Отворих очи и изплувах бавно от мъглата. Над мен един бял таван. Надигнах се леко и видях една жена в бяло. Колко време ли загубих? Тогава се сетих, че тръгнах към ветеринарна амбулатория.
–    Е, май дойдохте в съзнание. Обработих Ви раната, заших я  и сега сте  чисто нов. Сложих  и инжекция за тетанус. Звяр Ви е нападнал? Чудех се какво да Ви правя, едва Ви издърпахме с помощника ми тук…

–    Докторке, благодаря. Да. Един звяр ме захапа, ама повече няма да ме доближи. Благодаря Ви! Колко Ви дължа?

–    200 долара. Полежете още малко.

    Станах, извадих 500 долара и ги подадох на жената. Тя беше около тридесетгодишна, с вдигната тъмна коса и бяло лице. На баджа и пишеше Стела Фрийман. Жената изкара двеста долара и ми ги подаде.
–    Не , доктор Фрийман. Не ми връщайте. Благодаря още веднъж.
–    Тогава ще Ви дам медикаменти да си смените превръзката.
–    Това е ок. Благодаря.

   Тя се извърна към шкафа и извади бинт, лепенки, мехлем, кислородна вода. Сложи ги в един плик и ми ги подаде. 
–    Макар, че не лекувам хора, ако имате нужда и раната отива на зле, обадете се. Но мисля, че ще се оправите без проблеми. А този звяр трябва да го обучите добре.

        Тя извади една визитка и ми я подаде. Знаех, че няма да я видя повече, но казах:

– Ок. Довиждане. А звяра ще го обуча…
 
   Усмихнах се леко на хубавата докторка и излязох. Утрото беше настъпило, нямах време за губене. В края на улицата видях закусвалня. Приближих се до там, купих сандвичи за мен и момичетата, понички, кафета. Сложиха всичко в един кашон и аз тръгнах към пикапа. Огледах се. Нямаше жив човек в глухата уличка, където бях паркирал. Извадих ключовете и отворих вратата. Раздадох закуските и кафетата. После заключих и се метнах на седалката. Поехме към последната отсечка на пътя. Остава малко, около два часа ако карам бързо. Километрите летят. Подминах Портланд и след това наближих Евърет. Отбих и сложих на джипиеса езерото Стивънс. Наближих езерото. Спрях в източния край  и се загледах да търся хижата. Тогава я видях, каменна постройка между боровете. Подкарах нататък. Изглежда са ме чакали, щото щом паркирах и за мое учудване едно  огромно женище се дотътри до мен и отвори вратата. Вмъкна се в колата и се захили:
                  – Здравей, Стив. Чакам те. Аз съм Хана. Всичко наред ли е? Оттук нататък си свободен, аз поемам. 
     И ми намигна многозначително.
                  – Наред е .
    Бях пестелив на приказки. Огледах жената. Беше на около четирдесет, яка, едра жена. Сигурно имаше сто и двадесет кила. Русата и коса беше вързана на конска опашка, а на ушите и се полюшваха големи халки. Беше облечена в черен клин и ярко жълто яке.
–    Отвори отзад. 
      Отидохме отзад и отключих. Хана ги заоглежда. Те воняха и тя сви уста. Беше отвратена от вонята им. Хана ми дръпна връзката ключове и започна да отключва момичетата. После ги изкомандва да мърдат. Извади един пистолет и го размаха зад тях. Момичетата заизлизаха.
–    Вижте, какво , хубавици…Вървете към хижата. И ако ме слушате, ще се разбираме. Не ми се иска още сега да застрелям някоя…
    И се закиска с висок глас. Аз стоях отстрани изпитах облекчение, че за мен всичко свърши. Погледнах към Долорес. Тя не ми обърна внимание. Гледаше в земята. Не знам какво ми стана, но наистина съжалявах, ме това женище ще се разправя с тях.
            Хана ми каза:
–    Ела и ти Стив. След три часа ти е полетът от Сиатъл. Имаш време за един обяд.
И ме изгледа едно похотливо.
    Тръгнах след нея и се оглеждах към езерото. Около хижата нямаше други постройки. Наистина беше самотна хижа. Около нея започваше гъста борова гора. Влязохме вътре. В един голям хол имаше огромна маса за хранене и около нея бяха насядали 3-4 мъже. Някой пушеха, а други ядяха и мълчаха. 
                Хана се разпореди на момичетата да отиват да се къпят. Раздаде им хавлии и сапуни. Те тръгнаха към баните, които бяха в мазето. Загледах прозорците. Всички бяха с яки решетки, вратата също имаше допълнителна решетка. Няма измъкване от тук.
           Хана ми сложи пред мен една чиния с  печено месо  и зеленчуци. Донесе ми хляб и кафе. Седна срещу мен и ме подкани да ям. Тя също ядеше. Омете всичко от чинията, после извика:
–    Карлааааа. Донеси ми още нещо….за десерт…

     Едно момиче се появи от кухнята и донесе портокали и банани в един поднос. Хана ми кимна да си взема. 
               – Карла, слез долу и дай на момичетата дрехи да се облекат, а техните дрипи ги изхвърли. После им занеси храна. Нека се оправят бързо и да почиват. Довечера започва купонът… – и се захили гръмогласно.
               Аз стоях на тръни. Тази личност ме отвращаваше. Едро женище, което не спираше да ме бройка и да ми хвърля лакоми погледи. Направо щеше да ме схруска…Като и гледам ръчищата...огромни са...паднеш ли в тях, ще те приклещи като в менгеме...хааа ...хааа
                   Хапнах и си мълчах. 
–    Стив, иди се изкъпи и ти. Горе на втория етаж в ляво има хубава баня. После Марк ще те закара на летището. В него е билетът ти.

–    Ок. Благодаря. Не чаках покана, взех си раницата от земята и тръгнах.

  Три дни не бях се къпал. Заключих и пуснах душа да се плиска, а превързаната ми ръка я държах настрани, за да не я намокря. Пяната се стичаше по мен, когато видях, че дръжката на вратата си движи. Някой иска да влиза. Тогава чух смехът на Хана как ехти зад вратата:
–    Стиви, отвори сладурче…
–    Хана, изчезвай. Изчезни!
         Когато излязох, нея я нямаше. Явно тонът ми не и е харесал. С такива нахалници това е начинът да се оправям. Слязох долу, за да потегляме с Марк към летището. Изпих още едно кафе, когато Карла влетя  и каза:
–    Хана, едно от момичетата е избягало…

          Хана побесня. Мъжете хукнаха навън.
                      Не се и зачудих коя е изчезнала… Моята приятелка с острите зъби… Долорес…

Продължава…