Ставам сутринта от дълго, протяжно и нахално звънене. Няколко крачки ме делят от убийство. Представям си как отварям вратата, хващам нещото, кацнало на звънеца и му извивам така главата, че след това, освен на жираф, на нищо друго няма да прилича.

Отварям и, как да ви кажа, тук определението бесен е като пресечено мляко, добавете няколко люти чушки и уасаби и ще добиете представа.
Та отварям, а насреща ми абсолютно куку, чикирики и ненормалник. И аз, понеже не съм от най-въздържаните хора, не се стръпявам и му казвам:
- Ей, ненормалник!
А той ми се усмихва благо, все едно съм му подарил чифт вълнени ръкавици и ми казва:

- Здравей, аз съм ненормалник. Може ли да вляза увас?

- Пич, как да ти кажа, ненормално е да каня някакъв си ненормалник в къщи.

- Че какво му е ненормалното, напълно си е нормално да поканиш някого, който стои пред врата ти, в дома си. – упорства той.

- То е нормално, ако е нормален човекът, а теб, като те гледам, си абсолютно ненормален, а и си призна.

- Че ти да не би да си нормален?

- Да, абсолютно!

-  Хайде моля ти се, нека вляза и ще ти покажа какво продавам.

Ей тука ме хвана копелето, щото аз съм любопитен като цял взвод руси мадами. Всичко преодолявам, но не и любопитството. 

И няма как, каня ненормалника в къщата си. Той влиза ухилен, все едно Коледата и Великден са се сляли в едно и той не лови, а отглежда златни рибки. Влиза доволен, сяда без да съм го поканил и се втренчва в тапетите ми. После избухва в ненормален и смях и започва да хълца:

-Хаааааааааааааааа, ама ти си пълен ненормалник, кой в днешно време си слага тапети на черепи, малки зелени жаби и сладки кученца с опулени очи.

- Я да млъкваш, ненормалник такъв, като не разбираш от “Арт" - си мълчи.

И той млъква, но не е обиден. Гледа ме топло, сърдечно, като че ли току-що съм поднесъл топъл шоколад с карамелен каймак. След секунда колебание набира самочувствие и проговаря:

- Виж сега, знам, че е рано, но аз продавам някои много яки ненормални неща и искам да ти ги покажа.

Нямам нужда.

- Е па! Сигурен ли си? Ти ги виж, пък после ще си прецениш.

- Давай, че тъпрението ми е на границата между това да те ударя или да те изхвърля през терасата.

- Гледай сега - продължава той - имам календар, който е уникален.

- Че какво му е уникалното?

- Ами всеки ден от него е ненормален.

- Ооо, тук загуби, мой човек, – подхилвам се победоносно – на мен всеки ден ми е ненормален.

- Ха, – казва той, все едно ме е хванал да си ловя тайно от златните му рибки – значи точно този календар ти трябва. Представи си, ако той е ненормален и дните ти са такива, когато ги съчетаеш, всеки ден ще ти се превърне в нормален. Супер, а!

Мамка му, слаб съм по математика, обаче помня със сигурност, че две отрицателни числа правят положително. Значи е прав! И след две минути колебание си купувам уникален календар, в който всеки ден е ненормален.

 - Честито! – казва той щастлив, все едно му се е паднала шестица от тото и междувременно чичо му милионер е умрял и му е звещал всичко.

- Мерси, – казвам гузно, чувствайки се тъпо - а сега е добре да си ходиш.

- А не, няма да си ходя. Искам да ти покажа и другите чудесни ненормални неща, които предлагам.

- Ооооо, още ли има? - усещам, че този няма да си тръгне, докато не ме разори.

- Да, ето, виждаш ли тази страхотна химикалка.

- И какво й е страхотното?
- Уникална е!
- Защо?
- Пише, когато си иска.
- Това е ненормално, нали го съзнаваш?
- Да! Обаче най-нормалното за една евтина химикалка е да не работи изобщо, а тази не само е евтина, но и понякога работи. Е, кажи ми, не е ли уникална!
Мисля, че тук някъде започнах да капитулирам. Обаче ми светна яката мисъл. Колко е нормално да отида някъде с това средство за подписване и най-нормално да кажа: „Извинете, но химикалката ми не работи” и да си тръгна, преди да съм подписал документи, които ще ме вкарат я в затвора, я при данъчните. И дори да не излъжа. Нормално!
Да де, ама не било писано да си тръгне. Стои ненормалникът и ми се хили насреща, и казва съвсем спокойно: 
- Гледай сега, имам още нещо специално за теб.
- Още някоя ненормална вещ ли?
- Да. Искаш ли това ненормално гребенче?
- Ама аз няма нужда от гребенче бе, ненормалнико, не виждаш ли, че съм плешив.
- Да. Точно затова ти го предлагам. Виж, няма зъби. Ха, какво ще кажеш?
- Това е ненормално.
- Аааа, само ти си мислиш така. Гледай сега, купуваш гребенчето без зъби. Водиш гадже в къщи и то го вижда. Веднага изводът в женската глава е, че не само не си бил плешив преди, ами си имал и такава гъста коса, че си счупил всички зъби на гребена. Значи децата ù ще са с гъста коса. А като си купиш и сините лещи, които продавам, съвсем ще те иска. Ще си мисли, че си бил синеок и русокос.
Има момент в общуването с неормалници и този момент е, когато може само да се въздъхне:
- Оооох! – дълбоко, гърлено и с облекчение.
Не знам точно как ме убеди, но вече бях горд собственик на гребенче и сини лещи.
- Хайде вече да си ходиш, че не стига, че нощта ми беше ненормална, ами и цялата ми сутрин е такава, а и сега с тези вещи ми идва в повече.
- Последно и си тръгвам. Виж сега това бобено зърно – и вади от джоба си смилянско бобово зърно, способно да нахрани поне две циганчета.
- Е, не, няма как да дам пари за едно бобово зърно, нали схващаш?
- Ще дадеш, защото си нормален, а аз ненормалник и си любопитен сега какво ли прави то?
- Дааааааааа, казвай и да се свършва.
- То е вълшебно!
- Ненормалник!
- Не само е вълшебно, но като го посадиш по пълнолуние, ще израсне голямо и ще можеш да стигнеш до небето. Нали знаеш приказката?
- Я да ми се махаш от главата, ненормалнико! – ядосвам се аз, но успявам да взема зърното и то без пари.
- Извинявай де, но най-нормалното нещо е да опитам, а ти - или да приемеш, или да откажеш.
Изхвърча от дома ми развеселен. Егати и ненормалника, дойде и ме направи ненормален, а трябваше да бъде най-нормален ден. Най-накрая си направих кафе, излязох на терасата, запалих цигара и видях пак онова черно дърво, на което всеки ден кацат синигерите с яркосините си крила и жълти кореми. Прилича на творба на Банкси, всяка нощ се трие, а той нагло се връща през нощта и набързо го надрасква. Обръщам поглед към кофата за боклук, от която всеки ден някой си взима по нещо. Я кафенце, я хляб, я някоя дрешка и обувки. Ама досущ като МОЛ-а е, но в по-малки размери. 
Гледам уж нормалната ежедневна гледка и се чудя аз ли съм ненормален, че се възмущавам.

Влизам най-нормално в къщи и абсолютно ненормално си засаждам бобеното зърно, защото усещам ,че това е единственият нормален начин да се махна от тази ненормална държава.
Полях го!