалнята.
Изчака я да се скрие зад завесата, преди всъщност наистина да се огледа за нещо подходящо. В крайна сметка избра тъмен панталон и пясъчна на цвят туника. Използва съблекалнята в другия край, където бързо се преоблече и само след няколко минути вече беше от другата страна на пробната и съвсем невинно попита:
– Харесва ли Ви нещо, авазари?
Елизабет издиша шумно. Първоначално възнамеряваше да го игнорира, но след малко не издържа и подаде главата си иззад завесата. Не че имаше нужда – ако искаше, проклетият й жираф можеше просто да надникне отгоре.
– Ще те убия! – закани му се, а после се огледа, за да се увери, че продавачката не е наоколо. – Защо й каза това? Авазари! Да ти приличам на благородничка? Не бях дори в Рива! И кога успя да напишеш писмо? Какво изобщо пише в проклетото писмо? Ще те убия, съвсем сериозно! – докато му се караше, нямаше как и да не го огледа. Естествено, дрехите му стояха чудесно. Все пак беше като някоя от онези статуи, изваяни от майстори, изобразяващи велики атлети и воини от историята. Макар да беше свободна по тялото му, туниката не скриваше изобщо силата му. И можеше да се обзаложи, че панталонът ще я накара да изглупее, ако го погледне в гръб, затова и нямаше да го накара да се завърти. – Видях една синя блуза с бродерия на ръкавите. Ще ти стои добре.
И с това отново се скри в пробната. Сам се ухили към полюшващата се завеса, след което отиде да намери заръчаната дреха. Знаеше чудесно за коя говори, но това не му попречи да изхлузи своята, след което да грабне две подобни и да застане отново пред съблекалнята:
– Коя от двете предпочитате?
Лизи пак се показа. Беше невъзможно, абсолютно невъзможно, да не плъзне поглед по него. Нямаше значение колко пъти го беше виждала – изваяният му корем и това проклето V, което изчезваше някъде в панталоните, я караше да спре да диша, поне за момент. И той го знаеше. Което бе и причината да се появи в този вид.
– Нямаш ли никакъв срам? – попита го.
– Все още имам панталон. Да го сваля ли?
– Не! – отсече уплашено Лизи. Пое си дъх, задържа го няколко секунди и му каза: – Пробвай и двете.
– Както наредите, авазари. – каза с ехидна усмивка Сам и само с една крачка се озова пред нея, бутна я леко назад и самият той я последва в съблекалнята. Лизи беше по бледо зелени шалвари и само по прозрачен потник, който не скриваше абсолютно нищо. Погледа му сам се задържа върху гърдите й и това се оказа достатъчно, за да усети как панталонът му отеснява. Това беше и мига, в който реши да разклати двете ризи пред нея, за да си напомни какво изобщо правеше, и да попита: – Коя от двете да е първо?
Лизи отстъпи назад, блъскайки се в огледалото, закачено на стената. Опасно вълнение започна да се заражда в нея от близостта му. Какво правеше, нечистите да го вземат!
– Не ме интересува, прояви инициатива! – каза му и посочи завесата. – Някъде другаде!
– Само тук огледалото е достатъчно голямо, за да се види добре как ми стои, авазари. – гласът на Сам беше самото смирение, но очите му искряха весело, докато взимаше по-светлата от двете туники и бързо я нахлузи: – Какво ще кажете? – попита и разпери ръце: – Харесва ли Ви?
Елизабет се опита да го избута навън, но той дори не отстъпи и милиметър. Само й се усмихна.
– Излез. – нареди му.
– Ако изляза, няма да може да избереш какво да нося, амара. – почти й прошепна Сам и допълни: – Или да не нося.
Лизи преглътна. Може би, ако бяха тихи… Не. Не!
– Ако ми дадеш да избирам такива неща, ще си стоиш гол и тогава ще трябва да убия всички, които те погледнат. Ако въобще им обърна внимание. – избуча му сърдито. Хвана купчината с дрехите, които бе пробвала, и му я натика в ръцете. – Тези ги връщам. Ще взема само този шал.
Сам се бе ухилил глуповато, докато не чу последните й думи. Определено му харесваше да знае, че наистина я побърква точно толкова, колкото й тя него. Това, което не му харесваше, бе, че иска само шал.
– Нищо друго ли не ти хареса?
Не можеше да си позволи нищо друго, помисли си Елизабет.
– Не. – каза му и го побутна отново. – Но туниките ти стоят добре. И панталона.
– Ще ги взема. – обеща й Сам. Намести дрехите в ръцете си и се обърна към завесата. Ако я погледаше още малко как е полу-гола, скоро нямаше да излязат от тук. – Ще те изчакам в магазина.
– Аха. – измърмори разсеяно. Панталоните наистина му стояха добре. Нечистите да я вземат. Не беше от желязо. – Чакай.
Когато Сам се обърна към нея, тя се повдигна на пръсти и подпирайки се на раменете му, го целуна. Той отвърна веднага, сякаш също като нея едва се бе сдържал до сега. Устните му я оставиха без дъх и събудиха съвсем желанието, което толкова трудно бе държала под контрол досега. Трябваше да спре. Трябваше да спре сега, преди да го е дръпнала обратно в пробната.
Простена недоволно и си наложи да отстъпи. Крачката, която я делеше от него, съвсем не й се струваше достатъчна – не и когато между двамата се бе зародил онзи заряд, от който кожата й настръхваше.
Сам изръмжа тихо. За момент всичко в него крещеше да захвърли дрехите и да се върне при нея. После се насили да отстъпи.
– Ще чакам отвън. – заяви й дрезгаво.
Лизи се облегна на стената и въздъхна. Не знаеше какво щеше да стори, ако не си бе тръгнал. Всъщност, много добре знаеше – щеше напълно да скандализира продавачката и двете жени в магазина. Знаеше, че благородниците се ползват с определени привилегии, но някак я съмняваше да се простират чак до толкова. Щяха да бъдат любезно помолени да излязат. Освен ако в онова писмо нямаше други инструкции. Лизи си залагаше главата, че Ираж – или по-точно Сам – е собственик на този магазин. Наистина трябваше да разбере какво е писал за нея, освен че е благородничка.
Преоблече се в своите дрехи и отиде да плати за шала, който бе харесала. Надяваше се да не е много скъп. Само че когато приближи тезгяха, Сам вече бе там, а продавачката бе заета да опакова дрехи. Онези дрехи, които тя специфично бе казала на инатливият си убиец да върне.
– Станала е грешка… – започна Елизабет.
– Да, така е. – потвърди Сам, а продавачката вдигна глава притеснено със замръзнали във въздуха ръце: – Извинете ме, авазари. – Сам се поклони на Лизи, след което се обърна към попребледнялата жена и допълни: – Ще ни трябва още един шал в златисти цветове.
– Веднага! – каза жената и почти се затича към склада.
Сам отново се обърна към Лизи.
– Да се сещате за нещо друго?
– Сещам се къде държиш ножовете си. – изгледа го кръвнишки тя и прошепна остро: – Какво правиш?
– Не е ли очевидно, амара? – усмихна й се дразнещо: – Пазарувам.
– Не, изкупуваш магазина. – поправи го Лизи. – И нали аз трябваше да си купя дрехите?
– Не съм много сигурен, че се брои за пазаруване, ако магазина е твой, амара. – каза замислено Сам, преди отново да се ухили: – Не, определено не се брои.
Елизабет извъртя очи нагоре.
– Ако продължаваш в този дух, ще фалираш. И тогава ще трябва да правиш бонбони, за да ги продаваш, а не за мен.
Сам повдигна учудено вежда, когато осъзна, че Лизи не го е разбрала съвсем ясно. Е, беше й казал в прав текст, а и бизнесът все още от части беше и негов, така че не беше негова вината за объркването, нали? От друга страна, тя трябваше да купи много повече от два панталона, три туники и сари, за да фалира. И все пак, за ужас на околните, се приведе напред и я целуна по носа, преди да обяви тържествено:
– Няма да правя бонбони за никой друг, освен за Вас, авазари. – и само за да я подразни, допълни: – Харесвате ми повече, когато не сте кисела.
Лизи усети как устните й потрепват, но геройски издържа да не се усмихне.
– Сигурно защото и ти знаеш, че аз знам къде си държиш оръжията. – подкачи го и го бутна леко с лакът. – Но това не обяснява защо си чак толкова доволен в момента.
– Защо да не съм, авазари? – попита я Сам и малко по-тихо добави: – Красива жена ме харесва. Освен това знае къде е ножът ми и иска да го използва.
Лизи премига насреща му и издаде измъчен звук, докато се мъчеше да не се засмее.
– Така ли се говори на една благородничка? – попита го задавено. – Какво, ако припадна след такива пошли приказки?
– Простете, авазари. – отново й се поклони Сам, а Лизи тъкмо се усмихна, когато той възможно най-смирено допълни: – Аз имах предвид своя нож. Не съм виновен, че подсъзнанието ви е решило друго.
Лизи прехапа устна, отново решена да не се засмее. Вместо това плъзна поглед по него и докато все още бе наведен, го целуна по бузата и прошепна:
– Сигурно защото наистина обичам да ползвам… ножа.
Желанието се разгоря като пожар във вените му и Сам просто вдигна поглед към нея, питайки я дрезгаво:
– Кога?
Елизабет сви рамо грациозно.
– Телохранителите не могат да имат претенции към времето на благородничките, които пазят. – каза му и му се усмихна дяволито.
– Напротив, авазари. – възрази й Сам и се изправи: – Трябва да съм наясно с всяка една секунда, за да мога да се погрижа качествено за вас.
– Така ли? – Сам кимна сериозно и Лизи се приближи съвсем до него. – Тогава се погрижи сега. – каза му тихо. И посочи с брадичка продавачката, която се бе върнала. – За покупките ми.
– Само за тях?
Елизабет се вгледа в очите му. Нямаше представа, че може да бъде и жестока, докато не видя съвсем истинското желание там и не поиска да го подразни.
– А за какво друго?
– Теб. – отговори й, без дори да се замисли.
– За мен? – премига уж объркано. – Какво имаш предвид?
– Много неща. – пристъпи към нея. – Да ти покажа ли?
– Хммм… – Лизи изцъка с език. – Не. Но можеш да носиш чантите.
Сам я изгледа криво, отчитайки, че изведнъж бе започнала да се забавлява твърде много с него. Усмихна й се криво и се поклони.
– Както пожелаете, авазари. – взе въпросните чанти и се отправи към изхода, а като се озоваха навън погледна към девойката и посочи по улицата: – Следващата спирка е насам.
– След малко. – каза му Лизи и го подръпна за ръкава, за да се наведе към нея. Тогава го целуна по бузата и му се усмихна. – Благодаря.
Приятното чувство, че я е зарадвал, се разля по тялото му.
– Няма за какво, амара. – усмихна й се Сам.
Лизи го целуна отново и този път го остави да я поведе по натоварената уличка.
– За следващия път обаче предпочитам да си избереш друга роля. – каза му, хващайки го под ръка. – Може би приятел, годеник или съпруг. – усети погледа му върху себе си, както и как руменината превзема лицето й, затова се ухили и добави: – Предпочитам хората да не си мислят, че ме оставяш да те командвам, само защото ти плащам.
– Аз нямам против да си мислят това, авазари. – подразни я Сам. – Особено когато заплащането ми е в натура.
Този път Лизи прихна.
– Ако по-рано знаех, че си толкова запленен от натурата ми… – поклати глава и се засмя тихо.
