Тя стоеше така вече няколко минути. Със снимката на мъжа си в ръка. Усмихваше се, без да го осъзнава, и изглеждаше като влюбено момиченце, а отдавна беше минала трийсетте.
Беше взела решението рано сутринта. Изведнъж и категорично. Познаваха се от деца, бяха заедно толкова години, че бяха станали едно цяло. Допълваха се взаимно като части на пъзел, бяха развили някаква невероятна интуиция един към друг, той започваше да говори за нещо, а тя го довършваше. Усещаха се дори от разстояние, дори без да се чуят.
Уви, разстоянията понякога бяха непоносимо големи. Той пътуваше често по работа в чужбина, понякога го нямаше с месеци. Тя мислеше, че ще се справят с това, той я уверяваше, че е временно, но годините минаваха, а тя започна да усеща самотата като част от самата нея. Нещо повече, самотата ù започна да добива физическо измерение, като тумор, който расте и расте.
Тя познаваше Алекс от фитнеса. Беше от онези мъже с тела на млади богове, по които жените се обръщаха по улиците. Той я сваля ...