Отворих очи и изплувах бавно от мъглата. Над мен един бял таван. Надигнах се леко и видях една жена в бяло. Колко време ли загубих? Тогава се сетих, че тръгнах към ветеринарна амбулатория.
– Е, май дойдохте в съзнание. Обработих Ви раната, заших я и сега сте чисто нов. Сложих и инжекция за тетанус. Звяр Ви е нападнал? Чудех се какво да Ви правя, едва Ви издърпахме с помощника ми тук…
– Докторке, благодаря. Да. Един звяр ме захапа, ама повече няма да ме доближи. Благодаря Ви! Колко Ви дължа?
– 200 долара. Полежете още малко.
Станах, извадих 500 долара и ги подадох на жената. Тя беше около тридесетгодишна, с вдигната тъмна коса и бяло лице. На баджа и пишеше Стела Фрийман. Жената изкара двеста долара и ми ги подаде.
– Не , доктор Фрийман. Не ми връщайте. Благодаря още веднъж.
– Тогава ще Ви дам медикаменти да си смените превръзката.
– Това е ок. Благодаря.
Тя се извърна към шкафа и извади бинт, лепенки, мехлем, кислородна вода. Сложи ги в един плик и ми ги подаде.
– Макар, че не лекувам хора, ако имате нужда и раната отива на зле, обадете се. Но мисля, че ще се оправите без проблеми. А този звяр трябва да го обучите добре.
Тя извади една визитка и ми я подаде. Знаех, че няма да я видя повече, но казах:
– Ок. Довиждане. А звяра ще го обуча…
Усмихнах се леко на хубавата докторка и излязох. Утрото беше настъпило, нямах време за губене. В края на улицата видях закусвалня. Приближих се до там, купих сандвичи за мен и момичетата, понички, кафета. Сложиха всичко в един кашон и аз тръгнах към пикапа. Огледах се. Нямаше жив човек в глухата уличка, където бях паркирал. Извадих ключовете и отворих вратата. Раздадох закуските и кафетата. После заключих и се метнах на седалката. Поехме към последната отсечка на пътя. Остава малко, около два часа ако карам бързо. Километрите летят. Подминах Портланд и след това наближих Евърет. Отбих и сложих на джипиеса езерото Стивънс. Наближих езерото. Спрях в източния край и се загледах да търся хижата. Тогава я видях, каменна постройка между боровете. Подкарах нататък. Изглежда са ме чакали, щото щом паркирах и за мое учудване едно огромно женище се дотътри до мен и отвори вратата. Вмъкна се в колата и се захили:
– Здравей, Стив. Чакам те. Аз съм Хана. Всичко наред ли е? Оттук нататък си свободен, аз поемам.
И ми намигна многозначително.
– Наред е .
Бях пестелив на приказки. Огледах жената. Беше на около четирдесет, яка, едра жена. Сигурно имаше сто и двадесет кила. Русата и коса беше вързана на конска опашка, а на ушите и се полюшваха големи халки. Беше облечена в черен клин и ярко жълто яке.
– Отвори отзад.
Отидохме отзад и отключих. Хана ги заоглежда. Те воняха и тя сви уста. Беше отвратена от вонята им. Хана ми дръпна връзката ключове и започна да отключва момичетата. После ги изкомандва да мърдат. Извади един пистолет и го размаха зад тях. Момичетата заизлизаха.
– Вижте, какво , хубавици…Вървете към хижата. И ако ме слушате, ще се разбираме. Не ми се иска още сега да застрелям някоя…
И се закиска с висок глас. Аз стоях отстрани изпитах облекчение, че за мен всичко свърши. Погледнах към Долорес. Тя не ми обърна внимание. Гледаше в земята. Не знам какво ми стана, но наистина съжалявах, ме това женище ще се разправя с тях.
Хана ми каза:
– Ела и ти Стив. След три часа ти е полетът от Сиатъл. Имаш време за един обяд.
И ме изгледа едно похотливо.
Тръгнах след нея и се оглеждах към езерото. Около хижата нямаше други постройки. Наистина беше самотна хижа. Около нея започваше гъста борова гора. Влязохме вътре. В един голям хол имаше огромна маса за хранене и около нея бяха насядали 3-4 мъже. Някой пушеха, а други ядяха и мълчаха.
Хана се разпореди на момичетата да отиват да се къпят. Раздаде им хавлии и сапуни. Те тръгнаха към баните, които бяха в мазето. Загледах прозорците. Всички бяха с яки решетки, вратата също имаше допълнителна решетка. Няма измъкване от тук.
Хана ми сложи пред мен една чиния с печено месо и зеленчуци. Донесе ми хляб и кафе. Седна срещу мен и ме подкани да ям. Тя също ядеше. Омете всичко от чинията, после извика:
– Карлааааа. Донеси ми още нещо….за десерт…
Едно момиче се появи от кухнята и донесе портокали и банани в един поднос. Хана ми кимна да си взема.
– Карла, слез долу и дай на момичетата дрехи да се облекат, а техните дрипи ги изхвърли. После им занеси храна. Нека се оправят бързо и да почиват. Довечера започва купонът… – и се захили гръмогласно.
Аз стоях на тръни. Тази личност ме отвращаваше. Едро женище, което не спираше да ме бройка и да ми хвърля лакоми погледи. Направо щеше да ме схруска…Като и гледам ръчищата...огромни са...паднеш ли в тях, ще те приклещи като в менгеме...хааа ...хааа
Хапнах и си мълчах.
– Стив, иди се изкъпи и ти. Горе на втория етаж в ляво има хубава баня. После Марк ще те закара на летището. В него е билетът ти.
– Ок. Благодаря. Не чаках покана, взех си раницата от земята и тръгнах.
Три дни не бях се къпал. Заключих и пуснах душа да се плиска, а превързаната ми ръка я държах настрани, за да не я намокря. Пяната се стичаше по мен, когато видях, че дръжката на вратата си движи. Някой иска да влиза. Тогава чух смехът на Хана как ехти зад вратата:
– Стиви, отвори сладурче…
– Хана, изчезвай. Изчезни!
Когато излязох, нея я нямаше. Явно тонът ми не и е харесал. С такива нахалници това е начинът да се оправям. Слязох долу, за да потегляме с Марк към летището. Изпих още едно кафе, когато Карла влетя и каза:
– Хана, едно от момичетата е избягало…
Хана побесня. Мъжете хукнаха навън.
Не се и зачудих коя е изчезнала… Моята приятелка с острите зъби… Долорес…
Продължава…
© T.Т. Todos los derechos reservados