– Какво щеше да направиш?
– Да кажем, че нямаше да ти е самотно в конюшнята на Аша.
– За жалост не може да променим миналото. – въздъхна театрално, спомняйки си за онези времена, когато си мислеше, че иска тя да му е само приятел, а Чарли искрено се забавляваше с това колко е заблуден. Наистина беше тъп, но смееше да твърди, че е поумнял и затова побърза да й предложи: – Но може да компенсираш за него сега.
– Какво, да те държа под ръка не ти стига?
– Не.
Лизи му се усмихна, но преди да е казала каквото и да е, видя пред себе си магазин с табелка, който доста силно я вълнуваше. Книжарницата. Сам и недоволството му бяха напълно забравени. Тя го пусна и избърза напред, мушкайки се между хората, все едно бе привлечена от песента на сирена. Сам остана загледан намръщено след нея за няколко мига, след което въздъхна, поклати глава, усмихна се леко и тръгна след нея. Книги и шоколад. Не можеше да се съревновава с тях.
Около час по-късно двамата излязоха от магическия хлад в книжарницата обратно под жаркото слънце навън. На Елизабет не й пукаше. Новата книга за приключенията на Дорелайн бе излязла, а покрай нея си бе харесала още четири, за които с най-голямо удоволствие бе платила съвсем сама и сега също съвсем сама си ги носеше, притискайки пакета близо до гърдите си с широка усмивка.
– Официално обявявам не-срещата ни за успешна. – каза доволно на Сам и потупа плячката си нетърпеливо. – Даже можем да се прибираме.
– Не може. – възрази Сам. – Имаме още не-планирани неща, които да направим до края на не-срещата. Даже може да наема някой, който да отнесе покупките в храма. Какво ще кажеш?
Елизабет притисна здраво книгите до гърдите си и го изгледа, сякаш се канеше да й ги открадне.
– Не.
– Нищо няма да се случи на книгите ти, амара.
Тя продължи да го гледа недоверчиво.
– Можеш да пратиш някой за тези. – посочи с брадичка дрехите.
– Те са по-леки от книгите ти. – изтъкна й, основно за да я подразни.
– Може да искам да потренирам.
– Нямаш нужда от този вид тренировки. – подкачи я.
Огледа се около тях и само след малко намери точно каквото търсеше – дете на около десет години, с прокъсани дрехи, чорлава коса и прах по лицето и ръцете, което оглеждаше лакомо сергия с подредени плодове и зеленчуци.
– Намерих нашият доставчик, амара. Искаш ли да се запознаеш с него?
– Тоест, искам ли аз да го уговоря да занесе нещата, защото ако ти опиташ, ще реши, че ще го заловим и продадем в робство? – усмихна му се сладко Лизи.
– А може и просто да го задържим за нас. – каза небрежно Сам и допълни: – Чарли ми забрани да ти подарявам гаменчета, но нищо не е казал за това ти сама да си го харесаш…
Елизабет премига срещу него.
– Имам някакво усещане, че трябва да благодаря на Чарли, но в момента имам непреодолимо желание да набия и двама ви. – каза и го изгледа от главата до петите с още по-силно подозрение. – Просто… – запъна се и накрая посочи сергията с плодове. – Иди му вземи ябълка или нещо, докато говоря с него.
Лизи поклати глава и тръгна към детето. „Да го задържим за нас“. Не можеше да реши дали да е по-ужасена от изказването или от себе си, защото почти й идваше да се усмихне, защото Сам включваше и себе си в отглеждането.
Хлапето се оказа момиче, макар че си пролича само от името й – Зара. Първоначално изглеждаше на ръба да побегне, но след като Лизи й показа сиглоите и й обясни за какво става дума, момичето бързо се съгласи. Поне докато Сам не се появи с торбите им – тогава дори се отдръпна няколко крачки назад. И докато тя се чудеше как да успокои Зара, той повдигна едната торба и й каза, че вътре има нещо и за нея, а ако достави благополучно покупките в храма – утре ще получи и вода. Очите на момичето щяха да изскочат при това обещание. След много кратък миг колебание, Зара грабна пакетите от ръцете му и побягна към храма, шляпайки с босите си крака. Когато се изгуби от поглед сред хората, Лизи се усмихна гордо на Сам.
– Ето, че можеш да не си съмнителен тип!
– Не съм много сигурен, че се получи. – дори не й се беше усмихнал, а тя си бе плюла на петите, сякаш всеки момент ще се спусне след нея. Сви рамене. – Е, реши ли дали я искаш?
– И ето пак звучиш като такъв. – въздъхна Лизи.
– Сериозен съм, амара. Това, че не може да родиш деца, не значи, че не може да си имаме няколко. – Елизабет се пресегна и хвана ръката му, а той повдигна нейната и я целуна. – Но ако не искаш „гаменче“, можеш да си избереш от по-заможно семейство или дори да поръчаме специално. Само кажи.
– Да си поръчаме? – повтори леко втрещено.
– Има няколко… организации, които продават бебета. – обясни й тихо и я поведе отново по улицата: – Може да си харесаш майката и бащата, но тогава ще трябва да почакаш известно време. Има и такива, които са родени или… на път. Ще се учудиш колко много от богаташите се възползват от това, за да се сдобият с наследник.
Лизи не знаеше какво да каже на това, но след малко се намръщи.
– Това законно ли е тук? – прошепна остро.
– Да, но се извършва дискретно. Майките се избират внимателно. Трябва да са здрави, да нямат болести в семейството и минават щателен преглед, след което са непрекъснато под лекарски надзор. Осигурява им се отлична храна, образование, а след определен брой раждания ги пенсионират с доживотна пенсия. Грижат се добре за тях, амара.
От всички неща, които бе научила за Хайрани, това трябваше да е най-шокиращото за нея. В Рива нещо такова бе абсолютно немислимо. Пазар за бебета… Трябваше наистина да се помъчи, за да не започне да съди и да се опита да погледне от другата страна. Към хората, които може би нямаха друга възможност да се измъкнат от бедняшкия квартал или да помогнат на близките си. И към онези като нея, които си мечтаеха един ден да имат деца, но не им бе отредено по една или друга причина. Но, Богове, наистина звучеше… грешно.
– Предлагам да пропуснем купуването на бебета засега. – усмихна се сковано на Сам.
– Добре. – побърза да се съгласи с нея, а след няколко крачки и попита: – Какво да правя с гаменчето? Искаш ли да й намеря някаква работа?
– Зара. – поправи го и го погледна. – Можеш ли да й намериш нещо, което няма да я забърка в неприятности?
Сам наклони глава замислено. Притежаваше доста бизнеси в града и поне една част от тях можеха да се възползват от някой, който да чисти или да разнася неща. Погледна към Лизи и на ум добави, че въпросните неща трябва да са леки.
– Да, мога да измисля нещо подходящо като за малко момиче.
Елизабет му се усмихна. Хвана стабилно пакета с книгите с една ръка, а пръстите на другата сплете с неговите.
– Обичам те, Сам. – каза му.
– Защото ще намеря работа на гаменчето? – Сам успя да се поздрави с това, че успя да изиграе учудване, вместо да се ухили до уши. – Харесай си тогава още няколко.
Лизи се засмя.
– Така ли работи? Какво? Ако ти кажа, че много те обичам, ще им намериш къде да спят ли?
– Искаш ли?
Тя спря по средата на уличката, като само това, че Сам я придърпа към себе си, я спаси от това да е избутана от хората.
– Чакай, сериозен ли си?
– Напълно.
Лизи бе в състояние само да го гледа с леко неверие и удивление, което нарастваше с всеки миг, в който изражението му си остана напълно сериозно.
– Можеш ли… – облиза устни, опитвайки се да събере мислите си. – Имам предвид… Няма ли да е трудно да получиш разрешение да строиш в града? Всичко е толкова нагъсто…
– Няма да строя, амара. – не издържа и най-сетне й се ухили. – Ще купя готова сграда и ще я преправя. A и помниш ли строежите, на които страшника работеше? Повечето от тях са мои.
– Твои? – възкликна тя. В името на Боговете, знаеше, че е заможен, но май сериозно бе подценила колко точно. После една мисъл я накара да си поеме остро дъх и да го цапне по гърдите: – Затова ли Калахан удобно все беше задържан до късно, когато излизахме заедно?
– И не го уволниха, когато проспа две седмици при Захир. – допълни услужливо.
– Много си подъл! – каза му тя и пак го бутна. Само след секунда обаче въздъхна дълбоко и театрално и измъчено каза: – Но заради децата предполагам, че все още те обичам.
Сам пристъпи към нея с нагла усмивка.
– Колко?
– Повече от никак. – подсмихна се тя, пак се обърна и тръгна напред.
– За „повече от никак“ не знам дали си струва главоболието по построяване на цяла сграда…
– О, хайде. Не е като ти да я преустрояваш лично. – погледна го през рамо притеснено, представяйки си го как „движи“ десетина души, които къртят, замазват и боядисват. – Нали?
Сам се засмя.
– Не, амара, хората не са като животните. Мога да бъда само в един. Плащам си съвсем честно на всички работници.
Лизи кимна с облекчение и отново погледна напред.
– Тогава наистина не знам защо се жалваш толкова. – закачи го с усмивка.
– Разправията е голяма, амара. Архитекти, работници, обзавеждане…
– Добре, добре. Предполагам, че не те обичам повече от никак. – погледна го, а той й отвърна с престорено притеснение. Усмихна му се и пак го хвана за ръката. – Мисля, че по-вярно е „много“.
– Много ми допада повече. – заяви. Прегърна я през кръста, притегли я към себе си и я целуна. – И аз те обичам.
– Много?
– Много.
Сам се приведе да я целуне още веднъж, но спря, преди дори да се е приближил съвсем до устните й. Лизи с известна тревога установи, че се е намръщил, но не на нея. Цялото му тяло се напрегна от раздразнение. Той се изправи отново, прегръщайки я през раменете и притегляйки я съвсем близо до себе си. Очите му следяха нещо отпред и изведнъж девойката започна да се тревожи, че може и да са загазили някак.
– Сам? Какво има?
– Навлек. – изръмжа тихо: – И идва насам.

~~~~~~~~~~~
43.6
~~~~~~~~~~~

На Сам му отне към два часа да вземе скаридите и да намери двете девойки, които кротко седяха на една пейка, смееха се и си шушукаха, а навлекът и стражът стърчаха от двете им страни.
– Спасението пристига, дами! – обяви им и в ръцете на всяка една от тях тикна хартиена торбичка.
– Тъкмо се чудехме къде си. – каза Лизи. В мига, в който срещна погледа му, на лицето й се появи малка усмивка и цялото й лице пламна. Тя побърза да извърне очи и да се изправи, потупвайки мястото, на което бе седяла до сега. – Ела.
Сам изгледа въпросително свенливото й изражение. Не го бе виждал от страшно много време. Едва ли сега се случваше заради скариди в пикантен сос, нали?
Седна на посоченото място, хвана ръката й, стискайки я леко, и се опита да улови погледа й.
– Всичко наред ли е, амара?
– Да. Защо да не е наред? – попита невинно.
Седна в него и се опита деликатно и незабележимо да избута един чисто нов малък пакет, който Рамая също толкова внимателно и разсеяно премести от другата си страна – възможно най-далеч от него.
