Не успях да запитам…
Преди да отворя уста…
Плаче! Опитва да протегне ръка. Не може.
Плаче! Кълне! Нарежда:
- Проклет да е! Защо си отиде? Защо ме изпревари? На кого ме остави? Защо не ми каза, какво да правя? За какво ни беше всичко? Защо? Мълчи!
Потъна в земята и мълчи!
Засече за миг.
Това беше достатъчно да хвана ръката и да я придърпам. Да приседнем.
- Кого кълнеш? Откъде идеш?
Глава, завита с шал. Лице! Почти не се вижда. Само очи. И сълзи.
- Оттам! Оттам ида. Ходих пак да го видя. Всеки ден съм при него. Ходя! Плача! Вия! Ритам доде мога. Доде падна.
- Кого риташ! ...