Некропол

    В некропола на свойте сънища - пиян, отчаян и безличен - разгръщам стара, окъсана и прашна книга. Книга, на която страниците пазят остатъците от мойте мечти.
   Книга на мечтите, на която някога пъстрите страници са събирали копнежи, блянове, желания - а сега са пълни с някакви размазани картини и букви - разкривени, бледи и оплетени. Книга на мечтите, за която споменът се носи нейде там из сънищата и безпризорната пиянска лудост.
     Всеки сън сега мечта е - мечта, за чийто спомен само сънищата понякога милеят. (Във всеки сън събирам и разпръсквам всяка нежност нявга изживяна, всеки миг - копнеж, всяка нечия милувка, всяка моя и нечия мечта. Но тези мечти (някога мечтани)  моята надменна гордост превърна в клада, над която пламъците нежно извисени, с гняв и страст поглъщат всеки дъх от някогашният живот).
     Свит сега сред мрака под дъжда нашепвам своята молитва към моята душа и през сълзи моля прошка, моля аз за вяра, моля се за миг покой...
   Някога страстно и с плам, сега плахо, приглушено - сякаш шепот, стон - наддадох вик... вик - страст, молба, мечта, стремление и зов:
    "Аз пея! Погледни ме! Аз пея днес своята лебедова песен... Погледни ме... Аз съм тук и чакам нечий взор да взре в мен, да зърне моята нежност, моята страст. Да види мойте сълзи и блещукащата искрица в очите... Аз пея! Погледни към мен!"
   Но с всеки следващ миг ехото заглъхва и всеки безброй повтарян стон отглъхва от безкрая връщайки, първом с гняв, а после с досадно безразличие моя жалък вик.

     И възнесе се гневът!!!
  Огън, жар и кръв бликат в мен. Свършиха виковете на зов. Свършиха стоновете. Възпламенен вилнее гневът на хилядите ревове! Безброен хор от някогашни хора (приятели, познати, врагове, възлюбени и род) оглозгани един от друг пеят гордо с разцепени усти, глави, души моят химн:

    Тигре, Тигре, жива жар,
    лумнал полунощен звяр,
    кой ум вечен разчерта
    твойта стръвна красота?

    Кой ти взора разгоря?
    Кой си с огъня игра?
    Кой издън юдола дълбок
    смя да литне на възбог?

    Кой пресука с две ръце
    твойто жилесто сърце?
    То на длан ли затуптя?
    И нима не трепна тя?

    Чий бе чукът? Кой кова
    кръвожадната глава?
    Кой те в жупела с ръжен
    шари, ужас нажежен?

    Стрелометните звезди
    като плувнаха в сълзи,
    кой със смях творите?Кой?!
    А Агнеца?Пак ли той?

    Тигре, Тигре, жива жар,
    лумнал полунощен звяр,
    кой ум дързък разчерта
    твойта стръвна красота?*

  Пее душата своята кървава песен, а отгласът на ехото завръща мътни спомени за някогашните усмивки отразени из късчетата на натрошената душа. "Тигре, Тигре, жива жар..." - гръмовно все зове хорът на гнева.
    Умря човекът - с него Бога!
    Ура!... и отново песен!
    Но нейде там свенливо, нечий далечен глас нашепва друг, някогашен стих:

    Взрян в бадемовите ти очи,
    влюбен в кадифените ти устни
    сънувам миг покой и нежност
    изнурен да търся любовта...

    Млък!
    И пее Хорът моя химн, възнасяйки гнева!
   Всяка болка, въздигнала се в бунт срещу нежното сърце, превърнало ме някога в човек, сега изпепелява късчетата от някаквата ми човечност. "Бог бъди, а не човек" - зове гневът. Но нейде там, преплитайки се с безбожното дихание на напуканата ми душа, се носят стиховете нежни от някогашната страст.
    Отново сблъсък! Любов и гняв! Бой, викове и вой! Дявол и Бог отново вплели са рога за моята душа, за моята същност, за моя живот...
    Тишина... и песен!


* "Тигърът", Уилиам Блейк