– Изглеждаш малко притеснена. – изтъкна и нарочно не отмести поглед от лицето й. Каквото и да се криеше в онова пакетче – то бе причината да не го искаха наоколо по-рано. Едва ли беше опасно, ако се съдеше по малките усмивки на момичетата, така че засега щеше да играе по правилата на Лизи. – Може би ти се е случило нещо хубаво, докато аз купувах храна, която в момента изстива?
– Може би. – срамежливата усмивка отново подръпна крайчетата на устните й, докато тя разгъваше плика със скаридите. – Ще видим.
– Няма какво да се гледа. – каза Рамая и си хапна една скаридка: – Всичко вече е ясно.
– Какво е ясно? – попита веднага Сам, а Лизи се скова в ръцете му.
– Как какво? Ясно е, че Хирса също иска скаридка. – заяви далширата, взе една особено едра, хубаво я отопи в соса и се обърна към доста изненаданият и опулен гвардеец. – Кажи „а-а-а“!
– Какво е ясно, амара? – не искаше да се откаже все още Сам.
– Небето? – усмихна му се чаровно тя.
– А нещо друго?
– Че и ти искаш скарида! – заяви и бързо му натика една в устата.
– Не исках. – избуча, след като преглътна неочакваният дар. – Ти си гладната или забравяш?
– Не. – отрече тя и побърза да мушне скарида в устата си, гледайки с най-невинния си поглед, докато дъвчеше почти толкова бавно, колкото той бе ходил до сергията.
Сам се намръщи насреща й, докато тя бавно прекара езиче по устните си. Тъкмо мислеше да я раздруса за наказание, че не само крие неща от него, но и продължава с нескопосаните оправдания, когато гласът на Хирса го изненада.
– Скаридите са за Вас. – отсече.
При това дори се дръпна крачка, за да излезе от обсега на Рамая. Намръщи се неодобрително първо на далширата, а после и на Елизабет, преди да отмести поглед право пред себе си и да се вживее в ролята на статуя.
– Шейа, ако си ми избрала още нещо розово и на пеперуди, да знаеш че… – какво? Ще й се скара? Ще я гледа лошо? – Ще те накарам да носиш и ти същото!
– Ще е добра идея да носи същото и ако не е розово и на пеперуди. – обади се Рамая напевно.
– Тихо, ти! – скара й се Лизи.
– Ще ми е по-лесно да го нося, ако знам какво е, шейа. – използва момента Сам.
– Как? – попита го девойката и си хапна още една скарида.
– Като ми подскажеш от сега какво е.
– Не виждам как това ще ти помогне. – повдигна рамо Лизи. – Плюс това си достатъчно силен. Ще се справиш някак, ако е тежко.
– Поне вече знам, че е малко. От теб ще излезе добър шпионин, шейа. – въздъхна отчаяно, след което се пресегна и й взе скаридите. – Стига си ги яла. Студени са, а и ще си развалиш не-планирания обяд.
Лизи изцвърча нещастно и се протегна към плика.
– Това също беше непланиран обяд!
– Който също толкова непланирано приключи. – обяви й и изнесе ръката си встрани. – Има ли още нещо, което да искаш, или вече може да ви водя на обяд?
– Искам си скаридите. – измрънка нещастно тя.
– Мисля, че е време да продължим с Вашия пазар, далшира. – обади се в същия момент Хирса.
– О, той може да почака още малко. – увери го Рамая и точно преди да си вземе още една скарида, нейната порция също беше издърпана.
– Ти също ще си развалиш обяда. – отсече Сам.
Принцесата премига:
– Знаеш, че мога да те обезглавя за това, нали?
Хирса наостри уши.
– Тогава даже ще спре да ни взима храната. – измърмори Лизи и направи нов опит да се докопа до някой от пликовете.
Гърдите на Лизи преминаха само на един дъх разстояние от лицето му, което за миг го разсея достатъчно, за да може тя почти да вземе храната обратно, но за щастие се окопити на време, за да ги дръпне, преди да ги е докоснала.
– Ако ги изядете сега, няма да имате достатъчно място за всичко, което съм поръчал от новия ресторант. Нито за десерта. – заяви им сериозно Сам, преди да погледне първо Рамая, а после и Лизи и да попита: – Наистина ли ще ми кажете, че няма да опитате десертите им?
– Десерти? – попитаха едновременно момичетата.
– Множествено число? – поинтересува се Рамая.
– Поне два. – потвърди им Сам.
Двете се спогледаха и пак едновременно скочиха на крака.
– Води! – нареди му Лизи.

Половин час по-късно, най-сетне стигнаха ресторант с красива градина и дори няколко дървета, които хвърляха допълнително сянка върху масите. Беше екзотично и скъпо и точно това го правеше ефектно. Масата им беше в градината, до много малко фонтанче с вода, което сигурно щеше да бъде премахнато след откриването, но сега беше тук и тихо бълбукаше. Сам знаеше, че звукът ще допадне на Лизи, на която липсваше доста по-умереният климат на Рива с цялата му растителност и вода.
Настаниха се, за което се наложи да почакат няколко минути, тъй като резервацията му беше за двама, а дойдоха петима. Тъкмо успяха да седнат, донесоха им по чаша с вода и им дадоха менюто, когато момичетата се изправиха, заявявайки, че отиват да се освежат.
Хирса, който през целия път бе мрачен и стана дори повече, когато пристигнаха и Рамая му нареди да седне, защото не иска да се набива на очи, като той стърчи зад нея, сега бе насочил цялото си недоволство право към Сам. Казра бе решил да се прави, че не го забелязва, колкото и да му се искаше просто да го изхвърли навън, но тогава гвардеецът проговори.
– Ако държиш на нея дори малко, ще я оставиш на мира. – процеди през зъби.
Нашад се облегна назад в стола си, взимайки и чашата си с вода, сякаш се притесняваше, че след малко ще му я счупят.
– Иначе какво? – попита го спокойно Сам.
Една жилка прескочи в челюстта на Хирса.
– Иначе ще съсипеш живота й. – каза му и се наведе напред, снишавайки глас. – Тя е добър човек, Казра. Не знам как се е забъркала с Кантората и с теб, но дори за глупак е ясно, че мястото й не е там и определено не е с теб.
– Може би ще обясниш това и на Ка‘Раим? – попита го все така невъзмутимо Сам. – Или удобно забравяш чие протеже е тя?
– Бих му обяснил, ако страхливецът не се криеше в тъмното. – каза му ядосано Хирса. – Лизи не заслужава този живот. Не заслужава хората да правят знаци срещу злото зад гърба й. И ти го знаеш. Трябва да го знаеш, освен ако съвсем не ти пука за нея.
– Мисля, че ти не осъзнаваш нещо, Хирса. – Сам знаеше чудесно, че гласът му беше станал леден, а тънката му усмивка караше хората да се чувстват неудобно и да искат да избягат. Със задоволство откри, че гвардеецът не прави изключение. Беше се дръпнал несъзнателно назад, по-далеч от него, затова убиецът облегна лакти на масата и се приведе напред. – Няма значение какво хората говорят зад гърба ти, стига да имаш силата да ги накараш да замълчат. Завинаги. Тя я има. Изцяло и само нейна е. Няма нужда от мен и още по-малко от теб да пазим нея или щастието й. И докато тя иска, аз ще съм тук.
Гвардеецът преглътна, но Сам трябваше да му признае – може и да му липсваха гънки в мозъка, но поне имаше топки.
– Тя не би използвала каквато и сила да притежава срещу хората. Дори и да си го заслужават. Или забрави как се държеше оня кретен, страшника, с нея? – лицето му се изкриви от яд.
Сам изръмжа тихо и Хирса се изтегли по-назад в стола си. Само че ядът на Казра не беше насочен към мъжа пред него, а към проклетия страшник. Ако Лизи не бе решила животът му да продължи, Сам щеше с най-голямо удоволствие да го намери и да прекърши врата му като на пиле.
– Прав си. – надеждата изплува в очите на Хирса и той започна леко да си отдъхва, когато Сам се усмихна вълчи насреща му: – Но това, че Лизи има добро сърце, изобщо не значи, че не може да ти пререже гърлото.
Хирса поклати глава, но не каза нищо. За около четири секунди, преди отново да събере кураж и разпалено да каже:
– Ако тя се е превърнала в убиец, то това е по твоя вина, Казра. Купуваш й разни дрънкулки, впечатляваш я с пари и лъскави щуротии и тя се чувства длъжна да ти угажда! Толкова е отчаяна, че даже ще…
– Ще какво? – изръмжа му: – Бъде с мен? За толкова повърхностна ли я имаш, че да може да я купиш с лъскави дрънкулки и порция храна?
Хирса стисна зъби. Беше пребледнял леко.
– Имам я за толкова отчаяна. Тя е сама тук, не разбира правилата, а ти се възползваш от наивността й.
– Тя не е сама и определено разбира правилата. За колко точно глупава я мислиш, Хирса?
– Не я мисля за глупава. – отсече той. – Мисля теб за отрепка, която няма място в живота й!
– Кой и какво ще бъде в живота й ще реши само и единствено тя. – отсече Сам. – Никой друг няма да го прави повече вместо нея, Хирса. Никога.
Гвардеецът не отговори, стискайки устни гневно, което беше добре, защото момичетата се завърнаха от експедицията до тоалетната. Само един поглед към мъжете им бе достатъчен, за да се спогледат, явно да си кажат нещо само с този поглед и Лизи внимателно да попита:
– Всичко наред ли е?
– Напълно. – увери я Сам, след което й се усмихна леко: – Чухте, че храната идва и решихте да се завърнете?
– Ха-ха. – изсмя се саркастично тя. – Освен ако не си поръчал за вас, докато нас ни нямаше, ние дори не сме видели менюто все още.
– Но пък наистина се носят прекрасни миризми. – каза Рамая и подуши въздуха с притворени блажено очи.
Хирса се изправи рязко и столът му изскърца по земята.
– Ще обиколя периметъра. – отсече през зъби и просто се отдалечи от масата им.
Нашад го проследи с поглед.
– Предполагам, че аз оставам да пазя далширата тогава. – измърмори под нос и поклати глава.
– Всичко е напълно наред, така ли? – Лизи вдигна скептично вежда към Сам.
– Сега вече даже е съвсем наред. – усмихна й се чаровно Казра и й подаде менюто. – Може да си избереш нещо или да поръчаме всичко. Решавай.
Лизи го игнорира и попита Рамая:
– Дали някой да не иде да провери добре ли е?
– Беше ядосан и изнервен… – каза замислено далширата и погледна след отдалечаващия се Хирса, преди деликатно да повдигне рамена. – Също така е гвардеец, а там не взимат случайни. Ще се разходи, ще му мине и ще се върне. И ще може да му повикам затова, че просто ме е оставил тук.
– Аз също съм тук. – обади се не много ентусиазирано Нашад.
– Но него го няма. – махна с ръка Рамая, преди да се наведе към Лизи и да й прошепне: – А и капитана е доста доволен и по-спокоен. Не го ли предпочиташ така?
Естествено, че го предпочиташе. Само че сега бе повече от сигурна, че тя е причината за лошото настроение на Хирса и й се искаше някак да оправи нещата. От друга страна обаче, гвардеецът наистина нямаше право да се сърди нито на нея, нито на Сам.
– Каза ли ти нещо? – обърна се рязко към мъжа си.
Сам знаеше повече от прекрасно, че ако Лизи научи за истинският им спор, Рамая може й да се окажеше с един телохранител по-малко.
