Неканената - 2
Произведение от няколко части към първа част
Нощта беше кошмарна. В главата ми беше пълен хаос. Страхът се беше просмукал у мен и в съня ми. Събудих се рано сутринта напълно объркана от луди сънища. Дълго стоях под душа и се надявах всичко да съм отмила. Тръгнах към службата, но после ми хрумна да мина през църквата.
В църковният двор ме посрещнаха вековни чинари, отрупани със зеленина. В градинката се кипреха червени, жълти и бели лалета. Иглика на туфи грабваха окото. Пролетта се беше развъртяла във феерия от цветове. Не беше време за умиране… - това ми мина като бърза мисъл през главата.
Защо се сещам за Бог само в тежки моменти? Дали ще ми помогне в молитвата към Него? Защо само когато съм отчаяна искам Бог да помогне? Задавах си въпроси и ме хвана срам… сконфузих се, че е нахално да искам благоволение…Вярвам в Бог, но ходя рядко в храма. Не съм ревностна християнка…Но вярвам, че Той може да помогне / когато иска /… и че всичко е драснато от него…
Влязох в предверието на църквата. Една старица ми продаде свещи. Застанах пред иконата на Божията майка и вперих очи. Помолих се. После застанах пред Бог. Сините му очи ме гледаха изпитателно…Помолих се и на него да помогне и спаси сестра ми.
Тръгнах си от храма. Не бях успокоена. Напротив. Чувствах се като нахална досадница…
Пред църквата опърпана циганка протегна мръсната си ръка. Отворих портмонето и извадих монети. Дадох й. Тя ме благослови и пискливият й глас закънтя у мен…Бог да те поживи… Бог да те… Богггг…
Добих някаква сила и кураж. От една циганка…Беше искрена и благодарна на няколко монети…Колко му трябва на човек…
Писах на сестра ми: Успех! Целувки! И бързо да се събудиш от упойката! Обичаме те!
После се прекръстих и помислих Бог да те помилва!
Цял ден се притеснявах.
Часове се занизаха…цък..цък…цъккк….Бавно и мудно. Хвърлях нетърпеливи погледи. Търпението не е силната ми черта. Сложих един валидол под езика. Разтопи се, но не почувствах нищо, освен хлад. Стана ми ледено в душата. А пръстите ми лепнеха от пот. Вторачвах се в компютъра, но не можех да се съсредоточа. Колежките влизаха в стаята ми и непрекъснато ме питаха нещо. Едва си събирах ума, за да отговарям…
През почивката седнах в парка. Гледах как един синигер кълве трошици. Беше бърз. И много лаком.
Погледнах часовника. 14 часа.
Почнах да си мисля за мозъчната операция…пред очите си виждах хирургът със зелената престилка, апаратури…сестри…
Какво ли става? Дали всичко е наред?
Чаках и чаках…да ми звънне зет ми…с новини…
Взех още един валидол.
Търпението ми се изчерпваше…нервите ми подскачаха…
Исках да изкрещя…или да разбия някоя ваза… но въпреки това си мълчах…
В 15 часа телефонът ми зазвуча. Разтуптяна и със свито от напрежение сърце аз видях, че е зет ми. Прилепих телефона и го чух: Светле, операцията е минала успешно…След час влизам при нея като придружител.
Успях да извикам: Бравоооо! Много се радвам!
Камък ми падна от сърцето. Ще живее!
Когато е на косъм, животът е съкровище...
Бях много щастлива…
…………………………………………………….
На другият ден тя започна бавно да се възстановява. Беше добре. Нямаше температура И аз имах вяра, че е прескочила трапа…
Но през нощта нещата се промениха.
Сестра ми изпадна в кома…
Следва…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
