Тя стоеше така вече няколко минути. Със снимката на мъжа си в ръка. Усмихваше се, без да го осъзнава, и изглеждаше като влюбено момиченце, а отдавна беше минала трийсетте.
Беше взела решението рано сутринта. Изведнъж и категорично. Познаваха се от деца, бяха заедно толкова години, че бяха станали едно цяло. Допълваха се взаимно като части на пъзел, бяха развили някаква невероятна интуиция един към друг, той започваше да говори за нещо, а тя го довършваше. Усещаха се дори от разстояние, дори без да се чуят.
Уви, разстоянията понякога бяха непоносимо големи. Той пътуваше често по работа в чужбина, понякога го нямаше с месеци. Тя мислеше, че ще се справят с това, той я уверяваше, че е временно, но годините минаваха, а тя започна да усеща самотата като част от самата нея. Нещо повече, самотата ù започна да добива физическо измерение, като тумор, който расте и расте.
Тя познаваше Алекс от фитнеса. Беше от онези мъже с тела на млади богове, по които жените се обръщаха по улиците. Той я сваляше почти откакто я видя, но тя просто се забавляваше, нямаше нищо против мъничко да пофлиртува. Беше я изпращал няколко пъти до вкъщи, а тя не спираше да се учудва на впечатлението, което правеше той на жените. Почти ги чуваше да подсвиркват от възхищение като хлапаци.
Като любовник Алекс се оказа на ниво, напук на общоприетите мнения за мъжете с мускули. Накара я да се почувства така, както отдавна не се беше чувствала - единствената, най-желаната, бленуваната. Но Алекс си беше Алекс - капризният играч, който има постоянна нужда от нова играчка, а старата губи за него своето очарование. И тя имаше нужда от нова играчка, и не беше никак трудно да си я получи.
Без да е по холивудски красива, излъчваше чар и чувственост, които се стелеха около нея като упойващ парфюм. Очите ù бяха тъмни и екзотични, можеха да удавят всеки с дълбочината и топлотата си. А усмивката ù беше като на малко влюбено момиченце...
Но тази сутрин бе взела решение. Не искаше да нарани съпруга си, а беше забелязала, че все повече губят връзка помежду си. Вече не довършваха изреченията си, нещо повече - нямаше изречения за довършване. Не се любеха, откакто тя започна тези връзки, той усещаше промяната в нея и не искаше да ù се натрапва, смяташе, че е нещо временно, което ще отмине.
Но днес всичко щеше да си дойде на мястото. Тя щеше да му покаже, че той си остава най-важното за нея, най-истинското нещо в живота ù. Почти не обърна внимание на външния си вид, само остави снимката му и хукна към близкия супермаркет. Ще му приготви най-вкусната вечеря, готвеше превъзходно, ще купи вино, от любимото им, а, и да не забрави - свещи.
Тананикаше си, докато пазаруваше, усмихваше се, докато плащаше на касата.
- Рестото, моля! - погледна, и сякаш нещо я удари. Усети нещо толкова непознато, че се изплаши.
Момчето на касата се усмихваше леко, до устните му беше кацнала смешна трапчинка.
Ръката му почти докосна нейната, докато ù връщаше парите, но тя виждаше само очите му. Точно толкова дълбоки и екзотични, че да потъне в тях. До дъното...
Ходеше всеки ден до супера, понякога по няколко пъти, купуваше каквото ù падне, само за да отиде до 3-та каса, където беше той с глупавата си трапчинка. И тези очи.
Мина повече от седмица, после две. Тя ставаше все по-смела, но на моменти се обезкуражаваше. Магията ù, странно защо, не действаше, той просто се държеше мило. Прибираше се с категоричното решение, че това трябва да престане. Ставаше за смях на самата себе си. Та той беше само едно момче от кварталния супер, по дяволите, дори не беше красавец, съвсем обикновена външност, нищо особено.
И на другата сутрин пак беше там, пред каса номер 3. Стигна до там да му пъхне листче с номера на GSM си, но той не се обади. А тя побесня. Започна да ù се отразява физически, болеше я цялото тяло, беше като грип.
Не отиде до там на следващия ден, после и на по-следващия. Тя си знаеше какво ù струва това, но устоя. Два дни. На третия просто се озова там.
На касата стоеше красиво русо момиче. Можеше да бъде реклама на каквото и да е, и всеки щеше да го купи. Свежа и съвсем млада, почти дете. Огромните ù сини очи я погледнаха учудено, когато я попита за него.
- Имате някаква грешка, госпожо. На тази каса никога не е обслужвал мъж. Бях в болнични един месец, но ме заместваше една от колежките, ето я там, виждате ли, с късата коса.
Тя се разтрепери. Момичето ù показваше една жена на средна възраст, с вид на уморена домакиня.
Беше някаква шега, със сигурност! Попита дали може да получи информация от управителя и момичето ù посочи къде да го открие, като не преставаше да я гледа изумено.
Човекът я посрещна любезно, беше впечатлен от външността ù. Но тя забеляза как любезното му внимание постепенно се превръща в учудване, а после в снизходителна гримаса. Мислеше я за луда.
- Никога не е работил при нас такъв младеж, госпожо! А на касите са само жени, магазинът разполага с няколко работника, но те по нищо не отговарят на вашето описание. Съжалявам, може би в друг маркет...
Тя беше заслепена от сълзи и нямаше да го види, ако не се беше спънала и се бе хванала за стълба срещу входа. Един некролог, от който я гледаха неговите очи. Успя да прочете само "1 година без нашия любим син и брат".
После сълзите станаха много.