– Само споделихме мнение, че не се харесваме взаимно. Нищо по-различно от това, което вече знаеш. – отговори й неопределено Казра. Знаеше, че й беше обещал да не я лъже и да не крие неща от нея, но проклет да беше, ако й каже, че Хирса я смята за куха лейка, която може да купиш с пари и подаръци. Само мисълта за това караше кръвта му да кипва, но вместо да го покаже, кимна към менюто: – Е, ще си избираш ли нещо конкретно?
Елизабет въздъхна. Знаеше, че няма да изкопчи нищо смислено от него, колкото и да опитваше.
– Решен си да ме разсееш с храна, така ли? – попита, като разтвори менюто.
– Да. – потвърди й, което накара Рамая тихичко да се засмее: – И се получава!
– Заплахата ти да поръчаш от всичко е ефективна.
– Наистина? – попита смаяно далширата и погледна към приятелката си: – Той се шегува, нали?
– Опасявам се, че не. – въздъхна отново Лизи и разтвори поредната страница със салати.
– Месото започва след още две страници. – информира я небрежно Сам.
– Всичко си проучил. – подсмихна се тя.
Не само, че беше проучил, но дори беше и поръчал няколко неща предварително, които съвсем скоро започнаха да идват. Няколко предястия, студени и топли, така редките салати, а после ястия с крехко месо и зеленчуци. Рамая няколко пъти подметна, че ако изядат всичко, ще станат кръгли и няма да отидат, а ще се затъркалят до храма, но истината беше, че Сенките имаха нужда от повече храна, особено когато тялото им беше захранено и с фантоми, а в случая на Лизи – когато се възстановяваше. Затова и под смаяния поглед на сервитьора им четирима човека изядоха храна като за осем, а накрая Сам спази обещанието си и поръча от всички десерти по два, както и една голяма топка ягодов сладолед за Лизи.
– Какво ще кажеш за новото местенце? – попита я небрежно, след като и последната троха беше ометена и сега девойките седяха облегнати назад в столовете си и премигваха сънено.
– Не готвят толкова вкусно и в двореца в Рива. – отвърна тя и пак се пресегна към лъжичката си, за да обере останалото по стените на купичката от сладоледа. – И все пак твоите бонбони продължават да са на първо място.
Сам дори не се опита да скрие усмивката, която думите й предизвикаха. Беше странно някой да го хвали, при това съвсем откровено. Още по-хубаво беше, че е успял да я зарадва и съвсем арогантно се наслаждаваше на факта, че дори майсторите готвачи не бяха успели да го засенчат.
– Като се приберем, ще ти направя малко. – обеща й.
Нашад се изсмя.
– Правиш бонбони? – попита, гледайки го невярващо.
– Да.
Гвардеецът се засмя по-силно.
– Не можа ли да си намериш по-женско хоби?
– Плета. – информира го Сам съвсем сериозно.
Нашад покри устата си с ръка и продължи да се киска.
– Да не си бил любовник на някоя богата лелка? Чувал съм, че изискват странни неща.
С всяка дума, която излизаше от устата му, въздухът около масата сякаш натежаваше. Сам и Рамая се втренчиха в Елизабет, но Нашад явно бе твърде зает да се смее на собствената си идиотска шега, за да обърне внимание.
– Или не, не – сигурно си бил роб! – заяви. – Това би обяснило много!
Налягането се усили. Появи се тихо бучене.
– Поне не му се налага да си плаща, за да му обърне внимание някоя жена. – каза Лизи, изненадана, че успяваше да звучи спокойно. – Определено е по-малко унизително за един мъж. Ти знаеш всичко за това, така че защо не споделиш с нас, Нашад?
Бученето стана съвсем осезаемо, когато Рамая се изправи и изгледа гневно гвардееца.
– Нашад, веднага се махай от тук! – нареди му ядосано: – И ако още само веднъж си позволиш такова държание, ще се постарая да охраняваш само тоалетната в градината! – и без да изчака да види дали заповедта й е изпълнена, хвана Лизи за ръката: – Успокой се. Той е просто един глупав гвардеец. Не знае какво говори и кога да го говори. Не си струва.
– Аз съм спокойна. – усмихна се Лизи, без да изпуска Нашад от поглед, който с ядосано изражение се изправяше. Ако не бе го направил, в гвардията щеше да се отвори позиция.
– Не изглеждаш спокойна. – рискува да изтъкне Рамая и по този начин да насочи гнева й към себе си.
В същото време Сам се пресегна и хвана другата ръка на Лизи.
– Всичко е наред, амара. – каза й меко: – Нищо кой знае какво не се е случило.
Тя се вгледа в голямата му длан, която толкова лесно поглъщаше нейната и въпреки това я държеше съвсем нежно. Може би той, за разнообразие, се бе опитал да остави думите да преминат покрай ушите му. А може би бе свикнал да бъде обиждан и унижаван до такава степен, че вече не му правеше впечатление.
– Никой няма да ти говори така, Сам. Не и ако не иска да проверим колко време ще е необходимо, преди да започне да ме моли да го убия. Чувала съм, че е трудно, ако устата ти е запушена. Или челюстта ти е строшена.
– И в двата случая скимтят неприятно, амара. Не си струва. – усмихна й се Сам и стисна ръката й, за да й покаже, че оценява заплахата. После, за ужас на Рамая, се ухили вълчи и добави: – По-добре е да могат да пищят. Тогава обещават интересни неща.
– Слухът ми е чувствителен. Предпочитам да гъргорят задавено. – каза тя.
– Повярвай ми, амара, повече ще ти хареса да ти дават обещание. – усмихна й се Сам: – Особено когато знаеш, че после ще може да си ги събереш.
– Мисля, че повече ще ми хареса да му събера зъбите от земята. – измърмори Лизи. Пое си дъх и позволи на напрежението да се отече от нея.
– Хората повече ги е страх от счупени пръсти и отлепени нокти, амара. Казвал съм ти го и преди.
– А аз съм ти казвала, че не съм съгласна. Иди на зъболекар в Рива и пак ще си говорим кое е по-страшно. – тя леко потръпна. – Пък и отлепените нокти не тракат по същия начин като зъбите, ако ги сложиш в кесия и ги раздрусаш.
– Целта не е да ги събираш в кесия. – въздъхна Сам и примирено добави: – Жените и техния изтънчен слух…
Лизи му се намръщи.
– Мъжете и лошият им вкус.
– Забравяш една малка подробност, шейа. – ухили й се зъбато Сам: – Аз съм мъж и те харесвам.
– Дори счупеният часовник е верен два пъти дневно. – махна пренебрежително с ръка Елизабет. Обърна се към Рамая, защото вече твърде дълго я пренебрегваше, но я завари да ги гледа някак… шокирано. – Какво?
– Вие наистина ли си говорите за такива неща, когато сте сами? – попита я приятелката й.
Елизабет прехапа устни и си пое дъх, осъзнавайки внезапно, че със Сам май са били… странни. Пред хора.
– Ъм… – прокашля се. – Не и често…
– И това наистина те успокоява? – Рамая се приведе към нея, вперила поглед в нейния: – Как?
– Д-да ме успокоява? – Елизабет чу как Сам се прокашля. Смееше ли се? Наистина ли й се смееше? Не му ли се живееше изобщо? Обърна се рязко към него и почти изръмжа. – Искаш ли да те потупам? Май се задави.
– Не. Мина ми. – каза й пресипнало, докато полагаше всички усилия да не се захили на глас на потресеното й изражение.
– Ето! – заяви въодушевено Рамая: – Дори сега! Ядосана си, но не като преди.
– Аз съм олицетворение на спокойствието и душевния мир. – отсече Елизабет.
Рамая я изгледа преценяващо за няколко мига, след което поклати глава:
– Ами не, не си.
Сам издаде задавен звук, но когато Елизабет се обърна към него, той вече гледаше някъде настрани. Уж подпрял брадичка на ръката си, но всъщност покриваше устата си с нея. Защото й се смееше.
– Помага ми да имам план. После само трябва да го следвам. – каза през зъби тя и го удари леко с юмрук в рамото. Сега и другата му ръка се присъедини към първата, покривайки очите му. – Успокоява ме, като знам как точно ще остана без мъж.
– Няма да се получи, шейа. – Сам успя някак да накара гласът си да излезе нормален, въпреки ококореният поглед на Рамая, която ги наблюдаваше с такъв интерес, сякаш бяха някаква нова и много интересна буболечка, която отгоре на всичко правеше и акробатични номера: – Никъде няма да ходя.
– Радвам се, че разбираш. Няма как да ходиш, когато си мъртъв.
– Май забравяш една много малка подробност. – Сам се приведе към нея и прошепна: – Не мога да умра.
– Няма как да си сигурен. – каза му и го погледна в очите. – Все още не съм се опитвала да те убия.
– Никога не съм те спирал. – отвърна й с усмивка.
– Чакайте малко. – до тях една много, много объркана принцеса вдигна ръце. Личеше й, че се опитва да асимилира нещо и да реши за кое първо иска да попита, като най-накрая си пое дъх, кимна и погледна към Сам: – Как така не можеш да умреш?
– Много просто. – отговори й Сам, сякаш беше най-елементарното нещо на света: – Не мога да прекарам вечността без нея, така че ако умра, просто ще се върна.
Рамая сплете пръсти пред гърдите си с умилено изражение, което се пречупи в истинско възмущение, щом забеляза, че Лизи няма същото, ами даже изглежда леко критична.
– Сериозна ли си? Очарована си, като си говорите за отрязани пръсти и извадени зъби, но когато е истински романтичен, го зяпаш така? – и размаха ръка към лицето й.
Лизи нямаше как да й каже, че той буквално не можеше да умре и сега просто бе измислил романтично оправдание за изпускането си, затова повдигна рамене.
– Бях нормална едно време. – промърмори.
– Сигурна ли си? Защото това не е нещо, което просто ти се случва. – изгледа я недоверчиво Рамая, след което въздъхна отчаяно: – Приятелите ми са откачалки, а аз съм оставена съвсем сама с тях!
– Искаш ли още един десерт? Може да си поръчаш този, който най-много ти хареса. – предложи й великодушно Сам и се обърна смело към жена си, добавяйки: – Ти – също.
Лизи веднага се обърна към Рамая.
– Нека си поръчаме. Захарта ще те накара да забравиш.
– Не трябваше ли алкохолът да прави това? – попита далширата.
– От тортата после не те боли глава. – изтъкна мъдро Лизи.
– Значи е решено! – отсече Сам: – По огромна мелба и за двете!
Сякаш от нищото, до тях изникна сервитьор, който побърза да запише поръчката им.
– Ти няма ли да си вземеш нещо сладко? – Рамая попита Сам.
– Той не обича сладко. – каза Лизи. Принцесата ахна шокирано и девойката въздъхна. – Както ти казах, няма вкус.
– Но… всички обичат сладко!
– Нали? – възкликна Лизи. – И аз това се опитвам да му обясня!
– Аз просто се старая да има достатъчно за вас. – каза великодушно Сам. В същото време сервитьорът се върна с две двойни мелби, които постави пред момичетата, както и чаша с вода с лимон за него. – Не се срамувайте, дами. – подкани ги: – Нахвърляйте се!
Хирса реши да се завърне точно навреме, за да чуе последните му думи. Застанал до масата с изключително недоволно изражение, ръката му леко потрепна към дръжката на меча му, но не посегна към нея.
– Покажи уважение към далширата, Казра. – излая му.
– Прав си. Далшира, нахвърляйте се, че се разтече.
