Люляк и лавандула

    На другия ден отидоха до замъка - музей да го разгледат. Жената, естествено, беше ходила вече, но нямаше против да се разходят заедно в околностите. Усещаха и двамата, че имат още много неща, за които да си говорят. Оригиналното чувство за хумор и остроумието също им бяха много отличителни черти и качества в хората, които и двамата много ценяха. "Търкулнало се гърнето - намерило си похлупака!" - си мислеха приблизително нещо в този дух и двамата относно запознанството си. Жената му показваше и разказваше за лозята и лавандуловите полета. "Люлякът и лавандуланта са ми любимите аромати - споделяше тя. - Сега още е рано, но лятото берат лавандулата, а наесен - гроздето. " И двамата споделиха, че са им банални и еднообразни безкрайните лилави редици на лавандуловите полета; завършващи със залез и силует на дърво в контражур. С които са пълни социалните мрежи. И се учудиха, че има хора, които си плащат за фотосесии в тях. Но художничката все пак си призна, че рисува подобни пейзажи, защото се купуват: "За всеки влак си има пътници! " "Дори и за този, който е в десета глуха! - допълни мъжа. И двамата се засмяха. "Лилавото ми е любим цвят - продължи жената - особено в съчетание с оранж." "Ужас!" - помисли си мъжът. "Да, знам, че е необичайно съчетание." - вметна жената. "Ти да не четеш мисли?!"- учуди се спътникът й.
  Говориха си за децата - неговите - брат и сестра - близнаци, нейният син. За внуците. Как се виждат и чуват основно благодарение на съвременните комуникации. Как внуците почти не знаят родните им езици. И двамата обичаха разходките на чист въздух. Художникът беше имал куче, което ги споделяше, но то беше починало от старост. Жената събираше разни неща навръщане - основно корени и камъни с интересни форми. Вдъхновявали я да сътворява различни неща от тях - обясни тя. Възрастният човек предложи да й носи раницата. Тя не се възпротиви. "Нали се водя все още мъж в регистрите на Общината! - помисли си той - Трябва да съм кавалер отвреме-навреме - за разнообразие..."
  Говореха и за това как са изпитвали на гърба си хорската простотия и завист през годините, подлост, коварство, предразсъдъци. С колко дребни, заядливи и злобни душици са се сблъсквали; колко скъпо са си плащали за всеки един успех и щастлив миг през живота си. "От плетене на интриги и разпространение на клюки не им остава време на някои хора те самите да постигнат нещо! - споделяше с горчивина художникът. "А като не са постигнали нищо, гледат да вредят на хората, които са постигнали! Затворен кръг..." - допълни жената - "Влючително и когато съм била по-пухкава през годините и за това се е намирал някой да се заяде. И то хора на по 40-50 години. Все едно съм била в някаква детска градина за възрастни! На такива обикновено съм им отговаряла, че всеки може да отслабне, но когато човек е глупав, това обикновено е за цял живот!" "И правилно!-отвърна мъжът. - Когато някой е решил да се заяжда на всяка цена, винаги ще намери за какво. Дори и да не е пряко потърпевш и да не му влиза по никакъв начин в работата. Но рано или късно всеки си намира майстора. И когато си го намери си плаща за всичко не на място казано и несправедливо направено до тогава!..."
  
  ***
  
  Като влязоха в градчето, художничката заведе спътника си да обядват на любимо нейно място. Беше приятелка със собствениците. Запозна ги. "Знаеш ли, че люлякът е ядлив и се използва в кулинарията?" - попита тя. "За първи път чувам това - не съм голям кулинар." - отговори той. "Нито пък аз. Учудвах се на твърдението, че кухнята била сърцето на дома. За мен винаги секцията с книгите е била сърцето на дома." "За мен също. И работният кът или ателие. " - допълни той. "Винаги съм мислила, че готварството и сладкарството са за хора, които нямат никакви други таланти. И това са единствените начини да проявят творческата си страна. ""Да. Така е. Навремето у дома рядко се събирахме на една маса. Обикновено само по празниците. Всеки ядеше по различно време - когато е гладен. Нещо, което влудяваше жена ми. Тя беше израснала в съвсем друга среда - където закуската, обяда и вечерята са били семейни ритуали, които строго са се спазвали." "Толкова години вече живея тук - продължи спътничката му - и така и не можах да свикна с този култ към храната, изповядван от хората, живееши по средиземноморието." "Да, към виното - също! Храната си е просто храна, напитките - просто напитки!..."-допълни той. И въпреки всичко си помислиха колко им е приятно да споделят храната си един с друг. Бяха седнали така, че той гледаше към улицата, тя - към вътрешността на заведението. Нещо привличаше от време на време погледа й зад раменете му. Явно приятелите й - собствениците, й правеха знаци и мимики, свързани с него. Ако се съдеше по изражението и дискретната й усмивка - с положителен уклон!...
  
  ***
  
  Пиха кафе следобеда на огрения от слънцето площад с бликащ фонтан със статуи по средата. Имаше малка църква в единия край. Площадът беше ограден от старинни къщи, боядисани в ярки цветове; с характерните греди, начупени релефно по тях. В едната от тях беше галерията на художничката. Оказа се, че над нея си живее. "Ето още нещо общо помежду ни." - възкликна мъжът. Разказа й за къщата в началото на гората в града, в който живееше. Там се беше преместил след смъртта на жена си. На първият етаж беше ателието му, а на втория - жилището. Разделиха се като стари приятели с обещанието на другия ден отново да се видят. Този път, за да отидат до близкия манастир в околностите на градчето.