Изражението на гвардееца се изкриви враждебно. Момичетата пък се засмяха и Рамая махна на Хирса.
– О, успокой се и седни. И се радвай, че не беше тук преди малко, когато двамата говореха за вадене на зъби.
– Моля? – настръхна гвардеецът.
– Не твоите. – успокои го Лизи.
– Изглеждаш малко блед. – изтъкна Сам, с което си спечели смразяващ поглед само за него: – И кисел. Поръчай си и ти десерт. Нещо с повече карамел и шоколад. Имаш нужда. – и му се ухили: – Аз черпя.
– Върви на… – започна Хирса, но стрелна с поглед принцесата и стисна зъби.
Рамая въздъхна.
– Моля те, Хирса, седни. Двамата може и да не се харесвате, но това не пречи да се държите цивилизовано един с друг.
Мъжете въобще не изглеждаха толкова убедени, но гвардеецът кимна и макар и с гримаса, седна срещу тях. Сам успя някак да се удържи да не му поръча обещания сладкиш и вместо това сервитьорът донесе на гвардееца разхладителна напитка, която той до последно гледаше, сякаш е отровна, зелена течност, която бълбука и бълва пара. За сметка на това момичетата ометоха кофите си със сладолед и изглеждаха доволни.
– Има ли още нещо, което да искате? – реши да рискува и да ги попита Сам.
– Легло. – изпъшка Лизи и се облегна назад в стола.
– Подкрепям. – Рамая повдигна показалец във въздуха и после изтощено остави цялата си ръка да падне. – Ще се пръсна.
Хирса гледаше потресено момичетата, но за щастие те бяха прекалено заети да се разтичат в столовете, за да го забележат. Сам се подсмихна и предложи:
– Искате ли да наема стая? – и само, за да ужаси гвардееца, добави: – Може да прекараме нощта там.
Хирса впи гневен поглед, но преди да успее да го заплаши или каквото и да му се въртеше в главата, Рамая попита:
– И тримата в една стая ли? – при това измери с поглед първо Лизи, а после и Сам. Накрая изцъка с език. – Не, не ми звучи забавно. Не мисля, че някой от вас въобще ще ми обърне внимание.
– Рамая! – ахна Лизи.
– Права е. – потвърди невъзмутимо Сам.
– В името на Боговете… – измърмори девойката и скри лицето си в ръце, за да скрие и колко бързо се изчервяваше при мисълта за… тях тримата… – В името на Боговете.
Рамая изглеждаше искрено учудена.
– Нямаш проблем да обсъждаш мъчения пред горкия сладолед, но ти е неудобно да говориш за…
– Да! – прекъсна я Лизи.
– Говорила е за мъчения? – опитваше се да навакса Хирса.
– Малко. – потвърди Рамая, след което сръга приятелката си: – Значи какво, да ти говоря за … – при това Лизи вдигна глава и я погледна измъчено, което накара далширата да се засмее и да продължи: – Неща, вместо за мъчения и чудовища, ако искам да те плаша, така ли?
– Защо би искала да ме плашиш? – погледна я нещастно Лизи.
– Как защо? Приятелките са за това! Разказват си страшни истории преди лягане. Просто не очаквах, че твоите страшни истории са такива.
Елизабет й се смръщи недоволно и все още пламнала, се помъчи да обясни:
– Не ме е страх. Просто… Просто в Рива не се говореше за тези неща. Никой дори не казваше на младите момичета какво се случва между мъж и жена буквално до деня преди сватбата им. Ако нямаш роднина жена, може въобще и да не разбереш до брачната нощ.
– Искаш да кажеш, че там наистина не знаете? – изгледа я учудено Рамая: – Та това е варварско!
Лизи трябваше да потисне усмивката си, като си представеше как би реагирал баща й, ако научеше за този разговор. Щеше да заклейми Рамая като дивачка. Въпреки че тя беше принцеса, така че може би алчността му щеше да вземе превес над моралът му.
– Е, ние намирахме как да се… информираме. Поне до някъде. Но ако нямаш по-голяма омъжена приятелка, която да ти разкаже, или пък брат, който да те пита дали помниш онзи ден, когато сте ходили до фермата, или не успееш да скриеш любовния роман от родителите ти и прислугата… – тя разпери ръце. – После и двамата със съпруга ти ви очаква голяма изненада.
– А техните любовни романи не струват. – обади се услужливо Сам.
– Как така? – попита веднага далширата.
– Прескачат всичко интересно и героите им само се държат за ръце и съзерцават луната.
– Те са романтични любовни романи, не са еротични. – намръщи му се Лизи.
– И аз това казах – пропускат интересната част. – усмихна й се дразнещо Сам.
– Романтичните романи също имат добрите си страни. – въздъхна замечтано Рамая.
Казра я изгледа.
– Две сте!
– Много повече сме! – обяви му далширата, а усмивката заплаши да се разлее по лицето й: – Няма жена, която да не ги харесва. Романтични са.
– Но те само се държат за ръце. – продължаваше да не разбира Сам. Беше носил женски тела и пак нямаше никакъв смисъл.
– Говоренето е важно и хубаво, нали, Лиз?
– Определено. – кимна Лизи и се ухили на кривата физиономия на Сам. – Той просто не го харесва, защото не го бива.
– В романтиката или… – попита веднага далширата, а Хирса простена измъчено и се смъкна надолу в стола си.
Лизи щеше да си премълчи, за да не го измъчва повече, но и Рамая, и Сам я гледаха с интерес, така че тя се прокашля и смутено промърмори:
– В говоренето.
– Как така не ме бива в говоренето? – възмути се Сам и се наведе към нея: – Кога?
– Най-редовно.
„Най-редовно“, повтори беззвучно Сам. Рязко се изправи и хвана Лизи за ръката.
– Ставай. Прибираме се и ще си говорим.
Тя не помръдна.
– Не, ти ще ми говориш за математика, а после ще ме препитваш.
– На теб ти харесва, шейа.
Лизи се подсмихна. Пак беше станала „шейа“.
– Дори и да е така, това не е говорене. – заяви му.
– Напротив. Отварям си устата, излизат думи, правят изречения. Говорене е. – отсече Сам.
Елизабет въздъхна измъчено и погледна към Рамая, игнорирайки напълно раздразненото му изражение.
– Виждаш ли?
– Виждам. – въздъхна далширата и я потупа съчувствено по ръката: – Имаш много, адски много работа с него.
– Е, не е чак толкова зле. – защити го все пак Лизи, вече съвсем трудно потискайки смеха си, като чу раздразненото му ръмжене. – Има си едно-две добри качества.
– Толкова много? – попита изненадано Рамая, в същото време в което Сам изръмжа „Само?“.
– Е, не ги демонстрира едновременно, така че… – Елизабет сви рамене.
– Ставай. – заяви Сам и този път я издърпа на крака пред погледа на подхилващата се далшира. – Тръгваме си.
– Не е възпитано да оставим Рамая просто така. А и не можем да си тръгнем, без да сме платили. – Лизи наистина се помъчи да звучи сериозно, но имаше усещането, че не й се получава особено. – Наистина, Сам, едно е да не можеш да говориш, но да крадеш? Тц, тц…
– И сега смятам да открадна и далширата. – заяви Сам, докато с другата си ръка хвана Рамая и също я издърпа на крака.
Хирса веднага скочи, като катурна и стола, но смеха на девойките го накара да застине объркано. Е, Сам изобщо не се чувстваше объркан.
– Прибирам ви и двете в храма и после с теб ще има много да си говорим. – заплаши я Казра и ги дръпна към изхода, продължавайки да мърмори под нос: – И за твое сведение, шейа, платих преди да седнем.
– Мисля, че не му харесва да изтъкват недостатъците му. – Елизабет прошепна на принцесата достатъчно високо, та да я чуят и на улицата.
– Може би е нещо мъжко. – заключи мъдро Рамая: – Опитвала ли си да го хвалиш?
– Да, приема го много добре. – кимна Лизи.
Изхвърчаха подтичвайки от ресторанта. Нашад се бе облегнал на стената и му трябваше малко време да осъзнае, че и далширата е сред повлечените от големия, намръщен мъж. Тогава се изправи и в ръката му започна да се завихря някаква магия, но Хирса изтича навън и го спря, преди да е стигнал много по-далеч.
– Да се опитам ли да го похваля пак? – зачуди се Елизабет.
– Мислиш ли, че ще спре да се мръщи толкова? – попита в отговор Рамая.
– Не. – отсече Сам.
– Мисля, че трябва да опиташ. – заключи далширата, сякаш Казра изобщо не се беше обадил.
– Добре. – кимна Елизабет. Пое си дъх, забърза още малко крачка, така че да се изравни съвсем с него и няколко мига го оглеждаше внимателно. Той я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. – Ти си…. Много висок!
Сам само й изръмжа ниско в отговор.
– Мисля, че не помогна. – прошепна шумно Рамая: – Опитай друго!
– Добре, добре, сещам се за нещо добро! – Лизи се прокашля и пак го погледна. – Ти си много, много страшен, когато се мръщиш!
И му се усмихна със задоволство и надежда, че това ще го спечели.
– Шейа…
– О! О! Проговори. – обяви въодушевено Рамая и дори се опита да подскочи: – Продължавай!
– Никой не ръмжи по-добре от теб! – изстреля веднага Лизи.
– Ще ти кажа аз на теб…
– Давай! Давай! – далширата този път успя някак да плесне с ръце: – Още малко!
– Ммм… – измърмори Лизи замислено и това вече накара Сам да я погледне възмутено. – Не, не се сърди, сетих се! Заплахите ти са чудесни! Много креативни!
– Ако не млъкнете – ще ви нарамя.
– Стана! – обяви Рамая, а Сам спря толкова рязко, че само факта, че ги държеше, ги задържа прави.
– Край. – обяви Казра. Пусна далширата, нарами жена си на рамо, след което хвана Рамая през кръста, провесвайки я като торба с картофи. Много щастлива торба с картофи, ако смехът беше някакъв индикатор: – Прибирам ви и повече никаква захар за вас!
– Да го спрем ли? – Лизи чу Нашад да пита объркано зад тях.
Хирса се почеса по къдравата глава и накрая я поклати с въздишка.
– Не, остави я да се хили като тиква. Никой няма да повярва, че това е Амартани, ако я види сега и без това.
– Мисля, че ти казаха, че се държиш неприлично. – Лизи се подпря на гърба на Сам и се надигна, за да вижда принцесата.
– Глупости! – далширата се извъртя достатъчно, за да може да й се усмихне: – Аз винаги се държа на ниво!
– Така е. – кимна Лизи и се ухили. – В момента си на нивото на кръста на Сам.
– Важното е, че съм на ниво! – след което сведе леко поглед надолу към задника му и добави: – Пък и гледката си я бива. Започвам да разбирам какво му харесваш.
– Шшшт! – не беше изключено и да е оглушила Сам с шепота си. – Той явно не обича да изтъкват колко е висок!
При това той подскочи няколко пъти, карайки ги да изпищят поли-уплашено, полу със смях.
– Нещо много се разбърборихте. – каза и ги раздруса още малко: – Наместихте ли се вече?
– Сам Казра! Ако ме накараш да върна сладоледа и телешкото, Боговете са ми свидетели, че няма да ти проговоря повече! – закани му се Елизабет. – Знаеш ли колко вкусни бяха!
– Спокойно, шейа, ще ти вземем нови. – отговори й невъзмутимо Сам.
– Аз съм привързана към тези!
Той само подскочи отново, а Рамая прихна да се смее.

18+

Сам си ги носи през целия път към храма, успявайки умело да се придвижва през препълнените улици, така че хората да не се бутат в момичетата. Естествено, през повечето време въпросните хора бързаха да се мръднат от пътя му, но принцесата пак бе доста силно впечатлена, когато най-накрая я остави да стъпи пред входната порта на храма. Без да й каже нищо повече, просто продължи напред. Елизабет обаче не бе приключила и се провикна от рамото му:
– По-късно в твоята стая, за да ми помогнеш?
– Разбира се! – викна й в отговор далширата, след което през смях попита: – Но ще успееш ли да се измъкнеш?
– Заради Сам ли? О, спокойно, той няма да е проблем. – отвърна тя и го потупа по гърба. – И той иска помощта ти, дори и да не го знае в момента.
– Не, не я искам. – изръмжа Сам: – И никъде няма да ходиш!
– Виждаш ли? – викна Лизи. – Напълно е съгласен! Няма проблеми!
– Добре! Ще те чакам! – помаха й принцесата и тръгна към собствената си стая, докато Сам крачеше към тяхната.
– Никъде няма да ходиш, шейа.
– Повярвай ми, искаш да ида.
– Не, няма да ми се измъкнеш така. Не и след всичко! – заяви й Сам, докато изкачваше през две стъпалата към етажа им. Щом стигна стаята им, със замах отвори вратата и чак след като стигна до леглото, пусна Лизи да стъпи: – Приготви се за последствията, шейа!
– Казах само, че си висок! – възрази Лизи и се опита да отстъпи встрани.
– Каза, че не струвам. – поправи я Сам и присви очи срещу нея.
– В говоренето! – девойката плъзна съвсем внимателно крака си настрани. – Казах, че не те бива в говоренето!
– Тоест, не ме бива в нищо важно. – Сам проследи движението й, но не го отбеляза по никакъв друг начин.
– Това не е вярно. Бива те във всичко останало! – тя продължи внимателното си отстъпление.
Този път Сам леко пристъпи към нея.
– Казах, че подмазването няма да сработи този път, шейа. А сега – говори!
Елизабет временно преустанови опита си да избяга и го зяпна. Не можеше да познае дали е сериозен, или се шегува с нея, но ефектът беше един и същи – трябваше да покрие устата си с ръка, за да заглуши смеха си.
– Аз да говоря? – попита го. – За какво?
– Не знам. – избуча й: – Ти каза, че не говорим, затова – започвай.
– В момента говорим. – изтъкна му, хапейки устни, за да спре да се усмихва. – Нищо, че ти по-скоро ми заповядваш.
– Това не е онова говорене. – възрази й Сам: – Това е говоренето, което винаги правим. – след което въздъхна и скръсти ръце и изброи: – За какво искаш да говорим? Книги? Дрехи? Какво криете с Рамая? Храна? Теб?
– Това ли са ми интересите? – повдигна вежда Лизи. – Книги, дрехи, храна и мен?
– Все трябва да започнем с нещо, нали?
Наивен, глупав мъж. Елизабет не можа да се стърпи. Скръсти ръце на гърдите си и го изгледа критично от глава до пети.
– Ами, добре. Нека започнем с това как очевидно ме смяташ за повърхностна и егоцентрична.
– Какво? – Сам несъзнателно отстъпи крачка назад, докато я гледаше объркано: – Как? Защо?
Лизи започна да изброява на пръсти.
– Книги, дрехи, храна. Мен. – огледа пръстите си замислено, преди да му се намръщи. – Не знам, Сам. Звуча като някоя празноглава лигла. Възможно е и да съм дебела.
– Не си дебела и не си празноглава. – отсече бързо Сам и продължи да се оправдава. – А и нали трябва да говорим за неща, които те интересуват?
Елизабет почти се изсмя. В името на Боговете, започваше да й става жал за него.
– Искаш да кажеш, че обожавам да говоря за себе си, така ли? – попита го в същото време сърдито.
– Казвам, че искам да говорим за теб. – поправи я бързо.
– На мен не ми звучи така. – поклати глава Лизи.
– Правя каквото мога. – избуча й Сам.
Той знаеше сигурно двадесет начина да убиеш някого с коркова тапа, но в момента изглеждаше много объркан и още повече нещастен. Елизабет поклати леко глава и пристъпи към него. Прегърна го през кръста, опря брадичка на гърдите му и го погледна.
– Ти вече си перфектен и нищо не ми липсва. – каза му.
– Каза, че ти липсват разговори…
Сам стоеше с леко разперени в страни ръце и май се чудеше кога точно Лизи ще експлодира. Тя му се усмихна криво.
– Казах, че не те бива в разговорите. В смисъла на „дори не осъзнава, че думите му могат да се приемат като обида, ако не го познаваш“, както преди малко. – потърка брадичка в гърдите му леко. – Но двамата говорим за важните неща и се шегуваме, и се разбираме. За мен това е важното и затова нищо не ми липсва.
Той осъзнаваше, че май някак се е измъкнал от кашата, в която дори не разбра как попадна, но все още не смееше да се зарадва.
– Сигурна ли си?
– Можеш да провериш и сам. – усмихна му се и този път потърка носа си в него.
Тази реплика го изненада и му отне секунда, за да разбере какво всъщност му казваше, а след това беше въпрос на мигване „маската“ му да изплува. Погледът на Лизи проблесна закачливо, а Сам внимателно и бавно си пое дъх, а после и втори, но чак на третия осъзна нещо. Малката лисица не му беше сърдита. В миризмата й нямаше и следа от гняв, само закачка, удоволствие и цитруса на шампоана й. Идеше му да й откъсне главата. Докато мислеше какво точно да направи с нея, обви ръце около Лизи и я притисна към себе си, изръмжавайки заплашително:
– Ти малък джирд! Да се забавляваш така, докато аз наистина се старая!
– Ще ме смачкаш! – изписка през смях тя и започна да се бори, за да се измъкне. – Не забравяй, че те обичам! Ще ти липсвам, ако ме смачкаш! Не искаш да правиш това!
– Определено искам. – уведоми я, но в същото време съвсем нарочно разхлаби леко хватката си, за да й даде повече свобода да се извива.
– Няма да има с кого да тренираш! – изтъкна му тя и се опита да избута ръката му още малко. Естествено, той не помръдна, но на лицето му се появи доволна усмивка.
– Забравяш, че си имам цялата стража на храма, с която да тренирам, шейа.
– Да, но не искаш да ги затискаш, когато ги събориш на земята! – побърза да му каже.
– Налага ми се да го правя, иначе стават и продължават да се бият.
– Но не ти харесва да го правиш!
– Така е. – потвърди й Сам и използва това, че сетивата му най-сетне бяха живи и можеше да й се наслади, за да си поеме дълбоко дъх.- Знаеш ли какво още ми харесва?
Лизи спря да се бори, но изведнъж я изпълни подозрение.
– Какво? – попита внимателно.
Сам се завъртя с нея и с две крачки я избута до стената, където я притисна с тялото си.
– Харесва ми да те притискам не само към пода, шейа.
Всякакво желание да продължава да се бори и да се опитва да избяга от него изчезна като дим. И въпреки това той мушна коляно между бедрата й, сякаш да я прикове напълно. Елизабет облиза устни.
– Откри го днес?
Той приближи лицето си към нейното, докосвайки носа й със своя, преди да го плъзне по бузата й.
– Да. – изръмжа тихо и подръпна мекото на ухото й със зъби: – Знаеш ли какво още открих днес, шейа?
Лизи плъзна ръце по гърба му и наклони леко глава настрани, за да му е по-лесно да я целува, хапе или каквото искаше да прави с нея.
– М?
Той погали с устни шията й, преди леко да я захапе.
– Открих, че с теб правим прекалено много от това. – прошепна и се отдръпна леко от нея. – Затова сега ще си поговорим.
Елизабет бе притворила очи, но сега рязко ги отвори. Той й се хилеше с наглата си, крива усмивка.
– Какво? – даде му шанс тя.
– Казах, – наведе се и докосна нацупените й устни със своите: – че ще има по-малко от това. – и отново я целуна. – И ще си говорим.
– Наистина? – попита го саркастично и го цапна по гърдите. Гадта си играеше с нея! – Сигурен ли си?
Беше му трудно да нареди мислите си, да й устои. Миризмата й го побъркваше. Възбудата й го опияняваше, а когато бе смесена с раздразнението й? Бълбукаше по сетивата му като пенливо вино, което замайваше главата му дори още повече.
– Определено. – потвърди дрезгаво.
Лизи си пое дъх, издиша го и когато това не помогна, цапна Сам отново. Той изобщо не й изглеждаше в настроение да говори. Всъщност даже коляното му бе започнало да се притиска съвсем леко в нея, с което само допълнително я дразнеше.
И внезапно я осени идея, която накара устните й да се извият в дяволита усмивка.
– Добре. Нека говорим тогава. – каза му и го погледна в очите. – Искам да знам… – промърмори и пръстите й се плъзнаха по реда копчета на ризата му. – какво ти харесва да ти правя?
– Всичко. – думата сама излезе от устата му, сякаш беше придобила живот.
Лизи изцъка с език.
– Не така. – смъмри го и започна бавно да го разкопчава. – Кажи ми нещо по-специфично.
Мисленето определено не му беше силна страна в момента. Към аромата й се бе добавила и щипка дяволитост, а ръцете й го побъркваха, макар едва да го докосваха.
– Харесва ми това, което правиш сега. – отвърна пресипнало. – Харесва ми да ме докосваш.
Лизи се усмихна.
– Къде? – попита го тя.
– Навсякъде. – отговори й, но после хвана ръката й и я постави върху гърдите си и добави: – Тук.
Елизабет го погали точно там. Първо съвсем леко с пръсти, после сама изпита нужда от повече контакт и плъзна и двете си ръце по гърдите и рамената под ризата му. Искаше да я махне, но не сега. Само когато Сам й кажеше да го стори.
– Само там? – отправи може би малко нетърпелив поглед към него тя.
Той потръпна под докосването й, а миризмата на Лизи в миг се смени. Желаеше го и той беше на границата да й даде това, което иска. Само мисълта за онова, което щеше да се случи, ако продължат тази игра, го спря да не разкъса дрехите й и да я вземе.
– Съблечи ме. – нареди й.
Елизабет прехапа устна. Бе трудно да откъсне поглед от неговия, когато я гледаше така, но когато разтвори ризата и плъзна ръце по корема му, най-накрая намери волята. Силата му я привличаше като магнит, а контрастът между неговата смугла кожа и нейната по-светла по някаква причина караше пулсът й да се ускорява. Може би наистина бе повърхностна. Дланите й бавно продължиха нагоре към гърдите му, като накрая Лизи ги подпъхна под плата на раменете му и с най-голямо удоволствие го избута от ръцете му. Сам захвърли ризата на пода нетърпеливо, но застигна, когато Елизабет не се стърпя и опря устни в ключицата му. Ръцете му отново се опряха от двете й страни на стената, а тя го целуна още веднъж, съвсем, съвсем леко. Кожата му пареше.
Лизи се отдръпна и с показалец проследи ръба на панталона, а после и контурът му през плата. Стори й се, че пръстите му изрониха малко от стената. Тя му се усмихна невинно.
– Всичко ли да махна?
– Да. – изръмжа.
Усмивката й стана палава и Лизи отново се наведе леко напред. Устните й първо погалиха съвсем нежно напрегнатият му врат, преди доста по-силно да го захапят.
– Трябва да ти кажа, че не си особено словоохотлив. – промърмори, докато разкопчаваше колана му.
– Да. – каза през стиснати зъби.
Лизи се засмя тихо и лекичко гризна ухото му в същия момент, в който обви пръсти около него. Сам застина, а когато тя съвсем леко го погали, издиша шумно и опря глава на стената.
– Изглеждаш някак напрегнат. – подразни го, като в същото време го хвана и започна бавно да движи ръката си.
– Да.
– И все така лаконичен. – Елизабет отново го целуна по врата. Погали го по гърба, толкова напрегнат в момента, че наистина й се струваше като издялан от камък, и съвсем леко се изви към него, така че той да се опира в корема й. Тя преглътна и му прошепна. – Мислех, че искаше да говорим.
– Да. – повтори за пореден път, а в миризмата й отново се появи тази леко пикантна нотка, която присъстваше, когато Лизи се забавляваше и беше щастлива.
– Поне си положителен. – пошегува се с него.
Тя се отдръпна малко назад, доколкото Сам въобще й позволяваше, както я бе затиснал към стената. Но беше достатъчно, за да целуне брадичката му, а после той завъртя глава към нея и тя го целуна. Мислеше, че ще я остави да води и това, но търпението му явно достигаше края си. Езикът му нахлу почти грубо в устата й, а пръстите му се заровиха в косата й и се свиха, причинявайки й сладка болка. Тя простена и за момент въобще забрави за играта им, но тогава той се отдръпна отново толкова внезапно, колкото я бе и атакувал. Лизи нямаше представа дали й дава възможност да продължи да го измъчва още малко, или пък бе решил да тормози нея, но и двете възможности караха сърцето й да подскача.
– Искаш ли да ти покажа какво мисля, че ще ти хареса? – попита го задъхано.
Сам искаше да каже нещо умно, нещо поне с няколко думи, но единствената мисъл в главата му бе как да я хвърли на леглото и да не я пусне да стане от там, докато не умрат поне от глад. Затова и стисна зъби.
– Да.
Елизабет го целуна отново, но преди който и от двамата да се е загубил, се отпусна на колене в краката му. Но дори и сега не бързаше, отделяйки време да го подразни още с малки целувки около пъпа, с които мъчително бавно се спусна надолу. През цялото време не спираше да го милва с ръката си, но никога така, както знаеше, че му се иска. Докато го докосне с устни, Сам вече дишаше тежко, стиснал очи. Един ден щеше да го накара да изгуби контрол. Но днес просто искаше да му достави удоволствие.
Завъртя език около него и го пое в устата си.
Сам отметна глава и изръмжа. И последната му капка самоконтрол се изпари. Зарови ръка в косата й и потъна по-дълбоко в топлата й уста. Тя простена, за да му покаже, че й харесва, и вибрацията го накара да стисне пръстите си в по-стегнат юмрук в косите й. Езикът й го побъркваше, леките засмуквания разпращаха електричество по гръбнака му, а когато го пое почти изцяло, Сам беше сигурен, че сърцето му просто спря за няколко удара.
Разсеяно си даде сметка, че никога преди не е било чак толкова силно, толкова пълно. Винаги успяваше да запази капка самообладание, но сега беше различно. Миризмата й го обгръщаше, караше го да лети и същевременно усилваше всяко докосване. Другата му ръка се присъедини към първата. Сам задържа главата й на място и започна да тласка в устата й. Не можеше да откъсне поглед от нея, от розовите й устни, между които потъваше. И тогава срещна нейния, видя озарените й в синьо от възбуда очи и беше загубен. С гърлен стон я натисна към себе си и изведнъж всичко около него изчезна и се взриви. Пусна косата й с едната си ръка и се подпря на стената зад нея, чакайки светът да се завърне, мъчейки се да си спомни да диша.
През цялото време Елизабет не престана да го гали с езика си, да го засмуква леко, удължавайки удоволствието му. Дали знаеше какво му причинява начинът, по който го наблюдаваше? Дали осъзнаваше как го предизвиква?
Сам пусна косата й и вместо това грабна китката й, издърпвайки я на крака.
– Определено ми харесва така, шейа.
Елизабет още чувстваше пръстите в косата й, още го усещаше в гърлото си, в ушите й още отекваше гърленият му стон. Така че сега съвсем оправдано повдигна вежда и скръсти ръце.
– Шейа? – попита го.
– Шейа. – потвърди й.
Oтново я притисна между себе си и стената. Само нейните дрехи го деляха от това да усеща кожата й до своята. Наведе се към шията й и прошепна:
– Моя малка шейа амара. – захапа нежно ухото й. Тя си пое остро дъх. Нотката игривост веднага изчезна от аромата й, заменена изцяло от желанието и възбудата й. – Искаш ли да ти покажа какво ти харесва, шейа?
Лизи продължаваше упорито да седи със скръстени ръце и не се поддаваше на желанието да извие шия в мълчалива молба да я захапе още веднъж или да й говори още с дрезгавия си, плътен глас.
– Не си ли прекалено самоуверен? – попита го тихо
Сам одраска кожата й със зъби още веднъж, по-грубо.
– Искаш ли? – настоя.
В гърдите й забълбука вълнение и доста голяма доза нетърпение. Щеше й се да бе способна да продължи играта още малко, но топлината на тялото му, близостта му и обещанието в очите му я караха да потръпва от нужда.
– Да. – промълви.
Сам отново я захапа за награда, след което целуна мястото и точно когато тя се изви, така че да му предостави по-добър достъп до шията си, хвана блузата й и с рязко движение я разпра. Звукът и усещането накараха Лизи да се стресне, но в следващият миг ръцете му бяха на гърдите й, а устните му плениха нейните в целувка, която бързо завъртя главата й и накара миризмата на желанието й да доминира над всичко друго. Едва тогава Сам се отдели от нея и започна да прави пътечка с устни надолу по шията й, по ключиците й, спирайки се на гърдите й. С език подразни едното розово връхче, преди да го засмуче. Тихият й стон бе наградата му, а когато се премести да обърне внимание и на другата й гърда, тя зарови пръсти в косата му и се изви към него. Ръцете му се плъзнаха по тънката й талия и меката й кожа настръхна под дланите му. Искаше да вкусва където я докосва, но когато започна да се спуска надолу с нежни целувки, тя с недоволен стон се опита да го изтегли обратно нагоре.
– Шшшт. – прошепна.
Развърза връзките на панталона й и го остави да се свлече около глезените й. Прокара пръст по ръба на дантеленото й бельо и се поколеба само за миг, преди с едно движение да го скъса отстрани. Лизи остана гола пред него. Гърдите й се повдигаха и спускаха забързано, но когато я погали между бедрата, просто спряха.
– Искаш това, шейа. – каза й дрезгаво и езикът му замести пръстите му.
– Богове, да… – отрони се от устните й.
Сам плъзна длани по крака й и го повдигна, така че едното й бедро да се подпре на рамото му, разкривайки я напълно за него. Сграбчи дупето й и започна бавно да я подлудява. Той знаеше точно какво да направи, за да я заведе до върха. Знаеше и как да я държи на ръба и сега бе избрал да направи точно това. Елизабет затвори очи и опря глава на стената, дишайки тежко. Ръцете й се свиваха и разпускаха с всяко движение на езика и пръстите му – едната в косата му, другата на стената. Знаеше, че си играе с нея. Че искаше да я дразни, точно както тя бе правила с него преди малко, но тя бе толкова близо, че я побъркваше. Всичко в нея крещеше за освобождение, но той й го отказа за пореден път, като се отдръпна в последния момент и захапа вътрешността на бедрото й. Лизи прехапа устни, за да не проплаче и се опита да го върне обратно.
– Сам, моля те. – каза му задъхано.
Той я погали за един последен път, плъзвайки пръст в горещината й. Тазът й се изви конвулсивно към него и за момент Сам се почувства жесток. После свали крака й от рамото си и се изправи. Когато се притисна в нея, вече нямаше дрехи, които да ги разделят. Усещаше кожата й едновременно гореща и студена до своята. Цялата трепереше под докосванията му, изтъкана единствено от нужда, която се превръщаше в лудост. Сам нямаше да я задържи още много тук. Спусна ръце по тялото й, а в същия миг я целуна. Лизи отговори веднага, простенвайки в устните му. Сам усети познатото бодене и изтръпване, което получаваше, когато тя се пресегнеше към същността му. Без никакво усилие и почти без съзнателна мисъл я отблъсна от него, карайки бодежа да изчезне, а след малко прекъсна и целувката, като леко я захапа за устната.
– Сега няма да ме ядеш така, шейа. – прошепна й тихо, преди отново да я целуне : – Сега ще правим друго.
Да го яде?
Елизабет сключи ръце зад врата му и се повдигна на пръсти, така че той да се плъзне между бедрата й. Пръстите му се впиха в ханша й и за момент тя бе убедена, че ще я вдигне още малко, за да влезе в нея, но той просто я задържа на място.
Нечистите да го вземат, не виждаше ли какво й причинява? Искаше го. Искаше го толкова много, че…
Все едно някой я заля със студена вода. Пусна го и се опита да се отдръпне от него, но нямаше къде да избяга.
Беше се опитала да се храни от него. В името на Боговете, беше ли успяла? Търсеше някакви признаци в изражението му, но той никога нямаше да й покаже, че го е наранила.
– Аз… Извинявай. – заекна и прокара ръка през косата си, раздразнена, защото знаеше точно колко струва едно извинение, когато отвътре си разкъсан. Преглътна и опря ръце в гърдите му, дърпайки ги почти веднага. – Нека да спрем. Може би когато оздравея напълно…
– Няма защо да спираме, амара, всичко е наред. Добре съм. – прекъсна я Сам. Приглади косата й назад и въпреки опитите й да извърне лице, я целуна. Тя не отвърна. Тялото й бе вдървено до неговото. Той се отдръпна, колкото да може да я погледне в очите. – Обещах ти, че няма да ти разреша да го направиш, Елизабет. Не си го направила. И да искаш – не можеш, защото аз не ти давам.
– Но онзи път…
– Имаше нужда да се храниш. – прекъсна я отново Сам: – Пак бих го направил, но ти не искаш. – отново допря устни до нейните, преди да продължи: – Обещах ти, амара, така че спри да се тревожиш. Не можеш, ако не искам.
Елизабет задържа погледа си върху лицето му, търсейки… и тя самата не знаеше какво. Знаеше, че той не би я излъгал, но все си мислеше, че Сам просто щеше да прекъсне каквото и да правеха, ако тя опита отново. Това, че не го бе правил, й бе дало увереност, че и тя не се бе опитвала да вземе от него отново. А сега май излизаше, че не е съвсем така.
И той я бе спирал. Всеки път. Сега, като опиянението от целувките му и ледът, с който страха бе сковал мислите й, бяха отминали, можеше да осмисли, че тя със сигурност щеше да разбере, ако се бе хранила от него. Бе невъзможно да пропусне силата, която животът му й даваше.
– Не мога, ако не искаш. – повтори и сякаш някаква окова в нея се строши и я освободи. Усмихна му се и отново обви ръце около врата му. – Обичам те.
– Това е добре. – заяви й с крива усмивка: – Защото и аз те обичам.
– Сигурен ли си? – Елизабет уви плитката му около ръката си и дръпна леко назад. Той разкри гърлото си за нея и тя побърза да го захапе. – Защото ме тормозиш от поне век…
– Цял век? – попита я развеселено Сам.
– Като се замисля, трябва да са поне четири. – каза му.
– Четири звучи по-добре. – съгласи се той и плъзна ръка надолу по тялото й, Лизи застина в очакване и той не я разочарова, мушвайки пръсти между бедрата й. – Да ги направим повече?
– Не. – отсече Лизи и притисна ръката му към себе си. – Да не си посмял.
– Дори малко? – подразни я и нарочно не помръдна дори пръст.
Тя го изгледа кисело.
– Защото ти казах, че си висок ли е? – попита го. – Ако ти кажа, че си среден ръст, ще ти мине ли?
– Защото не искаш да си говорим, шейа. – каза й и този път я докосна така, че да изкопчи от нея стон. – Но за щастие не планирам да си говорим. – прошепна й и я целуна в мига, в който вкара пръст в нея.
Сам я доведе отново почти до края, но когато усети, че й остава още малко, дръпна ръката си, само за да я повдигне и с едно рязко движение най-накрая да проникне в нея.
След това нямаше повече мисли и съмнения. Вкопчени един в друг, двамата се движеха в ритъм, гонейки освобождението. Сам я доведе до края два пъти, преди самият той да свърши. Накрая стоеше задъхан, притискайки я към стената и на жадни глътки вдишваше аромата й. Никога нямаше да му омръзне да го прави. Беше пристрастен. Захапа я леко за шията и повдигна глава, опирайки чело в нейното.
– Обичам те, амара.
Елизабет се усмихна запъхтяно и го целуна.
– И аз те обичам, Сам.
Той отново потърси устните й. Не искаше да я пуска, не искаше да губи контакт с нея. Ако имаше как да се затворят някъде и никога да не напуснат това място – щеше да го направи без да се замисли и за секунда. Сега, когато с „маската“ най-накрая можеше да й се наслади напълно, просто не искаше да спре. Засмука леко езика й и усети как в нея желанието започна отново да се надига. Тя кръстоса отново глезени зад него и се повдигна и спусна, използвайки раменете му за опора. Сам стисна дупето й и следващият път й помогна.
Елизабет усещаше все по-ясно с всяко лениво движение как отново започваше да я изпълва. Тази неутолима жажда за него трябваше да е някаква лудост. Трябваше да спрат, ако искаше да запази поне малко от разсъдъка си. И въпреки това не можеше да се насили да спре.
Поне докато не се сети, че наистина трябва да спрат.
– Трябва да се видя с Рамая. – каза му задъхано.
– Не трябва. – Сам мушна ръка между телата им и обхвана едната й гърда в шепа. – Тук ти е добре.
Елизабет прехапа устна, когато той започна да масажира нежно настръхналото връхче с палец. Дори не осъзна, че се е стегнала около него, докато не усети ниското му ръмжене направо с тялото си.
– Да. – промълви. – Но трябва да се видя с нея.
– Защо? – попита я и леко стисна нежното връхче между показалеца и палеца си.
Елизабет го целуна, възнамерявайки да го разсее. Знаеше, че и той я желае. Нямаше как да го сбърка, особено когато само след малко тласна в нея и накара тялото й просто ей така да пламне пак. Само че явно Сам държеше да получи някакъв отговор, защото изръмжа тихо и прекъсна целувката, като в същото време стисна зърното й малко по-силно. За наказание. И защо тази мисъл я възбуди дори повече, Лизи нямаше представа.
– Защото трябва да ми помогне с нещо. – каза му и се опита да го притегли отново към себе си.
– Какво нещо? – попита я, а в същото време започна бавно да се дърпа назад, докато почти не излезе от нея.
– Наистина ли ме изнудваш така? – възмути се нещастно Лизи.
– Да. – потвърди й Сам и отново, преднамерено бавно тласна в нея: – Колко е опасно това „нещо“, шейа?
– Богове…
Елизабет опря чело в рамото му и затвори очи. Усещаше всеки сантиметър от него, усещаше как постепенно потъва изцяло в нея. Топлината пропълзя по цялото й тяло и накара мислите й да се разхвърчат. Това не беше честно. Почти бе убедена, че даже е незаконно да се опитва да изкопчи информация от нея по този начин.
– Не е опасно. – успя да му каже. – Нищо опасно.
– И никой няма да пострада? – зададе следващия си въпрос Сам.
– Не. Ще бъдем в стаята и ще… – замълча, като се усети, че всъщност щеше да му каже. Нечистите да го вземат! – Ще бъдем в стаята.
Сам знаеше, че може да я разсее достатъчно, за да му признае всичко, но това, което беше научил, му стигаше, за да се убеди, че този път не замислят нещо опасно. С това си тръгна и последната му капка здрав разум. Вече нямаше нужда да мисли, можеше да се отдаде изцяло на това, за което отново копнееше.
– Добре. – изръмжа й.
Впи устни в нейните и започна отново да се движи, рязко и отсечено, точно както и двамата желаеха в момента.
Елизабет достигна края само няколко секунди по-късно. Сам не я почака да се съвземе. Тя не мислеше, че в момента е способен. Продължи да се движи в нея бързо и рязко в търсене на собственото си освобождаване, опрял ръка на стената там, където бе главата й, за да я предпази. С другата я бе прегърнал през кръста и я повдигаше и притискаше към себе си в такт с дивите си тласъци. Щом Елизабет се опомни достатъчно, започна да се движи отново заедно с него. Езиците им се преплетоха и главата й отново започна да се замайва от удоволствие, което нямаше право да изпитва отново толкова скоро. И въпреки това Сам го предизвикваше у нея. Сякаш тялото му изискваше от нейното да откликне. Лизи се вкопчи в раменете му и просто му се отдаде. Отново усети напрежението да се натрупва в нея, да става все по-силно и по-силно, докато единственото, за което можеше да мисли, единственото, което искаше, бе да достигне отново онзи връх. И когато Сам изръмжа името й и тялото му го принуди конвулсивно да потъне дълбоко в нея, тя го направи с вик, който мъжът й побърза гладно да погълне. Защото беше само негов.
Лизи нямаше представа колко време останаха вкопчени един в друг така. По едно време той я целуна по слепоочието, после по скулата. Беше толкова нежен. Нищо общо с животинското желание, с което сякаш се бе опитал да я маркира като своя. После просто я прегърна и се отпусна заедно с нея по диагонал на леглото, придържайки я пак така върху себе си.
Сам временно се беше успокоил. За това много помагаше факта, че Лизи все още беше върху него, отпусната и гореща. Кожата й беше кадифена под пръстите му. Отново мисълта, че тази съвършена жена беше избрала него, го изуми. Беше само негова. На никой друг. Той плъзна собственически ръка по гърба и по дупето й, като я спря там.
– Събираш ли сили? – попита я тихо и нежно я целуна.
– Да. Ей сега ще стана и ще ида при Рамая. – каза му с успокояващ тон, знаейки, че така ще го подразни дори повече.
– Може и да станеш, – каза й и леко я стисна за дупето: – но няма да е, за да идеш при Рамая.
– Пак с тази самоувереност…. – Лизи въздъхна и издърпа ръката му на безопасно разстояние.
Той веднага спусна другата си ръка на същото място.
– Мислиш, че е неоснователна ли?
– В случая – Елизабет премести и нея встрани. – да.
– Значи какво, шейа? Трябва да ти докажа, че не е така? – попита я и този път спусна и двете си ръце по нея.
Лизи подпря брадичка на гърдите му и го изгледа. И след малко се ухили. Макар да се закачаше с нея, в черните му очи виждаше отново онова гладно пламъче, готово да се разрасне всеки момент.
– Ти наистина ме харесваш, а? – попита го с вероятно много глуповата усмивка.
– Да. – потвърди й. Дори без засилените си сетива можеше да усети какво удоволствие изпита Лизи, което на свой ред го зарадва, но и изненада: – Чак сега ли го откри?
– Все пак чак сега проведохме такъв дълбок и интимен разговор. – продължи да му се усмихва щастливо тя.
– Така като те гледам, амара, мисля, че имаш нужда да си поговорим още доста. – каза й и започна отново леко да я гали по гърба, като същевременно вече планираше как да я претърколи по гръб.
Лизи обаче го изпревари и се изправи, подпирайки длани на гърдите му.
– Има още неща, които искаш да ми казваш? – попита го весело.
– Много. – каза и се възползва, като ръцете му веднага се озоваха на гърдите й, стискайки ги леко: – Като това, че си съвършена.
– Съвършена? – засмя се Елизабет, макар сърцето й да прескочи удар. Ръцете му се постараха то да го навакса. Загрубелите му длани драскаха чувствителната й кожа и я накараха да потръпне. – Първо се започва с по-малките неща и чак тогава казваш неща като „ти си съвършена“, Сам. Няма как да надградиш съвършенство, когато правиш комплименти.
Той с изненада подуши, че Лизи всъщност не го взимаше на сериозно. Аромата й не се примеси със задоволство или свенливост, както се случваше, когато я похвали за нещо друго, далеч не толкова значимо. Пък и сега не я хвалеше – изказваше факти.
– Не мога да започна от по-малки неща, защото наистина си съвършена, Елизабет.
Тя щеше да се засмее отново на абсурдността на ситуацията да си играе с гърдите й, а мракът в маската му да се върти от раздразнение, но тогава си даде сметка, че бе ползвал и името й. Беше сериозен.
– Съвършена, а? – ухили му се щастливо.
– Да. – заяви й намръщено, готов дори да й се накара, ако отново реши да спори с него.
Усмивката й стана само по-широка, като чу войнственият му тон.
– Сигурна съм, че трябва да те съжалявам, но вместо това мисля да направя това. – каза му и се наведе да го целуне.
Сам зарови ръка в косата й, за да я задържи точно там. Не можеше да повярва, че след всичко Лизи продължава да се съмнява колко специална е. Как въпреки всичко бе съумяла да съхрани точно тази усмивка, която сега му показваше. Как продължаваше да търси доброто в хората, дори в онези, които не го заслужаваха.
– Ти си перфектна, амара. – каза й задъхано, когато й позволи да се отдръпне леко от него. – Не го забравяй и не се съмнявай.
Елизабет погали бузата му, а той обърна глава и целуна дланта й. Все още изглеждаше ядосан. Ако някой някога й бе казал, че да вижда гневното изражение на убиец, насочено към нея, ще я кара да се чувства толкова абсурдно щастлива, щеше да го обяви за ненормален. Но пък и как можеше да предположи, че ще срещне Сам?
– Ами ако искам да го забравям? – попита го и подръпна устната му със своите закачливо. – За да ми припомняш?
– Ще ти го напомням и без да забравяш. – избуча й.
– Ефектът няма да е същия. – уведоми го и подраска със зъби челюстта му.
– Ще бъде. – възрази й и за наказание, разтри леко зърното й между палеца и показалеца си. Тя отново прехапа тази нейна сочна долна устна и простена. Желанието да спори с нея много бързо се стопи, когато отново вдиша аромата й. – И знаеш ли какво още ще помогне за това, амара?
– Какво? – попита дрезгаво.
– Това, че и ще ти покажа, че си съвършена.
Претърколи се заедно с нея, така че да я притисне под себе си, и започна да обсипва с целувки лицето, раменете, ръцете й, всеки съвършен сантиметър от тялото й. Този път нямаше да бърза. Щеше да се наслади на всеки един миг, на всяко докосване, на всеки неин стон.

~~~~~~~~~
43.8
~~~~~~~~~